Пол Ливайн
Убий всички адвокати (33)

32
Размразяване на ледените избрани

— Напляскал си гола жена? — Виктория не можеше да повярва, че това се случва отново.

— Не така, както си мислиш — отвърна Стив. — Не беше в стил „Историята на О.“

— Отъркала си е гърдите в лицето ти?

— Технически погледнато само едната.

— И ти не си направил нищо, с което да я насърчиш?

— Абсолютно нищо, адвокате.

— Самото ти присъствие кара жените да захвърлят хавлиените си кърпи и да си навират гърдите в лицето ти, така ли?

— Една жена, една гърда — уточни той, сякаш съдебният стенограф записваше всичко в протокола.

Бяха в мустанга, радиото беше на спортен канал. Стив увеличи звука, за да я накара да престане с въпросите, реши тя. Някакъв слушател се жалваше с печален глас, че вкараният в университетския отбор нов играч правел стометровия спринт с една десета от секундата по-бавно.

Тя натисна копчето и спря радиото.

— Да не си луд да се промъкваш в спалнята на Кригър!

— Търсех доказателства и ги открих.

— Имаш предвид голите снимки? Или голата жена?

— Ще обвиня Кригър в сексуално посегателство. Аманда е била малолетна. Неизтекъл срок на давност. Наличие на свидетелски показания. Мога да го спипам, Вик!

— И как ще я убедиш да ти съдейства? Ще си вземеш душ с нея следващия път ли?

— Трябва само да я убедя, че не е убила майка си.

— Сериозно?

— И че Кригър не я прикрива. Тя прикрива него.

— И как точно смяташ да го направиш?

— Мисля по въпроса.

Спести две преки и се отправи към Брикуел Авеню, вместо да тръгне по 1–95 и да мине по виадуктите на Маями Бийч.

— Къде отиваме? — попита Виктория.

— Имам договорка. Можеш да вземеш колата.

— Каква договорка? В календара нямаше нищо.

— „Сачс срещу супермаркети «Бискейн»“. Голямото залепване.

— Искат да се договарят, въпреки че е явен закононарушител?

— Никой не казва „явен закононарушител“ толкова секси, колкото теб. Всъщност никой изобщо не го казва.

Нещо не беше както трябва, помисли си тя, докато минаваха през каньона от небостъргачи, в които живееха адвокатите и банкерите на Маями.

— И какво предлагат?

— Нищо още. Но до обяд ще имам много пари.

Много нетипично за супермаркети „Бискейн“, помисли си Виктория. Те се съдеха за всяко подхлъзване и падане независимо колко дълго се бе търкаляла по пода обелката от банана. А това дело беше много хлъзгаво по отношение на отговорността. Хари Сачс, един от „постоянните клиенти“ на Стив, както го наричаше Сеси, беше използвал тоалетната на супермаркета и си беше залепил задника на тоалетната седалка, понеже била намазана с лепило от някакъв извратен шегаджия. От спешна помощ използвали горелка, за да разтопят лепилото, и бяха смъкнали седалката заедно с цял полумесец от кожата на задника на Сачс.

— Изненадана съм, че са ти направили предложение.

— Знаеш колко съм убедителен, Вик. До обяд Роли Огълтрий ще ми е подписал чека.

Странно, помисли си Виктория. Беше се видяла с Роли в съда и той й беше казал, че смята да ходи на риба тази седмица. В Коста Рика. Но си замълча. Защо Стив лъжеше за подобно нещо?

Той отби и спря пред сградата на Държавната комисия — небостъргач на Кале Очо и Брикуел.

— Пожелай ми късмет. — Наведе се и я целуна.

Когато отвори вратата и понечи да слезе, тя каза:

— Къде са ти документите?

— Познаваш ме, Вик. Нямам нужда от разни тъпи документи.

— А-ха.

— Всичко е тук — каза той и посочи главата си.

Лъжеше за делото на Сачс. Лъжеше за срещата с Роли Огълтрий. За човек, който извърташе истината през пет минути, не се справяше много добре.

— Успех, Стив!

