Пол Ливайн
Убий всички адвокати (14)

13
Кралицата и Пиратът

— Чудесно изглеждаш, Айрини — каза Стив възможно най-вежливо.

— Благодаря, Стивън — отвърна Айрини Лорд с усмивка, чуплива като ледена висулка.

— А роклята! — Стив подсвирна. — Направо нямам думи!

— Ти да нямаш думи?

— Защо да не поръчаме? — намеси се Виктория. Стив беше на третата текила и нямаше желание да го гледа как лее цинични рими, един от дразнещите му навици, когато си пийнеше.

— Ярка, Айрини — реши Стив след миг колебание. — Роклята ти е много ярка.

Беше дълга до глезените, цялата от тюркоазен шифон и коприна. Малко прекалено официална за ресторанта на Джо според Виктория.

— Мислех, че ще ходим в клуба — отвърна Айрини с разочарован тон. — Затова съм с нея.

— И не се смея — добави веднага Стив и пресуши чашата си с „Чианко Бланко“.

— От твоя гардероб човек никога не би предположил, че обръщаш такова внимание на модата — отвърна Айрини. Усмивката й беше като вечно замръзнала на устните.

Виктория направи повторен опит.

— Господин Дрейк, готов ли сте да поръчате?

— Наричай ме Карл — отвърна достопочтеният мъж. Шумно рекламираният нов любовник. Четирийсет и пет, най-много, с лъскава тъмна коса, леко посребрена по слепоочията. Лицето малко прекалено загоряло, усмивката е прекалено широка. Носеше син блейзър със златни копчета, синя раирана риза и раирана вратовръзка. Имаше добре поддържани мустаци — една идея по-тъмни от косата. Виктория реши, че може да са боядисани, и се опита да не ги зяпа. Говореше с лек британски акцент, както правеха понякога американците, живели известно време в Обединеното кралство. Като цяло създаваше впечатление на преуспял инвестиционен банкер и джентълмен, изключително подходящ за антураж в операта или кънтри клуба.

— Мога ли да вдигна тост? — попита Дрейк.

— Разбира се, Карл — отвърна Айрини. — Вероятно след още едно-две питиета няма да чувам цялата врява тук. — Махна към изгладнелите орди.

— Разпусни малко, Айрини. В „Джо“ сме. Център на кулинарна вселена — скочи Стив в защита на любимия си ресторант.

— Рибен ресторант — намръщи се тя. — Пълен с потни туристи. — Отново махна пренебрежително към една маса за десетима. Почернели лица, хавайски ризи още с гънките от куфарите. — Какво има там, събрание на ортодонтите ли?

— Това етническа забележка ли е, Айрини? — изстреля в отговор Стив.

— Моля?

— Ортодонти синоним на евреи ли е? Така ли е, Айрини? Масата с израилтяни обижда ли те?

— О, за Бога!

Не пак с това, помисли си Виктория. За непрактикуващ евреин Стив можеше да стане изключително докачлив на тема подмятания на етническа основа, истински или въображаеми.

Кралицата сведе поглед към Стив.

— Нямам представа дали тези шумни мъже с омазани със сос лица са евреи. Не знаех, че повечето ортодонти са евреи. — Дари го с пресилена зъбата усмивка. — Никога не съм имала нужда от услугите на ортодонт, благодаря ти много.

Истина беше, помисли си Виктория. Но по-късно беше кипяла изумително скъпа периодонтна работа и съвършената усмивка на майка й сега проблясваше с два реда искрящо бели облечени зъби.

— Тост? — опита отново Дрейк. Вдигна джина с тоник и принуди и останалите да се присъединят към него. — За прекрасната Айрини, искрящ диамант в света на стъкълцата, комета в галактика от угаснали астероиди, жена с маниери и финес…

— И аз ходя на фитнес — прекъсна го Стив.

— Моля? Не ви разбрах.

— Каза, че Айрини имала фитнес.

— Финес. Казах, че е жена с маниери и финес.

— Стивън, вече ми се иска да не те бяха пускали толкова бързо от затвора.

— Затвора? — повтори Дрейк. Имаше сащисания вид на човек, който най-неочаквано се е събудил насред клетката с маймуните в зоопарка.

— Стивън прекарва повече време зад решетките, отколкото клиентите му. Нали, скъпи?

— Това е комплимент за един адвокат — отвърна Стив. — Благодаря ти, Айрини.

Дрейк хвърли един бърз поглед около масата.

— Може би трябва да довърша тоста си…

Като въртеше диамантената си обица между палеца и показалеца, Айрини кокетно врътна глава.

