Пол Ливайн
Убий всички адвокати (20)

19
Психоопаковка

След десет минути Стив седеше в кафяв кожен стол в домашния кабинет на доктор Уилям Кригър. Подът беше от чам, стените бяха боядисани в сивкавозелен цвят, който Стив не понасяше. Веднъж беше чел, че психиатрите използвали земни цветове, за да успокояват буйните си пациенти. Но нямаше бежови стени, нито драцена в ъгъла, нито гъргорещ аквариум с риби-папагал и риби-скорпион, които да се стрелкат из коралови пещери.

Единствените лични предмети бяха няколко снимки в рамки върху ниския скрин. Кригър на моторница, спортна яхта с огромна кърма в петнайсетметровия клас. Доколкото Стив можеше да види, във водата не плуваха трупове. Имаше и няколко зърнисти фотографии, свалени от видео лента: Кригър по Си Ен Ен: разсъждава защо съпрузите убиват жените си или майки — децата си, или пък клиентите — адвокатите си.

— Видя ли Аманда на влизане? — Кригър не бе станал от стола си.

— Цялата. — Стив погледна спуснатите щори на прозорците. Вече беше сигурен, че Кригър ги е наблюдавал и е планирал всичко предварително.

— Забележителна млада жена — каза Кригър.

— Разкажи ми повече за нея.

— Тук сме да говорим за теб, Соломон. Не за нея.

— Е, ти подхвана темата.

— Ще ти кажа само това: докато бях в затвора, Аманда беше единствената, която ми пишеше, единствената, на която й пукаше за мен. И когато излязох, ме чакаше.

— Изглежда ми малка, за да е от онези откачалки, дето си падат по убийци.

— Имаш много да учиш, Соломон. И много малко време за учене. — Взе една острилка, за да подостри молива си, и продължи: — С какво да започнем? С избухливия ти нрав или мърлявата ти етика?

— Много мило, Кригър. Ти да изнасяш лекции по етика е все едно групата на Донър^[1] да говори за изискани маниери на масата.

— Долавям в гласа ти антагонизъм. Още ли ти е трудно да овладяваш гнева си?

— Глупости!

Кригър кръстоса крака и закрепи подвързания с кожа бележник върху коляното си. Кожена чанта, ретро вариант на някогашните докторски чанти, стоеше отворена в краката му. Ратанова маса със зелен мраморен пепелник разделяше двамата, перките на вентилатора тихо жужаха над главите им. Току-що бяха започнали, а на Стив вече му се искаше да побегне. Ако тоя тип го попиташе дали някога не му се е искало да убие баща си и да спи с майка си… ами, щеше да има още едно обвинение за побой в досието.

— Разкажи ми за детството си — каза Кригър, гласът му беше дистанциран и безстрастен. — Щастливо дете ли беше?

— Да ти го начукам, Кригър!

— Имаше ли добри взаимоотношения с баща си?

— И на теб, и на кобилата, дето си я яхнал!

Кригър почна да драска нещо в бележника си.

— Чакай да отгатна — каза Стив. — „Пациентът е необуздан, отказва да съдейства, има склонност към антисоциални прояви“.

— Дай да се разберем, Соломон. Ти не си ми пациент. Не си тук да те лекувам. Дошъл си, за да те науча как да овладяваш гнева си. Ти решаваш дали ще последваш съвета ми. В моя доклад до съда ще пише дали склонността ти към насилие е под контрол, или трябва да бъдеш затворен, тъй като представляваш опасност за обществото. Ясно?

— Да.

— Чудесно. Още ли искаш да ми го начукаш?

Стив си пое въздух и се опита да се успокои. Не вървеше по начина, по който беше планирал. Беше възнамерявал да се държи разбрано, евентуално да подхвърли някоя и друга забележка за Нанси Лем или пък за Джим Бишиърс, за да види дали Кригър ще повдигне темата за Оскар Делафуенте.

— Добре, докторе. Да започваме тогава.

Кригър бръкна в отворената чанта, извади една снимка и я плъзна по ратановата маса.

— Когато гледаш това, какво изпитваш?

