Пол Ливайн
Убий всички адвокати (30)

29
Блусът на измамника

Апартаментът на Карл Дрейк в хотел „Фор Сизънс“ беше точно такъв, какъвто Стив си го беше представял. Бежови канапета с дебели възглавници във всекидневната, сив мрамор в банята и извито писалище от светло дърво в подредения кабинет. Прозорците гледаха към Бискайския залив, искрящ тюркоаз под обедното слънце. Зеленият атол на Кий Бискейн се виждаше в далечината. От другата страна на морската магистрала имаше десетина яхти. Точно каквото би желал човек за хиляда и двеста долара на нощ.

Но кой плащаше за това? Преди изобщо да седне на дивана, Стив си даде сметка, че Кралицата няма да получи нито шилинг от Карл Дрейк. Без значение колко пари беше откраднал, изглеждаше от хората, които пръскат с наслада и последния цент.

Стив беше попълнил обичайните протакащи искове, за да забави делото за изтеклата ипотека, но това можеше да спечели на Кралицата само известно време. Днес възнамеряваше да изтръска малко пари от Дрейк. Това беше първата от двете неприятни задачи в графика му; втората беше наложената от съда визита при доктор Уилям Кригър.

— Какво да бъде, Стив? — любезно попита Дрейк, застанал зад лъскавия, покрит с мрамор бар. — Шампанско? „Кристал“.

— Не, благодаря, Карл.

— Чакай. Бива ме в тези работи. От вечерята разбрах, че след мръкване пиеш текила. Което означава, че през деня… — Дрейк посочи бутилка малцов скоч, после погледна към бутилката „Мейкърс Марк“. — Обзалагам се, че си бърбънмен.

— „Хемлок“, ако имаш. „Драйно“ с лед, ако нямаш.

— Тежка седмица, а? — Отново лекият британски акцент. Оставаше само да каже и „стари друже“.

— Карл, малко ми е неудобно… — почна Стив и млъкна.

Дрейк си наля скоч с лед, отиде до отсрещното канапе и седна на облегалката. Носеше ленени панталони с цвят на разтопено масло и лъскава синя риза, платът беше толкова нежен, че ти идваше да го погалиш.

— Айрини ли те помоли да дойдеш?

— Забрани ми да идвам.

— Често ли нарушаваш разпорежданията на клиентите си?

— Непрекъснато. Мисля, че ако са били достатъчно умни, е нямало да имат нужда от услугите ми.

Дрейк му се усмихна мило. Изглеждаше като добре заучен жест на добре възпитан финяга с добър акцент.

Стив си пое дълбоко дъх и огледа внимателно стаята. Портрет на сър Франсис Дрейк, сложен на статив. Карта на седемте морета от 1550 година, закачена на табло. Полиуретаново блокче със златни монети — испански дублони, реши Стив — стоеше на бюрото, изкусителна примамка за всички евентуални наследници на капера от шестнайсети век. Куфарче от телешки бокс, пълно с документи.

Стив се извърна към Дрейк и каза:

— Какво имаш в джобовете на скъпите панталони, които си нахлузил?

— Моля?

— Портфейл? Ключове? Извади ги!

— Ще ме ограбваш ли?

— Когато те провеся през балкона за краката, не искам нищо да изпадне.

Дрейк се разсмя, скочът се разлюля в чашата му, същински златен водовъртеж.

— Предполагам, че на това се вика „изръсване“, нали? Но доколкото разбрах, не можеш да си позволиш нови явявания в криминалния съд.

— Ще върнеш парите на Айрини.

— О, де да можех! Парите отидоха за покриването на разходите, свързани с изпълнението на завещанието.

— Кои разходи? Румсървис във „Фор Сизънс“?

— В интерес на истината, пътните ми разходи също са включени. Но това, което Айрини ще получи, далеч надхвърля…

— На вечерята каза, че нямало такси.

— За жалост не бях напълно откровен. Но ми беше неприятно да говоря за работа на рождения й ден, а и малката ми лъжа сложи край на разговора.

— Добър си, Дрейк. Ти си, както би те нарекъл баща ми, хлъзгав като плужек.

Дрейк вдигна чашата си.

— Тост за баща ти тогава.

— Знаеш ли, че банката ще прибере апартамента на Айрини?