— Да, Карл, довърши го. Обичам мъжете, които умеят да си служат с думите. Което ми напомни нещо. Стивън, чух те по радиото днес. Наистина чудно, че адвокат с твоя опит може толкова да се смути.

— Майко, можем ли да обявим примирие? — Виктория реши да се намеси, преди героинята от първата част да атакува героя от втората част с някоя извита рачешка щипка. Стив вече беше нарушил обещанието си да се държи мило, а и майка й не се стараеше кой знае колко. — Не може ли поне на рождения ти ден да се позабавляваме, без да се карате?

— Да, скъпа. Нека се позабавляваме в любимия шумен ресторант на Стивън. — Тя огледа гостите, които можеха да са ортодоксални евреи ортодонти или убедени брокери протестанти, но които несъмнено вдигаха страшна врява. Един огромен мъж с яркожълти бермуди хвърляше рачешки щипки през масата и те дрънкаха в една метална купа. Приятелите му ръкопляскаха и викаха всеки път, когато улучеше.

— Ако зависеше от мен — продължи Кралицата, — щяхме да идем в клуба.

— Ако зависеше от теб — контраатакува Стив, — клубът ти нямаше да приема хората от моето племе за членове.

— О, това са пълни глупости — възмути се Айрини. — Счетоводителят ми е евреин. Фризьорът ми е евреин. Всичките ми лекари са евреи.

— Да. Да. Да.

— Вярно е. Да не мислиш, че ще ида в някоя „медико клиника“ в Малка Хавана?

Дрейк отчаяно чукна с лъжицата по чашата си с вода и се прокашля.

— Тост за Айрини. Нека този рожден ден да бъде по-хубав от всички предишни.

— Всичките ли? — заяде се Стив. — Че откъде може да ги помни всичките?

— За Айрини! — повтори Дрейк, после удари една здрава глътка джин с тоник.

— Честит рожден ден, майко! — Виктория отпи от „Маргаритата“ си и погледна Стив. Искаше да му каже само едно: „Дръж се прилично!“

— Ода! — Стив пресуши текилата си и изрецитира: — Прекрасната Айрини…

— Стив! — предупреди го Виктория.

— … с очи искрящо сини и маниери фини, налива се с мартини.

Разсмя се на собствената си шега, солово, тъй като никой друг не се присъедини.

— Боби го съчини в твоя чест, Айрини.

— Колко мило от страна на детето — отвърна Кралицата; усмивката й вече беше направо циментирана.

Стив махна на келнера да напълни пак чашите и Виктория усети как започва да я обзема паника. Беше се надявала да удържи нещата в рамките на добрия тон поне до лимоновия пай.

— Стив, сигурен ли си, че искаш още едно, преди да поръчаме?

— Стига, Вик. Познаваш ме. Аз съм наполовина ирландец, наполовина евреин: първо се напивам, а после се чувствам виновен.

— Две лъжи в едно изречение — отвърна тя. — Не си наполовина ирландец и никога не се чувстваш виновен за нищо.

 

 

Виктория се чувстваше като рефер.

В единия ъгъл високият метър и осемдесет осемдесеткилограмов крадец на начални удари от университета в Маями и магистър по право от нелегитимния факултет в Кий Уест, Устата на Юга (точно така) — Стив Соломон Гадняра!

В другия ъгъл високата метър шейсет и пет на обувки с високи токчета „Прада“ петдесет и осем килограмова (нето, след липосукцията и силиконовите имплантанти) жена, известна едновременно с висшата си мода и собствената си висота — Айрини Кралицата!

Стив, от една страна, сипеше догми за онеправданите, опълчваше се срещу системата, материализма и републиканците. А майка й, от друга, веднъж беше отбелязала:

— Диамантите не са най-добрите приятели на момичетата, скъпа. Разнообразен портфейл с ценни, непрекъснато покачващи се акции е много по-дружелюбно нещо.

Авоарите на майка й не бяха толкова бляскави, колкото предполагаха думите й. След самоубийството на бащата на Виктория Айрини трябваше сама да се грижи за себе си. И известно време се грижеше добре, прикрепваше се — като риба-прилепало към акула — към много на брой изключително богати мъже. Пътуваше с частни самолети, участваше в борсови съвети и имаше доста диаманти. Но така и не се сдоби със статуса, който желаеше и който според нея й се полагаше. Напоследък, Виктория много добре го знаеше, майка й усещаше, че пясъкът изтича от стъклото. Богатите мъже хвърляха мрежите си за по-млади и по-наперени рибки. Може би затова Карл Дрейк й се струваше толкова важен.