Виктория заобиколи и се качи на шофьорското място. Не бързаше, гледаше как Стив се качва по стъпалата на сградата. Естествено, че тук се намираше кантората на „Огълтрий и Кастийо“, които защитаваха цял куп стиснати застрахователни компании. Но нещо не беше както трябва. Тя запали и потегли към моста, който водеше към центъра и после по магистрала „Макартър“ към Маями Бийч. Но водена от внезапен импулс, бързо се престрои вдясно по Брикуел Кий Драйв и паркира до бордюра.

„Добре, Виктория, какво правиш? Следиш приятеля си?“

Беше абсурдно. Но Стив първо беше разпитвал гола жена, и то два пъти, а сега и тази нескопосана лъжа… какво ли беше намислил? Видя го в огледалото за обратно виждане. Пресече бързо „Брикуел“ и тръгна на запад от другата страна на улицата.

„Супербърза договорка, съдружнико“.

Видя го как тръгва на север, към моста. Когато изчезна от погледа й, слезе от колата и с бърза крачка се върна до кръстовището, което не беше толкова просто с велурените обувки с петсантиметрови токчета. Продължи по източния тротоар, без да изпуска Стив от поглед, на половин пресечка след него. Отне й не повече от минута. Стив пресече кръстовището на Седемнайсета и се пъхна в аркадата на една от най-старите сгради на Брикуел.

Първа презвитерианска църква.

Е, поне нямаше среща с гола жена. Но какво търсеше тук? Стив не ходеше дори в синагогата. Защо старата църква? Тя пресече неправилно, като спря движението, и се приближи до масивната постройка, висока ренесансова сграда, каменна, с меден покрив. Влезе през един от сводовете и спря, преди да отвори тежката врата към храма.

„Ами ако Стив ме види? Как ще му обясня какво търся тук? А той какво търси тук?“

Пое си дъх и влезе в хладния сумрак на вестибюла. Миришеше на старо дърво и влажни камъни. Направи няколко предпазливи крачки, като внимаваше да не вдига шум. Светлината, в златисти оттенъци, се процеждаше през витражите. Прости дъбови пейки, голи стени, таван с добра акустика. Семпла и чиста протестантска атмосфера.

Имаше само две възрастни жени.

И после видя Стив. Седеше отстрани на пътеката с лакът на облегалката, подпрял брадичка с ръка.

„Мисли? Моли се? Разкайва се?“

Най-малкото търсеше усамотение. Защо просто не й беше казал? Мислеше си, че на Стив му липсва способността за самовглъбяване. Но може би тук идваше за размисъл и духовни напътствия. Не искаше да вдига много шум, просто по негов си начин търсеше покой. Завладя я прилив на топли чувства. В крайна сметка това беше мъжът, когото обичаше. Редно бе да е усетила и тази страна от характера му, макар че той я криеше. Обзе я желанието да се втурне по пътеката и да го прегърне.

Не, той заслужаваше усамотението си. Тя се обърна и напусна храма. Чудеше се дали в крайна сметка къщата с двор не е точно за тях.

 

 

Стив си погледна часовника. Беше точен, което означаваше, че адвокатът на другата страна закъснява. Имаше време да помисли. Дали Виктория не бе заподозряла нещо? Господи, как мразеше да я лъже! Може би затова й беше казал половината истина. Беше договорка. Но нямаше нищо общо с Хари Сачс и лепкавия му задник. Беше доста по-лично. Стив беше обещал на Айрини Лорд, че ще я измъкне от кашата — ще спаси апартамента й от конфискация, — без Виктория изобщо да разбере.

От правна гледна точка изглеждаше невъзможно. При просрочените ипотеки не можеше да се шикалкави.

— Собственикът на ипотеката погасил ли си е вноската?

— Не.

— Имотът се присъжда на банката.

Айрини беше просрочила плащанията с пет месеца и банката беше поискала ускоряване на връщането на заема, което означаваше цялата дължима сума наведнъж — а тя дължеше на банката повече от четиристотин хиляди долара. Стив не можеше по никакъв начин да остави делото да стигне до съд.

