Пол Ливайн
Убий всички адвокати (2)

1
Риба на сухо

Само по боксерки, с гурелясали от съня очи, Стив Соломон напъна външната врата с рамо. Запъваше. Още един напън, още едно задиране и вратата се отвори със скърцане. Чак тогава Стив видя сто и петдесет килограмовата риба, острият шип на носа й беше забит в шпионката. Син марлин. Сякаш замръзнал насред скока си.

Беше виждал алигатори да изпълзяват от каналите на съседите. Беше чувал папагали да кряскат в близкия парк. Беше стъпвал върху хлебарки колкото колело на ролери. Но дори и в зоологическата градина, която представляваше сам по себе си Маями, подобно нещо би трябвало да се смята за странно.

Огледа Къмкуот Авеню, покрита със зеленина улица на километър и половина от червеникавата вода на Бискайския залив. Nada^[1]. Жива душа нямаше, дори рачета не пъплеха.

Огледа бунгалото отпред; мазилката беше избледняла до цвета на жабунясала вода в басейн. По прозорците и стряхата нямаше други животни. В живия плет от хибискус не се криеха пакостници.

Цяла ескадрила мухи жужаха около главата на марлина. Въздухът, обикновено наситен с мириса на жасмин на зазоряване, сега определено вонеше на риба. Струйка пот се стичаше по гърдите на Стив, денят вече набираше пара и беше душно и влажно. Той вдигна вестника — беше осеян с червени топчета от бразилския пипер, като пръски кръв от местопрестъпление. На първа страница нямаше нищо за среднощна приливна вълна.

Прехвърли останалите възможности. Боби, много ясно. Дванайсетгодишният му племенник беше зевзек, но откъде беше намерил такава гигантска риба? И кой му беше помогнал да я довлече?

— Боби!

— А?

— Би ли дошъл за малко, ако обичаш?

— Аха.

Не можеше да диша без „а“, „аха“.

Чу как босите му крака шляпат по плочките. Миг по късно, облечен във фланелка на „Делфините“ — висеше до коленете му, — Боби се появи на вонящата на риба входна врата.

— Мамка му!

— Мери си приказките, хлапе!

Момчето свали очилата с черни рамки и почисти стъклата с края на фланелката.

— Не съм аз, вуйчо Стив.

— Да съм казал такова нещо? — Стив го цапна по врата и размаза един комар, който остави кърваво петно. — Някаква идея?

— Може да е нещо в смисъл „върви да спиш при рибите“.

Стив се помъчи да си спомни дали е обиждал някого наскоро. Никого, ако не се брояха съдиите, ченгетата и кредиторите. Почеса се през боксерките и племенникът му последва примера му през фланелката — два мъжки екземпляра от един и същи вид, потънали в дълбок размисъл.

— Знаеш ли кое е най-ироничното, хлапе?

— Кое?

— Гащите ми. — Стив посочи оранжево-зелените си шорти на „Флорида Марлин“ с огромна изскачаща от морето риба.

— Бъркаш иронията със съвпадението, вуйчо Стив — отвърна малкият разбирач.

 

 

След двайсет минути цъфна Виктория Лорд: носеше кесия с хлебчета, кофичка сирене крема и кутия портокалов сок. Целуна Стив по бузата, разроши косата на Боби и каза:

— Предполагам, знаете, че пред вратата ви виси марлин, нали?

— Не съм аз — повтори Боби.

— Какво става?

Стив сви рамене и взе хлебчетата.

— Сигурно някое съседско дете.

Беше се изкъпал, избръснал и си беше облякъл джинси и хавайска риза със сърфисти на гигантска вълна — униформата му в дните, в които не му се налагаше да ходи в съда. Преди в живота му да се появи Виктория, той се размотаваше в офиса си по шорти, джапанки и тениска с надпис: „Адвокатите го правят набързо“. По онова време долнопробната кантора на Стив се кипреше с името „Соломон и съдружници“. В интерес на истината, единствените съдружници на Стив бяха хлебарките, които изпълзяваха изпод нацепената ламперия по стените.