Стив взе снимката и се разсмя. Беше черно-бяла, зърниста. Той стоеше в бейзболния екип на университета в Маями, без шапка. Вече я беше ударил в земята. Ръцете му бяха разперени встрани, застинали в странно положение, сякаш се канеше да полети. Лицето му беше смръщено и изражението му говореше за равни дози болка и гняв. На врата му изпъкваше вена, дебела като змия. Крещеше на рефера, лицето му беше на сантиметри от неговото.

— Финалът на Колежанските световни серии — каза Стив. — Краят на девета. Два аута. Бях на трета. Обиколката, която можеше да върже победата. Изкараха ме. Поне реферът така отсъди, но аз хванах топката. — Поклати глава. — Как мислиш, че се чувствах?

Кригър пак си записа нещо.

— Ти ми кажи.

— Бесен. Измамен. Унижен. Бесен.

— Това вече го каза.

— Наистина бях бесен, но никого не съм ударил. Запиши си го.

— Ами това?

Кригър, плъзна ксерокопие на вестникарска изрезка и Стив веднага позна репортажа от „Маями Хералд“. Заглавието беше: СЪДИЯ ПОДАВА ОСТАВКА ЗАРАДИ ОБВИНЕНИЯ В КОРУПЦИЯ. На снимката — която спечели награда, както се оказа — Хърбърт Т. Соломон носеше кашон надолу по стълбите на криминалния съд. Ясно се виждаха миниатюрни везни на справедливостта, килнати на една страна, с оплетени вериги. Изражението на Хърбърт: жалък срам.

— Баща ми в най-лошия ден от живота си. Защо ми я показваш?

— Как те кара да се чувстваш тази снимка?

— Боли. Много. Доволен ли си?

— Да анализираме болката ти. Коя беше по-силна. Да станеш за посмешище и да загубиш шампионата? Или да видиш баща ти опозорен?

— Това е лесно. Да виждам как баща ми се сгромолясва беше по-страшно.

— Защо според теб те боли толкова много, когато срамът не е твой?

— Защото обичам баща си. Това понятие ще ти е малко трудно за разбиране, нали, Кригър?

— Ами ако беше виновен? Ако баща ти беше взимал тези подкупи? Щеше ли още да го обичаш?

— Разбира се. Но баща ми беше невинен. Обвиненията бяха лъжливи.

— Тогава защо многоуважаваният съдия Соломон не ги обори?

— Вероятно и него го е било страх реферът да не свири лошо.

— Нормално. Загубил е вяра в системата. Какъвто бащата, такъв и синът.

— Какво се опитваш да докажеш, Кригър?

Кригър отново бръкна в чантата. Още една снимка.

От полицейско досие. Трийсетинагодишна жена. Закръглено бледо лице. От деколтето й надничаше татуировка на змия. Мазните къдрици сякаш бяха залепени с лепило върху челото й. И очите — оцъклени, вторачени в някоя далечна вселена.

Колко време беше минало, почуди се Стив, откакто беше красиво, добре възпитано момиче и живееше в изискана къща на Пайн Три Драйв? С цяла тумба приятелки, които предизвикваха бурни електрохимични реакции в петокласника Стив Соломон.

— Сестра ми Джанис. Какво общо има тя с всичко това?

— Сестра ти е крадла. Наркоманка. Лоша майка.

— Всичките до едно.

— Обичаш ли я и нея, Соломон?

— Няма да играя на тази игра, Кригър. — Стив стана и отиде до прозореца. С показалеца си вдигна дървените щори. Басейнът се виждаше ясно, джакузито и шезлонгът, сега празен. Никъде нямаше гола жена.

— Опасявам се, че нямаш избор. Отвлякъл си племенника си от сестра си, нали така?

— Спасих го.

— Ударил си човек, разбил си му главата с някаква сопа. Нали така?

— Овчарска гега.

— Малко по-лека е от канджата, мен ако питаш.

А, това било значи, помисли си Стив. Лодката в Кийс.

Бишиърс зад борда. Делафуенте на руля. „Добре, поне стигнахме донякъде“.