Чу чаткането на кожени подметки по плочите, извърна се и видя Хардинг Колинс. С бронзов загар. Висок и строен, с красива глава и прошарена коса със скъпа подстрижка. Тъмносив костюм „Брукс Брадърс“ и бяла риза на елегантни сини райета. Ако Колинс не беше истински банков адвокат, можеше да играе такъв по телевизията.

— Ти сигурно си Соломон?

— Седни, Колинс. — Стив се плъзна навътре, за да му направи място на пейката.

— Защо, за Бога, настоя да се срещнем тук? — попита Колинс.

— Харесвам историческите сгради. Дървото тук е дошло от първата презвитерианска църква в Маями, същата, в която Уилям Дженингс Брайън е водел неделно училище.

— Този факт ми е много добре известен.

— Знам. Защото си дякон. Не тук, разбира се. — Нотка на снизхождение. Хардинг Колинс не би посещавал подобна стара църква в бедняшки квартал.

— Дякон съм в презвитерианската църква в Ривиера, на Сънсет Драйв.

„Презвитерианец от предградията“.

Стив се смяташе за градски евреин, макар че имаше толкова малко вяра, че се съмняваше дали изобщо има право да се нарича евреин. В основни линии си беше създал собствена представа за Тъпото Сътворение: вярваше, че ако божествено същество е създало човечеството, той (или не дай си боже, тя) е бил или дебил, или садист.

Тъй като не знаеше кой знае какво за презвитерианците, впрегна Боби и Сеси да търсят и проучват. Сеси намери някаква мръсотия за Колинс, а Боби заяви, че от буквите от „презвитерианец вещ“ се получавало ПРЕЗЕРВАТИВ ЩЕ ЦЕНИ.

— Секретарката ми е хванала твоя проповед миналата седмица — продължи Стив.

Колинс се усмихна и поомекна.

— Секретарката ти е презвитерианка?

— По-скоро пусната под гаранция. Но е харесала словото ти. Било за съчувствието и дълга.

— Служа на Бога. Другата седмица ще говоря за изкуплението. Ако искаш, заповядай.

— Аз съм от друг отбор.

— Всички са добре дошли — отвърна Колинс с прищипана вселенска усмивка. — Сега кажи какво мога да направя за теб?

— „Фърст Дейд Банк“ е завела иск за конфискация на апартамента на моята клиентка Айрини Лорд. За нещастие, Айрини има известни финансови затруднения и се нуждае от отсрочка.

— Чувал съм всякакви покъртителни истории, Соломон. Бащата бил умрял и нямало кой да изкарва прехраната. Детето било в болница. Вятърът духнал покрива и нямало застраховка.

— Да, всички само се жалват.

— Аз представлявам банката. Имам задължения към акционерите й, а не към лигльовците, които са изтеглили прекалено голям заем.

— Защо не прилагаш на практика това, което проповядваш? Милосърдие, съчувствие, служене на Господ Бог.

— Религията е едно, правото съвсем друго. Ако не друг, ти поне го знаеш.

— Защо пък аз?

— Разпитах за теб, Соломон. Ти си обида за акулите.

— Правилата ми са прости. Не лъжа адвоката на отсрещната страна, нито му забивам нож в гърба. Карам направо, тоест ще те изритам право в топките.

— За мен ти си нископлатен адвокат с помиярски скрупули.

— В интерес на истината съм безплатен адвокат, но разбирам какво имаш предвид.

— Ще ти отговоря същото, което отговарям и на всички останали. Никакви преговори. Плаща или изхвърча на улицата. — Беше променил тона си. За частица от секундата се беше превърнал от принципен хуманист в леденостуден адвокат. — Така че, ако не разполагаш с правни основания…

— Като стана дума за това, има проблем с документите, които Айрини е подписала — прекъсна го Стив. — Никъде в договора не пише, че лихвите ще се вдигат. Това е нарушаване на Закона за банките.

— Добър опит, Соломон. Но всеки, който взима заем, подписва отделна клауза за лихвите. Значи е наясно, че могат да се покачват. Само за твое знание, засипани сме от жалби на клиенти. Досега не съм губил нито веднъж, а честно казано, съм се изправял срещу много по-добри адвокати от теб.