Сега беше „Соломон и Лорд“. Виктория беше донесла малко класа заедно с полирането на мебелите, свежите лилии и настояването Стив да спазва поне някои етични норми.

Днес беше облечена с копринена блуза с цвета на зряла праскова, опънати сиви дънки и къс жакет на сложни геометрични фигури. Един и осемдесет върху кадифените си велурени обувки с висок ток. Руса коса, изваяни черти и яркозелени очи. Страхотна опаковка, която излъчваше сила, интелигентност и сексапил.

— Слуша ли радио тази сутрин? — попита Виктория.

Стив и наля кафе „Кубано“, гъсто като меласа.

— Естествено. Спортните новини на Мендик Бясното куче.

— Шоуто на доктор Бил.

— Тоя хахо? Защо да го слушам?

— Говореше за теб, съдружнико.

— Не вярвай на нито една дума, която казва.

— Защо не си ми казвал, че си му бил адвокат?

Стив спокойно размаза сиренето върху покритото с маково семе хлебче.

— Беше много отдавна. — Искаше да избегне всякакви въпроси относно доктор Уилям Кригър. Нашумял психиатър. Минизнаменитост. И сега бивш затворник. — Какво каза?

— Нарече те Стив Соломон Мошеника.

— Ще го съдя за клевета.

— Каза, че не можеш да спечелиш дело за пресичане дори и при зелен светофар.

— И за морални щети.

— Твърдеше, че си завършил някакъв безименен правен факултет с клизма.

— Юридическият факултет на Кий Уест е прочут, просто няма акредитация.

— Каза, че си опорочил процеса му и че би те съдил за престъпна некадърност, но нямал вяра на съдебната система. После взе да се пеняви за О. Джей Симспън, Робърт Блейк и Майкъл Джексън.

— Видях О. Джей в Дейдленд онзи ден — намеси се Боби, без да спира да дъвче. — Адски е надебелял.

— Наистина ли си оплескал делото на доктор Бил? — попита Виктория.

— Свърших страхотна работа. Съдебните заседатели можеха да го осъдят за предумишлено убийство, но му се размина с убийство по непредпазливост.

— Тогава защо толкова се пеняви?

— О, знаеш ги какви са клиентите.

— Знам, че моите обикновено са доволни. Какво се е случило между теб и доктор Бил?

Ако й кажеше, знаеше го много добре, Виктория щеше да пусне тежката артилерия. „Какво си направил? Това е неетично! Незаконно! Неморално!“

— Нищо не се е случило. Беше в затвора и сега обвинява мен.

— Аха! — Отпи от кубинското кафе. — Боби, знаеш ли кога разбирам, че вуйчо ти лъже?

— Когато говори — отвърна момчето.

— Когато говори съвсем тихо и се прави на много искрен.

— Истината ти казвам — отвърна Стив. — Представа нямам защо ми е сърдит тоя тип.

Технически погледнато беше вярно. Стив знаеше точно какво беше сгафил с делото на доктор Кригър. Но не знаеше какво знае Кригър. При обжалването не се беше позовал на лоша защита. Не го беше съдил за некомпетентност, нито беше подал иск за отнемане на адвокатските му права. Вместо това лежа шест години, работи в психиатричната клиника на затвора и беше освободен предсрочно.

Преди да бъде обвинен в убийство, Уилям Кригър практикуваше клинична психология в Корал Гейбълс и беше станал известен с книгата си от серията „Помогни си сам“: „Крайно време е“. Проповядваше опростенческа философия за аза над всичко и след една надута реклама по „Добро утро, Америка“ стартира собствено телевизионно шоу, в което мешаше самодоволни слушатели със съвети за междуличностни отношения. Жените го обожаваха и рейтингът му гонеше рейтинга на Опра.

— Гледала ли си го някога по телевизията? — попита Стив.

— Следях шоуто му, докато бях в колежа. Съветите, които даваше на жените, ми харесваха: „Зарежи го тоя кретен! Изритай го незабавно от живота си!“

— Обръщала ли си внимание на очите му?

