Стела Камерън
Ангелът и грехът (24)

26

Всичко свърши.

Лимоненожълто слънце се издигна от оловносивото море. То премина между пластовете сивосини облаци и оцвети водата в малко по-топло стоманеносиво.

Нощната буря се оттегли и островът стана точно толкова чист и блестящ, колкото беше предрекъл Синжун. С ярки цветове и аромат на влажна земя, нападали плодове и бял джинджифил.

— Добър ден, мила.

Анджелика кимна усмихнато на приятелката си.

— Добро утро. Изобщо не те чух да идваш. Как е Уилис?

Бренда се ухили.

— Абсолютно…

— Абсолютно страхотно добре — довърши изречението Анджелика, и отново се обърна към морето.

Бренда се отпусна до нея на обраслия с трева бряг, сложи ръка на рамото й и каза:

— Каква безумна нощ.

— Права си — съгласи се Анджелика.

— Този Чък… кой би предположил, че би могъл да…

— Никой — отговори тихо Анджелика. Особено пък най-добрият му приятел, прибави наум тя.

— Доколкото разбирам, ченгетата му готвят доживотен затвор.

— Сигурно…

— Как ли се сетиха да доведат лекар? Добре направиха, защото някой трябваше да превърже Уилис и Син.

— Аха.

Бренда погледна изпитателно приятелката си.

— Ти май предпочиташ да скоча от тази скала и да те освободя от присъствието си?

— Моля? О, не, разбира се, че не! Извинявай, но главата ми е пълна с мисли и…

— С всички е така. Значи Чък е вдигнал във въздуха хеликоптера с Фран?

Анджелика се облегна на силното рамо на приятелката си.

— Невероятно. Кембъл е заподозрял нещо, но не е разбрал. Питам се как Чък е успял да се справи с всичко това.

— Уилис каза, че взривът бил в чантата с документите. Тя задвижила механизма и бум!… Бомбата била с часовников механизъм и в уречения час избухнала.

— Да. Бедната Фран. Само защото случайно била в Кауай, Чък й наредил да вземе чантата с документите. Жертвата е трябвало да бъде Синжун.

— Чък най-после ще си получи заслуженото, мила. — Бренда започна да масажира раменете и тила й. — Знаеш ли, вече отведоха Лорейн. Раните й са доста сериозни и ще я настанят в болница.

— Доколкото разбрах, и Кембъл е заминал с нея. Иска ми се да престана да мисля за това.

Бренда изсумтя замислено.

— Аз съм напълно объркана, Бренда. — Това беше твърде меко казано.

— Спала ли си изобщо? — попита сърдито Бренда.

— Не си спомням.

— Ще предприемеш ли нещо срещу твоя… срещу Гарт Лейбър?

Докато чакаха полицията да ги разпита, Анджелика най-после разказа на Бренда за Гарт Лейбър. Оттогава не беше мислила за него.

— Може би зададох непозволен въпрос? — попита с усмивка Бренда.

— Не, разбира се, че не. Само че още не знам отговора. Най-вероятно няма да предприема нищо. Майка ми е обичала този мъж, макар че той я е направил толкова нещастна, че я е тласнал към самоубийство. През всичките тези години обаче той е бил единствената радост в живота й. Знам това, защото много пъти съм ги виждала заедно, без да осъзнавам какво точно ставаше помежду им.

— Той ти е баща.

— Само биологичен. Когато го срещнах в Сиатъл, си припомних времето, когато го обичах. Когато бях дете и той ме отрупваше с подаръци. Той беше любимият ми чичо, макар че понякога го възприемах и като щедър дядо. Най-добре е да си запазя хубавите спомени и да се опитам да забравя останалото.

Бренда мълча дълго и най-после каза:

— Уверена съм, че ще намериш най-добрия път за себе си, скъпа. Но какво ще правиш със Синжун?

— Лекарят му заши рамото. Куршумът само го е одраскал и се е забил в стената.

— Не говоря за рамото му.

Анджелика погледна приятелката си.

— Знам. Но не мога да ти кажа нищо друго. След като полицаите се оттеглиха, той се затвори в себе си. Искаше да бъде сам, затова аз се прибрах в бунгалото край лагуната.

— Откъде знаеш, че е искал да бъде сам?

— Помислих си…

— Мислите ти са грешни.

Анджелика се стресна и вдигна глава. Синжун стоеше зад нея. Беше се приближил безшумно благодарение на спортните си обувки.

— Ето ти на! — засмя се весело Бренда и скочи. — Мисля, че е време да вървя. Доскоро.