— Говорим за това как аз ударих оня Тигпен или за това как ти си ударил Бишиърс?

— Ще се съгласиш, че има известна прилика. Само дето аз се опитвах да спася горкия Джим Бишиърс.

— Странно. Аз не убих Тигпен. Но ти си убил Бишиърс.

— Разкажи ми за Тигпен и аз ще ти разкажа за Бишиърс. И за Нанси.

Стив не знаеше дали да му вярва, но нямаше какво толкова да губи.

— Джанис държеше Боби в кучешка колиба и го хранеше с огризки. Би го продала за една доза. Измъкнах го оттам и ми се наложи да цапардосам оня тип, за да го направя.

Спомни си снежната нощ в Панхендъл. Комуната, където Джанис и безмозъчните й приятели отглеждаха марихуана през лятото и си вкарваха всякакви незаконни субстанции през останалата част от годината. Спомни си как замахна с тоягата, пукна черепа на оня тип и отнесе Боби на безопасно място. Доведе го у дома, първият истински дом на момчето.

— Твой ред — каза Стив. — Бутна ли Бишиърс през борда? Нарочно ли го удари с канджата?

— В полицейския доклад пише, че е било нещастен случай.

— Така ли, Кригър? Само това ли ще кажеш?

— Джим Бишиърс беше тъпанар и грубиян и безумно ми завиждаше. Съсипа един чудесен риболов с непрестанните си заяждания.

— Звучи, сякаш е заслужавал да бъде убит.

— Сам си прави изводите, Соломон.

— Хвалиш се, нали? Казваш ми на какво си способен?

— Трябва да идем някога на риба с теб, Соломон.

Стив се разсмя, не можа да се сдържи.

— Защо? За да ме използваш за стръв ли?

Кригър махна към снимките на скрина. Голямата спортна яхта, вързана на дока, после още една снимка — яхтата пореше през канал, отзад се виждаше остров с мангрови горички; и още една — Кригър с шлем в близък план.

— Обичам яхтата си. Успокоява ме, когато съм нервен. Знаеш ли как се казва?

Стив поклати глава. Мразеше префърцунените имена на яхти. Веднъж, по време на един развод, успя да измъкне яхтата на мъжа за жената и тя веднага гордо я прекръсти на „Бившият на плажа“.

— „Психотерапия“ — каза Кригър. — Харесва ли ти?

— Пасва й.

— Така че, когато решиш, обади се. Ще идем до Елиът Кий.

— Само с бреговата охрана.

— При твоето досие аз би трябвало да се страхувам от теб, а не обратното. Хипотетичен въпрос. Би ли убил Джанис, за да спасиш племенника си?

— Какво!?

— Ако сестра ти представлява заплаха за малкия Робърт, би ли я убил, за да го спасиш?

— Ако отговоря с „да“, ще кажеш на съдия Шуорц, че съм маниак убиец, заплаха за обществото. Най-малкото за обществото на безполезните наркомани.

— Мога да кажа на съдията каквото си искам. Това е само между теб и мен. Виж сега, има такова нещо като оправдано убийство, нали така?

— Да. Самозащита. Защита на другите.

— Кой би те обвинил, ако използваш брутална сила срещу някого, за да защитиш невинно дете? Има ли значение, ако това е собствената ти сестра?

— Защо изобщо намесваш Джанис? Тя… — Стив млъкна. Изведнъж му стана ясно. — Не става дума за мен. Говориш за себе си.

Кригър приглади една гънка на копринената си гуявера, после сплете ръце на корема си.

— Откъде накъде?

— Тези приказки за рефера и мен. И оттеглянето на баща ми. Ти си този, който няма вяра на съдиите и на съдебната система.

— Продължавай, Соломон. Всеки учител се радва, когато някое изоставащо дете започне да разбира нещата.

— Въпросите ти за това дали ще убия Джанис, за да предпазя Боби. Казваш, че си убил Нанси Лем, защото е представлявала заплаха за някого. И намекваш, че и аз бих направил същото.

— Всички бихме убили, за да защитим човек, когото обичаме. По това не се различаваме от останалите. Но нещата отиват по-надълбоко. Ние с теб си приличаме много повече, отколкото ти се иска да признаеш.