— Очи на убиец ли? — Боби тайничко си сръбна една глътка кафе. Една глътчица му трябваше, за да се превърне във въртящ се дервиш. — Като Ханибал Лектър. Или Фреди Крюгър. Или Норман Бейтс. Убийци, убийци, убийци!

— Те са измислени герои, не са истински убийци — поправи го Стив. — И ми остави кафето.

Момчето го погледна предизвикателно, хвана чашата и удари още една глътка.

— Тед Бънди. Тед Кажински. Джон Уейн Гейси. Тези достатъчно истински ли са, а, вуйчо Стив?

— Кротко, хлапе.

— Дейвид Берковиц. Денис Рейдър. Господин Калахан…

— Кой е господин Калахан? — попита Виктория.

— Учителят ми по физическо — отвърна Боби. — Голям гадняр.

С навлизането в пубертета Боби беше започнал да проявява непокорство. На Стив му се искаше племенникът му да си остане хлапе цял живот. Бейзбол, колелета, на палатка в Глейдс. Но момчето се беше превърнало в димящ чайник, пълен с тестостерон. Вече се интересуваше от момичета, опасен терен дори и за вещите в занаята. За проблемно дете като Боби това беше още по-опасно.

— Последно предупреждение, сериозно ти говоря. — Стив вля малко разтопено желязо в гласа си. — Стига толкова кафе, стига толкова убийци или ще си стоиш наказан вкъщи.

Боби остави чашата и вдигна пръст — шшт, шшт — пред устните си.

Стив кимна наставнически и се извърна към Виктория.

— Кажи сега за очите на Кригър.

— Пламтящи — отвърна тя. — Тъмни нажежени въглени. Камерата се приближава толкова близо, че почти можеш да усетиш как те изгарят.

— Действа възбуждащо на жените — отвърна Стив.

— Кажи за жената в джакузито? Убил ли я е?

— Според съдебните заседатели да, непредумишлено.

— А според теб?

— Никога не нарушавам доверието на клиента си.

Виктория се разсмя.

— Откога?

— Доктор Уилям Кригър вече не е част от живота ми.

— Но ти си част от неговия. Какво не ми казваш?

— Уи-лям Кри-гър — каза Боби, като натърти на всяка сричка и присви очи.

Стив знаеше, че момчето съставя анаграма от името му. Разстройството на централната нервна система на Боби си имаше и хубава страна. Лекарите я наричаха „парадоксално функционално облекчение“. Хлапето имаше гениалното умение да запомня тонове информация. Плюс способността да съставя анаграми наум.

— Уилям Кригър — повтори момчето. — И УМРЯЛ, И ГРЪК!

— Браво на теб! — похвали го Стив.

— Значи наистина мислиш, че е убиец? — Виктория май започваше кръстосан разпит.

— Съдебните заседатели се произнесоха. Съдията и апелативният съд също. Уважавам решението и на трите инстанции.

— Ха!

— Не трябва ли да ходиш в съда, Вик?

— Имам време.

— Но аз нямам. Боби, хайде на училище.

— Предпочитам да ви гледам как се карате — отвърна момчето.

— Не се караме — каза Стив.

— Все още. — Виктория го изучаваше, очите й бяха като лазерни лъчи. — Тази сутрин доктор Бил те предизвика да отидеш и да се защитиш в ефир.

— А, не.

— Мислех, че безплатната реклама ще те накара да подскочиш от радост.

— Не и по някаква третокласна програма.

— Ти не купуваше ли място за реклама по вратите на линейките?

— Това е минало, Вик — отвърна Стив. — Реших да стана като теб. Принципен и достоен.

— Вуйчо Стив пак взе да говори тихо — каза Боби. — И да се прави на искрен.

 

 

След половин час Стив караше по виадуктите по Макартър към Маями Бийч. Беше целунал Виктория за довиждане и беше хвърлил Боби до прогимназията „Понсе де Леон“. Сега, докато старият му мустанг минаваше покрай наредените по пристанището яхти, Стив се опитваше да анализира сутрешната информация. Какво беше това чувство на страх, което се прокрадваше у него? За последно беше видял Кригър на произнасянето на присъдата. Беше мръсно дело с доста елементи от таблоидите — наркотици, секс, известност — и естествено бе привлякло вниманието на медиите.