— Кажи на Уилис, че трябва да щади раната на шията си — напомни й строго Синжун. — Много по-добре беше да послуша лекаря, който искаше да го отведе в болницата в Кауай.

— Прав си, аз също се опитах да го убедя. Но нали знаеш колко е упорит.

Синжун се ухили.

— Знам, че очаква да седиш до него и да му държиш ръката… или нещо друго.

Бренда го погледна напълно невинно.

— Е, добре, отивам при него и ще му държа ръката… или каквото и да е друго. — Тя намигна на Анджелика и тръгна бавно към горичката.

— Вече казах на Уилис, че според мен идеята му е страхотна — извика Синжун след отиващата си Бренда.

— Каква идея? — обърна се стреснато тя.

— Казано с негови думи, това означава „да организирате заедно живота си, ако никой от двамата няма предвид нещо по-добро“.

— Аха — кимна Бренда. — Ще се наложи да помисля малко. Евентуално ще вземем решение да се виждаме редовно. Но човек никога не знае какво го очаква, нали? — Тя им обърна гръб и закрачи решително към вътрешността на острова. С този грамаден ръст и дългите изваяни крака приличаше на олимпийска състезателка.

— Не е ли по-добре да носиш ръката си в примка? — попита Анджелика, и отново се загледа към морето.

— Не ми трябва примка. Раната е повърхностна и в момента не боли.

— Радвам се да го чуя. — Пулсът й биеше неравномерно, всички мускули на гърба я боляха. — Наистина се радвам. — Сигурно беше уморена до смърт, щом говореше такива глупости.

— Дори не съм чул как си си отишла — продължи Синжун.

— Беше дълбоко потънал в мислите си. — Коремните мускули също я боляха, да не говорим за ръцете и краката.

— А ти не си ли потънала в мисли?

Тя усещаше дори мускули, за чието съществуване не беше и подозирала.

— Да… и аз размишлявам. — За теб.

— Това означава ли, че трябва да си отида?

— Защо? Този остров е твой. Тук ти решаваш кой къде да отиде.

— Ако се съди по гласа ти, това не ти харесва. — Той коленичи до нея. — Прекарахме дяволски гадна нощ, Ейнджъл.

— Дяволски гадна нощ на остров Хел, като ад — прошепна тя. — Би трябвало да промениш името на острова.

— И как да го нарека, Хейвън, като небе?

— Е, не толкова скоро. Не и докато многото отрицателни трептения не изчезнат.

— За какво мислиш?

Искаше й се да каже „За нищо“, но вече бяха приключили с безсмислените игрички.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Трябва да знаеш, че съжалявам страшно много, задето реших да те накажа, преди да съм ти дала и най-малък шанс да се защитиш.

— Наистина трябва да съжаляваш.

Анджелика не смееше да го погледне.

— Знам — прошепна с мъка тя. — Знам също, че не мога да върна миналото. Не мога да променя случилото се. Искам само да ти кажа, че се чувствам ужасно. Ако не бях се натрапила на острова, сега Фран щеше да е още жива.

— Възможно е — промърмори той. — И аз бих искал да го променя. По-добре да бях умрял аз вместо нея. Всъщност, ако ти не се беше „натрапила“, както казваш, точно това щеше да се случи.

Това беше вярно, и тя се радваше, но тази радост отново я изпълваше с чувство за вина. Трябваше да му каже всичко и да приключи веднъж завинаги.

— Е, добре — проговори, колкото можеше, по-небрежно тя и се удари по бедрата. — Това беше. Сега и аз ще изчезна. Бихме ли могли да се обадим да изпратят хеликоптер?

Синжун мълча толкова дълго, че Анджелика се обърна да го погледне.

— Можем ли? — повтори тихо тя. Бяха използвали резервната батерия, за да повикат полицията и лекаря.

— Стани, Анджелика.

— Аз… — Тя видя ярката светлина в очите му и изведнъж забрави какво искаше да каже.

— Казах ти да станеш.

Тя се надигна с мъка. Той остана коленичил пред нея. Лицето му беше на едно ниво с талията й и точно там беше съсредоточено цялото му внимание.

— Ето, станах — заяви тя. — Багажът ми е събран. — Ако трябваше да опише цялостно състоянието си, щеше да спомене, че ще отнесе със себе си и разбитото си сърце.

— Защо си мислиш, че можеш да избягаш, без да си застанала срещу реалните факти? — попита той, впил поглед в мястото, където между късата блузка и колана на бялата пола се подаваше тясна ивица кожа.

— Замръзвам — отговори тя, избягвайки въпроса, на който нямаше отговор. — Ще ида да си взема пуловер и…

— Ти си уморена — прекъсна я той. — Имаш нужда от сън.