Платата с раци бяха отсервирани. Планините салата от зеле, украсени с резенчета домати, бяха изчезнали, купите със спанак със сметана бяха празни и шишчетата с нанизани сладки картофи бяха погълнати. Докато чакаха десерта, Кралицата изискано попи устните си със салфетката и обърна кристалносините си очи към Дрейк.

— Карл, скъпи, защо не кажеш на Виктория малката ни тайна?

— Като си започнал, кажи я и на мен — обади се Стив.

Виктория изтръпна. Стигаха й изненадите за днес.

Сервитьорът донесе три парчета лимонов пай — майката и дъщерята щяха да си разделят едно — и Дрейк изправи рамене.

— Ами, Виктория, изглежда, с майка ти сме роднини. Далечни братовчеди, да кажем.

— Е, доста далечни — изчурулика Айрини. — Виждаш ли, скъпа, моминското име на прабаба ми било Дрейк и ако се върнеш достатъчно назад, ще откриеш, че нашите Дрейк били роднини със семейството на Карл.

— Очарователно. — Стив размазваше битата сметана с вилицата си.

— Още не съм стигнала до най-интересното — продължи Айрини. — Ако се върнем четиристотин години назад, в Англия, излиза, че и двамата с Карл сме потомци на сър Франсис Дрейк.

— Пиратът? — попита Стив. — Това обяснява много, Айрини.

— Капер — поправи го Карл Дрейк. — Кралица Елизабет издала официално разрешително, което позволявало на Дрейк да ограбва испански кораби.

— Като администрацията на Буш и групировката „Халибъртън“ — отвърна Стив доволно.

— Не е ли вълнуващо, Виктория? — попита Айрини. — Водим произхода си от славен морски капитан.

— Моят старец пък смята, че ние произхождаме от цар Соломон — рече Стив. — Естествено, хлопа му дъската.

— Капитан Дрейк се радвал на доста близки взаимоотношения с кралицата — допълни Карл. — Толкова близки, че може би неправилно я наричат Кралицата дева.

Айрини се разкикоти, а Стив се оригна на пикантната малка шегичка.

— Дрейк натрупал милиони в злато и бижута. Когато през 1596 година починал, Короната конфискувала богатството му. Сигурно ще решите, че цялата плячка отишла при кралското семейство. Но не станало така. Елизабет още хранела чувства към красивия непрокопсаник. Създала на негово име тръст, който по-късно бил поверен на Кралската банка. Парите така и не били похарчени или пръснати. Инвестирали ги и те продължавали да нарастват цели четири века. Сега наброяват над трийсет милиарда долара.

— Ти си истински експерт — отбеляза Виктория.

— Беше ми като хоби в началото — призна си Карл. — Когато научих, че произхождам от капитан Дрейк, започнах да правя родословно дърво. Не е лесна работа, между другото. Толкова много поколения. Дори не знаех за парите, докато от тръста не се свързаха с мен и не ми предложиха кръгла сума за изследването ми.

— Кръгла сума — повтори Стив. — Винаги съм се чудил как би изглеждала квадратна сума.

— Работата ми може да им спести години ровене в прашасали документи по библиотеки и музеи.

— Защо им е родословно дърво? — попита Виктория.

— За да намерят наследниците — отвърна Айрини. — Нали така, Карл?

— Точно. Чрез тайно гласуване тръстът наскоро решил да разпредели парите на всички известни кръвни роднини на капитан Дрейк. Искат да го разтурят.

— Знам, че завещанието важи дълго време, но чак пък четиристотин години? — обади се Стив.

— Доста безпрецедентно е, но досега не е имало такъв случай — отвърна Дрейк. — Открих две хиляди деветстотин и дванайсет наследници. От тръста сметнаха, че има още шестстотин и нещо. Трийсет милиарда долара трябва да се разпределят между три хиляди и петстотин наследника. Както казват децата, смятайте.

— Не мога, Дрейк. Ти ми кажи. — Очите на Стив бяха затворени, той се наслаждаваше на голяма хапка от лимоновия пай.

— По около осем милиона и половина на всеки — отвърна Дрейк.

Очите на Стив мигновено се отвориха.

— Казваш, че Айрини ще вземе осем милиона долара?

— След като бъде доказано правото й на наследство.

— Айрини, казах ли ти колко невероятно прекрасно изглеждаш тази вечер? — попита Стив.

Кралицата извъртя очи към тавана.

— И как винаги съм ти се възхищавал за… — явно запецна — … маниерите и финеса — довърши триумфално.

— Стига си се правил на глупак, Стивън — отвърна Айрини. — Какво мислиш за богатството ми?

Стив се извърна към Дрейк.