Бронзовото лице на Дрейк застина.

— Какво говориш, по дяволите!

— Не й е удобно да ти го каже. Също както и на тебе ти е неудобно да й кажеш, че си измамник. Няма никакво състояние на сър Франсис Дрейк. Това си е чиста измама. Предполагам, че в скъпарското ти куфарче има билет първа класа за там, където ходят лайнари като теб, когато съдът започне да издава призовки.

Дрейк се изправи, отиде до бара и си наля още един скоч.

— Ще й вземат апартамента? Не разбирам. Айрини ме накара да си помисля, че има милиони.

— Това е ролята, която играе.

Дрейк тъжно се разсмя.

— Май излиза, че аз съм измаменият.

— Има една съществена разлика, Дрейк. Айрини не ти е откраднала парите.

— Никога не съм искал да й навредя. Храня специални чувства към нея.

— На бас, че го казваш на всички вдовици.

— Този път е различно. — Дрейк отпи голяма глътка. Подчертаният му британски акцент изчезна и раменете му увиснаха. След като изгуби част от лустрото си, Дрейк изглеждаше нелепо и не на място, все едно вицепрезидент Чейни с бански „Спийдо“.

Дрейк кимна към куфарчето.

— Самолетният билет е вътре, прав си, Соломон. Рио де Жанейро. Вече трябваше да съм заминал. Останах само заради Айрини. Проклетата истина е, че съм влюбен в нея.

— Супер! Ще ме поканиш на сватбата. След като й върнеш парите.

— Де да можех. Честно. Но парите ги няма.

Стив се смяташе за човешки вариант на детектора на лъжата. Докато гледаше Карл Дрейк — със смъкната маска, сбърчени вежди и задавен от съжаление глас — детекторът сочеше, че измамникът виртуоз казва истината. Незнайно поради каква причина това вбеси Стив още повече.

— По дяволите, Дрейк. Твърдиш, че я обичаш, а си й откраднал покрива над главата.

— Ще ме провесиш ли през балкона?

— Бих го направил, но си изкълчих китката, като ударих един друг мръсник. Току-виж съм те изпуснал.

— Тогава какво ще правим?

— Да му пийнем — отвърна Стив. — Един бърбън ще ми дойде добре.

 

 

Бялата памучна тента се издуваше от вятъра като платно. Стив и Дрейк седяха до басейна под сянката на една палма и си пиеха питиетата. Подухваше лек бриз, наситен с плажно масло.

— Пак можеш да отидеш в Рио — каза Стив. — Нищо не мога да направя, за да те спра.

— Страшно депресиращо — отвърна Дрейк. — Там отиде и Чарлз Понци.

— Пирамидата на Понци?

— Същият. Отлетя за Италия, после за Рио. Стана контрабандист.

— Сигурно е твоят герой. Както аз гледах от Рики Хендерсън. Беше в „Янкис“, в „Падрес“ и „Мете“. Крадеше начални удари, където и да отидеше.

— Чарлз Понци умря в приют за бедни към една бразилска болница. — В гласа на Дрейк прозвуча тъга. — Не искам да свърша така.

Стив за миг се възхити на прекланящите се пред слънцето млади жени по бикини и после отвърна:

— Рики Хендерсън пък свърши в нисшата лига.

— Жалкото е, че съм много добър — продължи Дрейк. — Намеря ли си жертва, винаги търся слабото място, което ще ми даде възможност да изкопча пари.

— Най-обикновена алчност, мен ако питаш.

— Така е при традиционните измамници. Но аз винаги избирам хора, които искат да са нещо повече от това, което са. Кажеш ли им, че са наследници на сър Франсис Дрейк, цялата им предпазливост се изпарява. Мислят си, че са предопределени от съдбата да водят по-велик и по-значим живот. После обръщам една на пръв поглед безобидна измама в начин да им прибера парите.

— Май не съжаляваш особено, че си крадец.

Дрейк повдигна рамене.

— Ние сме такива, каквито сме.

„Повтаря думите на Айрини. Неоспоримата същност на човешката природа“.

— И какво направи с парите, Дрейк?

— Изплащах дългове. Комар. Инвестиционен тръст за недвижими имоти, който обърна корема. Проиграх дори една златна мина. Фалирал съм.