— Ти също — каза тя, но после й се дощя да си отхапе езика. — Загуби доста кръв. Върни се в къщата. Аз ще помоля Ендерс да се обади на летището вместо теб.

Синжун стана и тръгна пред нея към бунгалото.

— Това е невъзможно.

— Как така? — Тя се затича да го настигне. — Нали той извика полицията? Той знае как да работи с радиоуредбата.

— Казах, че това няма да стане. — Синжун излезе на терасата и се запъти към спалнята под надвисналите клони на увивните растения. — Моля те, побързай.

Анджелика застана в края на терасата и го погледна колебливо.

— Знам, че си много ядосан…

— Сега ще си легна. А ти ще се погрижиш да се чувствам удобно.

— О, Синжун! — Тя се втурна след него в стаята. — Не ти ли е добре?

— Бих казал, че имам нещо в мозъка.

Анджелика поклати глава, хвана го за лакътя и го отведе до леглото.

— Веднага си легни — заповяда тя и затвори вратата. — Настани се удобно, а аз ще направя малко… По дяволите, забравих, че генераторът не е поправен и не мога да направя чай. Ще изстискам лимон в чаша вода и ще добавя захар. Казват, че захарта помага при шок.

— Шок значи — промърмори той.

— Моля те, легни — заповяда сърдито тя. — Ей сега ще се върна.

Синжун седна на ръба на леглото и извърна лице.

— Защо смяташ, че ти се сърдя?

Анджелика навлажни пресъхналите си устни.

— Аз те излъгах и… аз те излъгах, това е. Сигурно си мислиш, че нарочно съм се опитала… да те използвам. — Това не беше всичко. Тя отново прокара език по устните си. — Сигурно си мислиш, че съм се опитала да се доближа до теб чрез секса.

С тези думи тя избяга от стаята и спря едва пред вратата на хладилника. Дишаше тежко. Откакто полицията си отиде и Синжун замлъкна, тя знаеше, че той ще я отпрати. Беше само въпрос на време.

Каната с лимонада в хладилника беше хладка. Анджелика взе кутия с полуразмразен лимонов чай от камерата и се запъти към умивалника.

— Суифти се чувства по-добре — съобщи Синжун, който я бе последвал в кухнята.

Анджелика отвори кутията и изсипа съдържанието й в каната.

— Радвам се да го чуя наистина.

— Чък го е упоил с хлороформ.

— Иди да си легнеш. Ей сега ще ти донеса лимонада.

— Ти нямаш право да ми даваш заповеди, Ейнджъл. — Гласът му беше сух и скърцаше.

Анджелика напълни консервената кутия с вода.

— Искам да ми кажеш, че си се възползвала от секса, за да ме тласнеш към нещо.

Водата преля. Анджелика завъртя крана и се хвана за него. Усети как Синжун застана зад нея.

— Кажи го.

Тя поклати глава.

Когато той я докосна, тя изпусна кутията. Водата изпръска лицето й.

Синжун мушна ръце под широката бяла блузка и обхвана тънката й талия.

Анджелика изтри водата от очите си. Сърцето й биеше като безумно.

Синжун притисна горещите си устни към свивката на шията й. Без да иска, тя изви глава на другата страна и затвори очи.

— Кажи ми го, Ейнджъл.

— Не мога — прошепна тя.

Той помилва с връхчетата на пръстите си дантеления сутиен, освободи гърдите й и ги притисна една към друга. Палците му помилваха втвърдените зърна.

— Кажи го — заповяда неумолимо той и притисна хълбоците си към дупето й. Тя усети набъбналия му член и потрепери.

Краката й омекнаха и тя се залови за ръба на мивката. Палците му се задвижиха по-бързо.

— Ти каза, че съм готова да направя всичко, за да получа, каквото искам — проговори задъхано тя.

— Наистина ли? — Той намери кукичките на сутиена и го отвори. — Може би. Но съм готов да се обзаложа, че сама го признаваш.

Анджелика се наведе над мивката, за да има по-добра опора. Местата, по които Син я докосваше, бяха в пламъци.

— Ако желаеш, можеш по всяко време да ме отблъснеш — заяви дрезгаво той.

След малко пусна гърдите й и с едно-единствено движение вдигна полата й на кръста.

— Синжун? — Голата й кожа потръпна от хладния въздух. — Какво правиш…?

Тя не можа да довърши изречението, дори мисълта си. Той облегна гърди на гърба й и тя чу как отвори ципа на панталона си.

Объркана, Анджелика се опита да се обърне. Синжун я задържа и бързо смъкна бикините й. Хвана я за хълбоците и я вдигна. Щеше да проникне в нея отзад. Анджелика отвори уста… и затвори очи.

