Пол Ливайн
Убий всички адвокати (27)

26
Наречи ме безотговорен

Виктория реши, че трябва да е едновременно деликатна и дипломатична. Можеше да каже: „Не одобрявам това, че си ударил Мирон Голдбърг“. Или може би: „За човек с висящо обвинение за побой поведението ти може да се приеме за доста неблагоразумно“.

Но накрая каза:

— Държиш се като дете! Непослушно егоистично дете.

— Стига, Вик. Опитвах се да ги помиря.

— Вероятно си виновен за нарушаване на частна собственост. И определено за нападение и побой.

— Ще се справя. Ченгетата ме разпитаха, после отидохме да пием кафе в „Криспи Крим“.

— Значи не са ти предявили обвинения?

— Още разследват.

— Трябва да говоря с доктор Голдбърг — каза тя. — Да се опитам да го убедя да не подава жалба.

— Аз трябва да го съдя. — Стив вдигна подутата си дясна ръка. — Моята китка е изкълчена.

Киснеха в задръстването на Саут Бейшор Драйв. Беше мрачна есенна сутрин. Слава богу, Стив беше вдигнал гюрука на мустанга, иначе косата й щеше да заприлича на парцал за под. Опитваха се да се придвижат до Коконът Гроув на сутринта след появата на Джанис, спипването на Боби и отърваването на ареста от Стив.

„Още един ден от сагата на семейство Соломон. Дали мястото ми е тук?“

Стив беше като акробат на трапец, който изпълнява номера си без предпазна мрежа. Рано или късно щеше да падне. Щеше ли да го хване, или той щеше да я размаже?

„Добре де, ако Стив е акробат, аз какво съм?

Момичето с трико, което язди изправящия се на задни крака слон?

Не, бедното момиче, което следва слона с метла и лопата“.

Беше взела метафората с цирка от Марвин Умника, осемдесетгодишния водач на Съдебната банда, върл почитател на Стив. Марвин веднъж й беше споделил защо следва Стив от зала в зала.

— Със Стиварино е като в цирка. Никога не знаеш дали десетина клоуни няма да се изсипят от някоя малка жълта кола.

Но съдебните изпълнения на Стив обикновено бяха планирани и имаха някакъв смисъл дори и да бяха на границата на етичността. Последните му изстъпления — нападението над Арнолд Фрескин и сега над Мирон Голдбърг — караха Виктория да си мисли, че е станал неконтролируем.

— Как е Боби? — попита тя.

— По-добре според мен. Успокои се.

— Искаш ли аз да поговоря с него? За момичетата имам предвид.

— Вече говорих. Цяла реч за това как трябва да е джентълмен и да уважава момичетата. Казах му и че съм разочарован, че не ми е казал, че наркоманката Джанис се е появила отново.

Тя го стрелна с поглед.

— Не я нарекох така де — побърза да се оправдае той. — Казах „любящата ти майка“. „Как можеш да се виждаш тайно с любящата си майка?“

— Карай по-кротко с него, Стив. Много му се насъбра.

— И на мене също.

Стив наду клаксон на един хамър, който се опитваше да запуши движението на моста Гроув Айл.

— Кретен! Мисли си, че пътят е негов, защото бронята му е голяма.

„Супер — помисли си Виктория. — Точно от това имаме нужда. Пътно произшествие“.

Стив свали прозореца от нейната страна, наведе се и изкрещя:

— Хей, ти! С голямата кола и малката пишка!

Виктория дръпна ръката му и натисна копчето, за да затвори прозореца.

— Какво ти става! Не знаеш ли, че много от шофьорите в Маями са въоръжени!

Той пусна радиото.

— Не, но съм сигурен, че ти знаеш.

— Поведението ти напоследък просто не подлежи на описание.

— Пробвай все пак.

— Като начало, си едновременно безотговорен и безразсъден.

Стив хвана някаква спортна станция; домакинът и гостът спореха дали Шакил О’Нийл е по-добър играч от Уилт Чембърлейн. Накрая постигнаха съгласие, че Уилт бил забил повече кошове и повече мацки.

— Би ли я сменил, ако обичаш? — попита Виктория.

— Харесва ми. Това ли значи да си безотговорен и безразсъден?

— Незрял.

— Милият Бигбай не слуша спортни радиостанции, нали?

— Това пък откъде го измисли? Какво общо има Брус?

— Не знам. Просто изведнъж се сетих за него.