— Още ли държиш да се правим на кръвни братя?

— Къде е сестра ти сега?

— В затвора. Осъдиха я на още година и половина. Но доколкото я познавам, ще се сбие с някоя затворничка или ще нападне пазач и ще си издейства още някоя година.

— Не си прав. Тя е навън.

— Какво искаш да кажеш?

— Чиста е, излекувана е и е готова за цивилния живот.

— Будалкаш ме.

— Лично я прегледах по искане на Поправителния център. Сама пожела услугите ми. Беше доста убедителна пред комисията за предсрочно освобождаване.

— Помогнал си й да излезе? Защо?

Кригър се усмихна.

— За да видя докъде ще стигнеш, за да защитиш човек, когото обичаш. Споменах ли ти, че целта на сестра ти е да започне живота си отново? Как точно го каза тя? „С ново семейство. Мен и момчето ми“. Куца й граматиката, но беше много затрогващо.

— Не ти вярвам. Помогнал си й, за да дойде да си иска Боби.

— Има ли нещо по-силно от майчината любов?

— Кучи син! Ти си убил Нанси Лем. Ти си убил Джим Бишиърс. И искаш аз да убия сестра си, за да докажа, че съм същият като теб. Ти си луд! Аз не съм като теб, Кригър!

— Ще видим. И защо споменаваш толкова често горкия Джим Бишиърс? Дали защото търсиш под дърво и камък онзи капитан?

„Значи знае!“

Но дори да се притесняваше, Кригър не го показваше. На устните му играеше закачлива усмивка.

— Откри ли вече сеньор Делафуенте, Соломон?

— В интерес на истината, открих го. Показанията му са страховити. Може и да имаш шанс да ги видиш.

— Ще ги дадеш на щатския прокурор, предполагам. За убийство няма давност. Ще го накараш да повдигне обвинение срещу мен, това ли ти е планът?

Кригър издърпа чекмеджето на бюрото си и Стив сдържа дъха си. Ако извадеше пистолет, щеше да се метне през бюрото. Като плонж в последната третина.

— Ако нещо ми се случи, разпоредил съм се хората в кантората да изпратят показанията на Рей Пинчър.

— Разпоредил си се, така ли? — Кригър се разсмя от сърце, сякаш монети звънтяха от игрален автомат. След секунда извади от чекмеджето пиличка и започна да си пили ноктите. — Е, как я кара добрият капитан? Не съм го виждал от доста време?

— Уединил се е. Живее си тихо и кротко. Но има страхотна памет.

Кригър се усмихна търпеливо.

— Сигурен съм, че се е уединил. Както съм сигурен и че се кротнал. Това със „страхотната памет“ обаче не е много убедително. Последния път, когато видях Оскар, не беше много добре.

Стив усети хлад, макар че в малкия кабинет беше топло. Изведнъж разбра накъде бие Кригър.

— Оскар имаше проблем с чашката — продължи Кригър. — И когато се напиеше, говореше глупости. Все разправяше за двамата студенти по медицина, които се сбили на яхтата му и накрая единият умрял. Бой! Оскар явно е бил пиян в онзи ден.

— Казваш, че си го видял?

— Плуваше надолу с лицето. Явно се беше подхлъзнал, докато е скачал от лодката на кея. На всеки може да се случи.

— Обзалагам се, че е имал и дупка в черепа.

— Случва се, ако се удариш в бетона на дока на път за кръчмата.

Така значи, Кригър му отправяше послание. „Заплашиш ли ме, ще те убия“. Както беше убил Бишиърс, Лем и Делафуенте. Стисна зъби. Да, „Психотерапия“ беше идеално име за яхтата на този ненормалник.

— Три трупа във водата — отвърна Стив и поклати глава.

— Има ли по-добро място за умиране?

— Това пък какво означава?

— Никога не съм вярвал в „прах в прахта“ и „пепел при пепелта“. Всички сме изпълзели от блатата, така че най-уместно е да намерим гроба си във водата. От блатата в морето, Соломон. Това е пътуването ни. От блатата в морето.