Синжун я изпълни цялата. Тя го посрещна със сладостно потреперване.

Той започна да я движи върху коравия си член и тя се постара да следва ритъма му.

Синжун изохка гърлено и изръмжа:

— Кажи ми, че съм идиот. Кажи ми, че вече си ми казала всичко, което трябва да знам.

Анджелика не беше в състояние да говори.

— Напомни ми, че сексът е нещо лично.

— Лично е — прошепна с пресекващ глас тя. Вече беше близо до върха.

— Страх ме е, Ейнджъл. — Той се заби в нея с цялата си сила. — Ти беше девствена. Дойде при мен, защото ме желаеше. Кажи то.

— Дойдох при теб, защото те желаех.

— Да. — Движенията му станаха още по-бързи. — Желаеш ме, защото ме обичаш.

Тя стигна до върха и утробата й се напрегна до крайност.

— Обичам те — прошепна с последни сили тя.

— Това ми харесва — произнесе дрезгаво той и тя усети отново могъщата сила на оргазма му. — Исках да ми го кажеш.

Когато Анджелика се свлече към пода, Синжун я задържа. Той я закрепи, въздъхна дълбоко и продължително и прошепна:

— Господи, нека това не е сън.

— Не е сън — отговори задъхано Анджелика. — Наистина не е сън.

Синжун опря лице в гърба й и каза:

— Чувствам се зле. Мисля, че ще загубя съзнание.

Анджелика понечи да се изправи.

— Няма да направиш това.

— Защо?

— Защото си много тежък и не мога да те нося.

Двамата се завлякоха до спалнята. Анджелика отметна завивката и му помогна да се настани в леглото. Силната му ръка се сключи около дясната й китка.

— Няма да ти позволя да си идеш — заяви решително той.

— В момента и без това не мога да стигна далеч.

— Имаме да обсъдим много неща.

Тя смръщи чело и погледна в блестящите му зелени очи.

— Началото не беше особено добро, Синжун. Ти никога няма да забравиш защо влязох в живота ти.

— Началото беше превъзходно, само че малко прибързано. — Той я дръпна към себе си и смъкна блузката през главата й. Сутиенът я последва. — Ще ми позволиш ли просто да лежа тук и да те гледам?

Тя усети добре познатото пламване на бузите си.

— Мога ли да ти попреча?

— Не. А искаш ли?

— Какво да искам?

— Каквото и да е. Когато и да е. Всичко? Завинаги? И така нататък.

— Звучи напрягащо.

Той я намести на гърдите си и я целуна. Целуваше я с наслада, горещо и страстно — беше толкова просто да получи от него всичко, което искаше.

Хълбоците на Синжун се вдишаха срещу нея и тя го пое дълбоко в себе си.

— Не можем ли да останем за момент така? — простена той. — Само докато получа отговор… Не! Не, по дяволите! Ще ме изслушаш ли, преди отново да свърша по-бързо, отколкото ми се иска?

Той протегна ръка към панталона си, изкриви лице, защото рамото го заболя, и се добра до джоба на джинсите си, без да излиза от Анджелика.

— Това тук е… О, божичко! — Той се заби дълбоко в нея и стисна здраво зъби. След малко се усмихна изтощено. — Трябва да се науча да се владея по-добре. Трябва да се науча да казвам не, когато настина не искам.

Анджелика продължи да се извива чувствено върху него и сякаш никога нямаше намерение да спре.

— Но ти го искаш.

Той намери лявата й ръка, отвори я и сложи в шепата й фантастичната рубинена пеония.

— Това е за теб.

— Не ставай смешен.

— Никога не ме наричай смешен, Неуравновесен може би, но не и смешен. Тя вече не ми трябва.

— Но… не можеш просто така да подариш нещо толкова ценно.

— Разбира се, че мога, любов моя. И ти ще я вземеш, без да ми противоречиш.

Тя се опита да му върне пеонията, но той сключи пръстите й около накита и тя извика от болка.

— Разказах та, че Бруно я купил в Сингапур и дал и последната стотинка, която тогава притежавал. Тя беше неговата застраховка живот, решаващият ас в ръкава.

— И ти даде тази рядка скъпоценност, защото искаше всичко, което е било негово, да стане твое, нали?

— Грешка. Това беше символичен жест. Даде ми пеонията, когато ме направи свой партньор. Каза, че сега аз съм асът в ръкава му и трябва да задържа пеонията по същата причина, поради която той я купил. За да ми носи щастие.

— Точно така.

— Точно така — съгласи се засмяно той. — Затова сега я давам на теб, партньорке. Нека ти донесе щастие.