— Различни — отвърна Стив.

— Моля?

— Изправял си се срещу по-различни адвокати от мен. Не по-добри.

Колинс се разсмя от все сърце, като блъфиращ покерджия.

— Ако това е най-силният ти коз, наистина трябва да тръгвам…

— Имам още един. Пратих секретарката си до съда онзи ден. Имаш седем глоби за паркиране за миналата година.

— Глобяван съм няколко пъти и за неправилно пресичане и може да съм забравял да си изнеса боклука в дните за събиране. — Колинс се изправи.

— Три от фишовете са издадени на една пресечка от мотел „Шангри-Ла“. Познаваш ли квартала, Колинс? Ченгетата му викат „Раят на курвите“. Как е мотелът, трийсетак за трийсет минути ли?

Колинс седна. Огледа се надясно и наляво, сякаш светците можеха да подслушват.

— Не мога да те обвиня, че не си паркирал мерцедеса кабрио на паркинга пред мотела — продължи Стив. — Но все пак трябва да пускаш в автоматите на тротоара.

— Какво искаш, Соломон? — Гласът му още беше в равната адвокатска тоналност.

— Банката дава на клиентката ми осемнайсет месеца гратисен период. Замразява главницата и лихвата през това време. После клиентката ми възстановява плащанията без наказателна лихва.

— А ако не се съглася?

Студен и безпристрастен, все едно представлява някой друг. Но нима не наричаха презвитерианците „ледените избрани“?

— Може би не си забелязал, но над рецепцията в „Шангри-Ла“ има камера — каза Стив. — Докато плащаш за стаята, ти правят страхотно цифрово видео. Снимат човека, който плаща, и дебютантката, която стои до него.

Бронзовият загар на Колинс сякаш стана с един нюанс по-светъл.

— Мръсник! Мазни отрепки като теб носят лоша слава на професията.

— А пък конфискуването на имоти е божие дело, така ли?

— Копеле — отвърна Колинс.

— Може би ще искаш някое видео за проповедта за изкуплението.

Колинс млъкна. Край на обидите. Всезнаещият адвокат явно си правеше сметката. Една скапана ипотека на апартамент срещу това животът му да иде в кенефа.

„Никога не бих изпълнил заплахата си, но ти няма как да го знаеш, нали така, Колинс?“

Банковият адвокат беше току-що засечен от личния радар на Стив за лоши момчета. Много ясно, че Колинс беше лицемер. Но това се класираше много надолу в подвижната скала на греховете. Колинс, изглежда, служеше искрено и от сърце на църквата. Вероятно това беше неговият начин да се покае за собствените си прегрешения.

„Кой съм аз да съдя този човек?“

Адвокатската колегия на Флорида. Търговската камара. Презвитерианската църква. Жена и деца и къща в Снапър Крийк. В миналото, помисли си Стив, Колинс щеше да бъде наречен „стожер на обществото“. Стив не би превърнал стожера в солен стълб: този човек просто не го заслужаваше.

„Но ще блъфирам, докато проститутките не свършат работа. Хайде, Колинс, не ограбвам банката. Искам само отсрочка“.

Колинс изсумтя:

— Ще ми трябват ден-два да подготвя документите. — После без „довиждане“ или „да ти го начукам“ хвърли поглед към олтара, стана и си излезе.

Стив седеше сам и гледаше хвърчащите прашинки в лъчите светлина, които идваха от витражите. Макар че в храма беше хладно, ризата му се беше залепила за облегалката на пейката. Искаше да си наплиска лицето със студена вода.

Преди години беше попитал баща си какво представлява адвокатската професия.

— Адвокатството значи да играеш покер с идеи — провлечено беше отвърнал Хърбърт Соломон с южняшки акцент.

Звучеше едновременно романтично и вълнуващо. Като да кажеш на дете, че да си каубой значи да яздиш коне и изобщо да не споменеш за риенето на лайната. Адвокатството, реши Стив, беше по-безмилостно дерби от Тексаското родео, но и в него имаше поне също толкова риене на лайна.