Нанси Лем се беше удавила в три педи вода. За беда на Кригър водата беше в джакузито до басейна му. Нямаше да е толкова зле, ако не беше дълбоката рана на черепа на Лем. Токсикологичните изследвания показваха висока концентрация на барбитурати и алкохол. Хапчетата идваха от Кригър, което беше нещо абсолютно недопустимо. Той беше назначен от съда експерт по делото за попечителство на Нанси, така че не трябваше да си играе тайничко с нея в джакузито. В неподобаващо нарушение на медицинската етика Кригър и Нанси бяха станали любовници. Според обвинението се бяха сдърпали и тя щяла да надуе свирката пред щатската медицинска колегия. При наличието на доказан мотив прокуратурата обвини Кригър в убийство.

Стив още помнеше заключителната си пледоария. Използва адвокатския трик на подвеждащите риторични въпроси.

— Глупак ли е доктор Кригър? Не, коефициентът му на интелигентност граничи с гениалността. Безотговорен човек ли е? Не, точно обратното. Той е точен и педантичен. Затова задайте си следния въпрос: ако доктор Кригър искаше да убие някого, щеше ли да го направи в собствения си дом? Щеше ли да присъства по време на смъртта? Щеше ли да признае пред полицията, че е дал на жертвата лекарства, за които трябва лекарско предписание? Мисля, че знаете отговорите. „Това е нещастен инцидент, а не убийство“.

Съдебните заседатели излязоха с компромисна присъда: виновен в непредумишлено убийство. „Не лош резултат“, помисли си Стив — но пък не той трябваше да лежи в затвора. Сега се мъчеше да изстиска от ума си всичко, което можеше да си спомни от момента на произнасянето на присъдата. Кригър дори не мигна. Не беше от клиентите, на които им се подкосяват краката и се разридават.

Кригър не обвини Стив. Даже му благодари за старанието. Нае друг адвокат за обжалването, но в това нямаше нищо необичайно. Обжалването беше свързано с бумащина. Стив не си падаше особено по писането, чак главата го заболяваше от бележките под линия.

Повече не чу за Кригър. Нито дори обаждане или картичка от затвора. Абсолютно нищо.

„Какви са тези обиди сега? Защо ме нарича мошеник и ме предизвиква на дебат в ефира?“

Отговорите не му харесваха. Само едно можеше да се е променило.

„Разбрал е. Незнайно как е разбрал какво точно съм направил“.

Иначе казано, Кригър беше наясно, че щяха да го оправдаят, ако някой друг адвокат беше поел делото му. И марлинът на вратата? Сигурно беше послание от Кригър, нещо, което двамата щяха да разберат.

Марлин.

Не костур, акула или змиорка.

Марлинът имаше значение и за двамата.

„Какво иска Кригър?“

Стив пробва подхода с крайчето конец, беше го научил от баща си: „Винаги когато запецнеш и се почувстваш тъп като шибано муле — Хърбърт Т. Соломон леко провлачваше думите, — дръпни крайчето на конеца и започни да разплиташ, за да видиш накъде води“. Сега Стив се хвана за внезапната атака на Кригър по радиото и вмирисаната риба пред вратата. Накъде водеше конецът?

Вероятно не към съдебно дело и лишаване от правомощия. Великанското его на Кригър нямаше да изпита никаква тръпка от търсенето на възмездие по официалните канали. Нямаше как да докаже явното си превъзходство. Стив продължи да дърпа конеца. Продължаваше да води към мъртвата жена в джакузито.

„Тая кучка ме предаде“.

Това беше казал Кригър на Стив, макар че продължаваше да отрича да е убил Нанси Лем. Въпреки пламтящите му очи, в този човек имаше ледена студенина, която можеше да те накара да потръпнеш. И отговорът, който търсеше Стив, изплува със смразяваща яснота.

„Тоя тип не иска да ме съди. Иска да ме убие“.