— Защо не останеш, докато не оскубеш достатъчно и не събереш малко сухо?

Дрейк изсумтя.

— Така правят аматьорите. Професионалистът знае, че е по-добре да се омете месец по-рано, отколкото ден по-късно. Приготвил съм обичайната история. Проблеми със състоянието. Трябва да замина за Лондон. Това ми осигурява няколко седмици, а дотогава ще съм подхванал работата в Южна Америка.

— И причината, поради която не си на плажа в Импанема, е, че си се влюбил?

Дрейк наклони чашата си, ледените кубчета изтракаха — знакът за потвърждение на пияча.

— Искаше ми се да разкажа всичко на Айрини. Да я помоля за прошка. Да й обещая, че ще вляза в правия път, за да може да заживеем заедно.

— Къде? В апартамента, който банката ще вземе ли?

— Тъй като нямам собствено жилище, най-вероятно щеше да стане точно така. — Смехът на Дрейк прозвуча по-скоро като въздишка. — Започва да прилича на разказ на О’Хенри, нали?

— Изобщо не съм го чел.

— О, мисля, че ме разбираш много добре. Много по-умен си, отколкото показваш. И имаш отлична преценка за хората.

— Когато бях малък, ходех в съдебната зала да гледам делата на баща ми. Затварях си очите и само слушах свидетелите. После си запушвах ушите и само ги гледах. Накрая сглобявах всичко чуто и видяно. Беше игра, на която си играех, за да видя кой лъже.

— Върши ти работа и до ден днешен. Веднага разбра какъв съм.

— Не беше толкова трудно. Но съм искрено изненадан, че Айрини дойде да ме моли за помощ. Не съм в списъка с петстотинте й любимци.

— О, много грешиш. Айрини те харесва. Тревожи се за теб заради доктор Бил. Мисли, че си играеш с огъня.

Това накара Стив да се сепне.

— Какво знае за това?

— Каквото кажеш на Виктория, тя го повтаря на майка си, а Айрини го споделя с мен.

„Естествено. Майка и дъщеря“.

— Боже, остава да ми кажеш и кога за последен път сме правили секс.

— По-миналия вторник, веднага след „Спорт Център“.

— По време на. Прекъснаха го заради хокейните репортажи.

— Слушах доктор Бил по радиото — каза Дрейк. — Всичките му психо дивотии целят естествено да продава книгите и сидитата си.

— Знаеш ли каква е теорията му за еволюционната психология? Всички ние сме с вградени функции на убийци. Програмирани сме от милиони години еволюция, която е способствала за оцеляването на онези, които са унищожили враговете си.

— Аз пък винаги съм си мислил, че сме програмирани да крадем.

— Доста опростенческа теория. Гените ни носят същите убийствени импулси като на палеолитния човек.

— Интересно — изхъмка Дрейк. — Щом като нашето ДНК ни командва да убиваме, защо да му се противопоставяме? Идеалното заключение за убиец.

И двамата отпиха от питиетата си и се замислиха върху това.

— Кригър твърди, че и аз съм убиец също като него — продължи Стив след малко. — В един момент мислех, че иска да ми посее тази семка в мозъка и да се опита да ме накара да убия сестра си.

— А сега?

— Понякога казва, че и двамата сме убийци. Друг път, че и двамата сме герои. Твърди, че е спасил едно момиче така, както аз съм спасил племенника си. Но това, което всъщност е направил, е гадно и извратено.

— За него да те тормози така май е просто игра.

— Всеки път, когато тоя мръсник спомене Боби, ме побиват тръпки.

— Значи е открил слабото ти място.

— Племенникът ми?

— Любовта ти към него. Ако Кригър иска да те нарани, ще преследва хлапето. Не е ли очевидно?

„Даже прекалено“, помисли Стив.

„Начинът да ме осакати, да ми причини безкрайна болка е да направи нещо лошо на Боби“.

Що за човек би постъпил така? Човек като Бил Кригър. Човек, който се смята за продукт на милиони години еволюция.

„Но същото важи и за мен“.

Кригър грешеше за повечето неща, но за едно беше прав. Основна истина за човешката природа е, че за да защити хората, които обича, всеки от нас е готов да убие.