— Какво ще й струва?

— Струва? — Дрейк изглеждаше удивен. — Какво искаш да кажеш?

— Всички тези наследници. Трябва да попълват формуляри, нали? Писмени съгласия. Актове за раждане. Доста бумащина, преди да получиш парче от тортата.

— Разбира се, че има бумащина.

— Така че по колко ще вземеш от щастливците? Десет хиляди? Двайсет хиляди на всеки? Това е измама, нали? Хората с радост ще ги дадат, ако мислят, че ще вземат милиони. Защото да ти кажа правичката, Карл, баща ми би нарекъл всички тези приказки „врели-некипели“. А аз бих ги нарекъл пълни глупости.

— Сти-вън! — Кралицата направо изсъска името му.

— Стив, това е много обидно — намеси се Виктория. — Веднага се извини.

Дрейк се усмихна и махна с ръка.

— Няма проблем. Добрият адвокат трябва да е скептичен. Няма такси, Стив. Няма хонорари. Ще помогна на Айрини да попълни формулярите и ако тя пожелае, надявам се да бъда до нея, когато един ден от тръста разпределят парите на всички ни.

Три чифта очи се бяха забили в Стив, който облизваше последните трохи от ронливия блат от вилицата си.

— Вероятно лошо се изразих.

— Това не е извинение, Стивън — настоя Айрини.

Той се усмихна криво и Виктория се стегна, Стив се канеше отново да се изрази лошо.

— Значи, ако не е голяма измама — отвърна той, — в Англия трябва да има обществени архиви, които да подкрепят историята ти.

Дрейк поклати глава, разбъркваше кафето си.

— Тръстът е частен и работата е доста поверителна. Виждаш ли, не съществува законово основание тръстът да разпредели парите между наследниците. Могат много лесно да ги прехвърлят на правителството или да ги дадат за благотворителност. И за да не изскочат разни измамнически искове изневиделица, изобщо няма да се обявява публично. Всичко ще стане без много шум.

— Ако бях на твое място, Айрини — посъветва я Стив, — няма да бързам да харча тези пари.

— О, недей винаги да разваляш всичко — отсече Кралицата.

 

 

Чакаха сметката, когато се чу глас:

— Каква изненада! Здравей, Соломон!

Нямаше нужда да се обръща. Веднага позна звучния тембър. Какво, по дяволите, търсеше сега пък тук?

Доктор Бил Кригър се приближи до масата. Беше облечен в тъмен шит по поръчка костюм и жълта риза, отворена на врата. Носна кърпа с цвета на ризата беше цъфнала като нарцис в джобчето му. На половин крачка зад него стоеше млада жена с опънат розов потник на дупки, изрязани така, че да разкриват контурите на бюста й. Свършваше на цяла педя от впитите й панталони и разкриваше страхотен плосък като дъска корем. Червеникаворуса коса, вълниста, стигаща до раменете. Не можеше да е на повече от двайсет.

— Соломон, това е племенницата ми Аманда.

Племенница?

Стив се сдържа да не се разсмее. Да бе, това момиче беше племенница на Кригър. А Айрини беше наследница на сър Франсис Дрейк. Стив пък бе пряк потомък на цар Соломон.

Размениха се поздрави и Кригър отправи ослепителната си усмивка към Виктория.

— Вие сигурно сте очарователната госпожица Лорд? — Премести погледа си към Кралицата. — А вие сте сестра й?

Айрини грейна.

— Всички все това казват.

— Къде? — попита Стив. — В клуба на слепите ли?

Още запознанства, ръкостискания. Кралицата каза, че слушала доктор Бил всеки ден и била съгласна с него, особено за Стив. Младата жена — племенницата Аманда — стоеше срамежливо настрани и очите й се стрелкаха из ресторанта.

Отегчена най-вероятно. Или стеснителна. Стив не можеше да каже кое от двете. Коя беше тя все пак?

— Опа! Това е моят — каза Стив и бръкна в джоба на сакото си за мобилния.

— Колко грубо — възмути се Айрини.

— Нищо не чух — каза Виктория.

— На вибрации е. — Стив отвори капака на телефона и натисна копчето. — Здрасти, Боби. Не, Мария не може да спи у нас. Защо ли? Защото майка й има автомат!

Видя, че Виктория го гледа втренчено. Имаше ли нотка на съмнение в зелените й очи? Боже, не й минаваха никакви номера.

— До скоро, хлапе! — Стив затвори телефона.

Боби не се беше обадил. Никой не беше звънял. Но Стив беше направил три снимки на Аманда, от страхотната й коса до покрития с плочки корем.