Пред тях имаше раздвижване и те се преместиха със сантиметри покрай болница „Мърси“ по пътя към центъра. Странно, помисли си Виктория. Снощи и майка й бе споменала Брус. Виктория се оплакваше от Стив и това колко обича неприятностите. Странно, но Кралицата го беше защитила. Какво точно беше казала? Не можеше да се сети.

Стив пришпори мустанга и каза:

— Милият скучен Брус Бигбай.

„Мили Боже!“

Горе-долу по същия начин се беше изказала и Кралицата.

„Стив може да те побърква, но ти го обичаш. И често казано, е много по-забавен от тъпия скучен Брус“.

— Говорил си с майка ми?

— Защо да говоря с нея? Тя ме мрази.

Виктория се пресегна и смени станцията. Прозвуча проклетата музика на Стив по „Маргаритавил“. Джими Бъфет пееше „Остарявам, но не пораствам“. Поредният химн на плажния бард във възхвала на лежерния живот.

Виктория натисна друго копче и от колоните се чу плътен мъжки глас:

— Излезе двайсет и третата допечатка на „Погрижи се за Нумеро уно“. Така че идете на сайта на доктор Бил и си поръчайте книгата още днес. С всяка покупка получавате безплатна шапка на доктор Бил с надпис „Аз съм пръв“.

— Ще го сменя — каза тя и посегна пак.

— Недей, да видим с кого ще се заяжда днес.

— А, сега, специален бонус за вас. Чували сте как доктор Бил предписва лекарство против пристрастяване, нали? Много работа. Воля. Разчиташ само на себе си. Забравяш всичко друго. Не си губиш времето да слушаш за проблемите на другите. Нашата гостенка сама си е помогнала, вие също можете. Помнете, приятели, че „аз“ започва с главно

— Какво е намислил пък сега? — попита Стив.

— Днешната ни гостенка е жена, която е обърнала живота си. Жена, която е била затънала в престъпления и наркотици и съзнателно е взела решение да по търси силата в себе си. Добре дошла на Джанис Соло мон!

— О, ужас! — Стив наби спирачки.

— Нямаше да се справя без теб, доктор Бил. Ти ме вдъхнови.

— Много мило от твоя страна, Джанис. Но ти постигна всичко сама. А сега разкажи живота си на слушателите ни: за детството в разбитото си семейство, за пропадането и наркотиците и за възстановяването ти…

— Пълни глупости! — ядоса се Стив.

— Идваш у дома, за да си върнеш сина, когото обичаш.

Думите подействаха на Стив като двоен удар — кроше с едната, кроше с другата ръка — и продължиха да отекват в главата му.

— Синът, когото обича? — изръмжа Стив. — Без малко щеше да убие Боби!

— Да си върнеш сина, който ти е бил отнет незаконно.

Стив натисна газта и направи обратен завой, гумите изсвириха.

— Какво правиш? — попита Виктория.

— Отиваме в радиото. Няма да го оставя да му се размине.

— Не можеш да играеш на негов терен. Спомни си последния път, когато излезе в ефир.

— Нямам избор. Кригър подготвя нещата за дело за попечителство. Трябва да го изоблича.

— Дразни те. Иска ти да му се нахвърлиш.

— Добре. Щом иска бой, ще си го получи. Джанис също.

„Типично за Стив — помисли тя. — Хвърля се слепешката в опасността, никога не мисли за последствията“.

Потъна в седалката, когато мустангът изсвири на завоя на Седемнайсето авеню на път към Дикси Хайуей. Стив беше прав за едно.

„Изобщо не прилича на Брус“.

Брус носеше чадър дори когато прогнозата беше за слънчево и ясно време. Стив караше сърф по време на гръмотевична буря, с мачта насочена към небето, и предизвикваше Зевс да го порази с гръмотевица.

„Точно сега милият скучен Брус щеше да ми е добре дошъл“.

По радиото Джанис се пенеше колко много й липсвал синът й, когато била в затвора, и как, сама в килията, си обещала да се изчисти, за да може да се прибере у дома и да отгледа момчето.

— Брат ми направи каквото можеше, докато ме нямаше. Но той е ерген, няма деца. А и самият той е доста незрял.

— Ева Браун сред майките критикува родителските ми способности — измърмори Стив.

— Брат ми в никакъв случай не може да направи това, което мога аз.

— Правилно. В никакъв случай не бих зарязал момчето и не бих го оставил за малко да умре от студ.

— Стив, не прави глупости, моля те!

— Аз съм майката, а нищо не може да се сравни с майчината любов.

— Няма да правя глупости — отвърна Стив.

— Толкова искам да наваксам изгубеното време.

— Но едно ще ти кажа, Вик. Ще я убия, но няма дай дам да вземе Боби.