Стела Камерън
Ангелът и грехът (11)

11

Господи, главата й беше като топка, напомпана с въздух до пръсване. Лорейн се опря на лакти, намести слънчевите си очила и нахлупи сламената шапка по-дълбоко над очите. Ако имаше малко повече енергия, щеше да се хвърли в басейна, за да се охлади. Но мързелът надви.

Ако Син си мислеше, че тя не го виждаше оттатък в спалнята му — той я наблюдаваше, — значи беше глупак. Но Син не бе глупак. Той знаеше, че тя го виждаше и я желаеше също както тя него.

Тя се усмихна знаещо, но потрепери от болка, когато невидима стрела прониза главата й от едното ухо към другото. Все пак успя да се овладее.

— Кембъл! — Красивото момче непременно беше някъде наблизо. Кембъл винаги беше наблизо особено когато тя лежеше край басейна, за да подобри тена си. — Кембъл!

— Да, Лорейн.

Тя не си направи труда да се обърне и да го погледне.

— Ти си истинско съкровище. Би ли ми направил една малка услуга? Иди в кухнята и помоли майка си за една голяма чаша…

— Тя искаше да каже лимонада, но усети, че се нуждаеше от по-силно питие. — Помоли я да ми приготви една голяма чаша от онова шабли с лимон, което прави Ендерс. Ще го направиш ли за мен, сладкият ми?

— Добре ли сте? — Гласът му звучеше загрижено.

В болезнено пулсиращата глава на Лорейн експлодира гняв.

— Да, благодаря за загрижеността. Шабли с лимон, разбра ли? — По дяволите, тя имаше спешна нужда някой да се погрижи за нея. Чък непрекъснато й мърмореше, укоряваше я за поведението й. Всеки поглед на Син в нейната посока издаваше пренебрежение. Ендерс се държеше с нея като с досадно хлапе… Списъкът продължаваше безкрайно.

— Кембъл?

— Шабли с лимон. Отивам да ви донеса.

— Ти наистина си съкровище. О, и още нещо, Кембъл, свърши ми се кремът. Би ли ми потърсил нов?

— Разбира се. Трябва да внимавате за себе си, Лорейн. Усещам колко сте наранена.

Тъпотия! Тя затвори очи зад дебелите стъкла.

— Много ти благодаря, че се грижиш за мен. — Хлапето не беше наред с главата, но тялото му беше първа класа. Може би вечно готовите му хормони щяха да окажат благоприятно въздействие върху душата, ако го обработеше малко.

Син все още бе там, грамаден надзирател, който гледаше право в нея. Тя потисна порива си да му махне, взе оставената наблизо надуваема възглавница и я сложи в скута си, за да облегне главата си.

Тя го желаеше. Както винаги.

Журналистката и голямата й дръзка приятелка непрекъснато й се пречкаха. Трябваше да ги убеди да се махнат от Хел. Може би, ако веднага им предложеше добър аргумент, щяха да се възползват от случая и да заминат с Чък и Син — а после да не се върнат.

За съжаление нямаше достатъчно време да ги убеди.

Може би трябваше да помоли за помощ Уилис, поне за Анджелика Дийн. „Отишли да поплуват.“ Само за удоволствие. Тази тъпа хлапачка нямаше понятие какво иска мъж като Уилис. Той щеше да я погълне жива.

Ами ако се оплачеше на Син?

Лорейн пое дълбоко въздух. Беше загубила твърде много, но сега нямаше да се откаже от онова, което искаше.

Понякога хората отиваха да плуват и не се връщаха…

След това трябваше да измисли нещо, за да вразуми Син. Лорейн отново хвърли поглед към прозореца на спалнята. Син беше изчезнал. Веднъж тя бе отишла в стаята му, за да го чака. Той се ядоса, но само защото не искаше да засегне Чък.

На Хел нямаше затворени врати.

Разбира се! Тя се ухили и раздвижи крака. Син имаше нужда от малко помощ, за да разбере къде му е интересът — да стане такъв, какъвто го искаше тя. Защо тази мисъл не й бе дошла наум по-рано? Малък подкуп — съвсем малък — щеше да помогне, ако нещата се объркат. Трябваше само да избере подходящата нощ.

Но първата й задача беше да отстрани двете жени.

— Шабли с лимон. — Кембъл се беше върнал, без да го е чула. — Сложих и малко джоджен.

— Много умно, от твоя страна.

— Помислих, че го харесвате.

Той клекна до нея и остави чашата наблизо. Лорейн проследи линиите на опънатия прасец, мина през бедрото и спря в края на прерязаните джинси. Протегна се лениво и сложи ръка на прасеца му. Потърка кожата му, после плъзна длан по бедрото.

Момчето се вцепени.

Лорейн въздъхна тежко.

— Наистина съм ти много благодарна, Кембъл.

Когато си възвърна дар слово, той отговори едва чуто:

— Аз бих направил всичко за вас, Лорейн, и вие го знаете. Вие сте една от жените, които имат нужда от закрила.

Тя извъртя очи, скрити зад тъмните стъкла.

— Много съм ти благодарна. Като знам, че си тук, съм по-спокойна.

— Тук е място на злото — отвърна сериозно Кембъл, без да се отдръпне от нея. Пръстите на Лорейн продължаваха да милват бедрото му. — Навсякъде, където погледнеш, виждаш само зло — прибави бързо той.

Лорейн чу гръмък женски глас и веднага се обърна в посоката, откъдето идваше той. Опря се на лакът и изви глава, за да погледне покрай Кембъл към другия край на басейна.

О, Божичко! Дощя й се да скочи и да хукне към мястото, където Уилис, облечен само в тесен кралскосин бански, вървеше бавно по края на басейна и събираше в мрежата си листата и клончетата, нападали във водата.

Тя усети тежестта на гърдите си. Зърната й набъбнаха и между краката й пламна огън.

Снощи чак й дойде множко. Е, почти. Тази вечер се надяваше наистина да й дойде много. Да, точно това искаше.

— Уилис не бива да се показва пред дами в това облекло.

Лорейн едва не изкрещя: Какви ти дами! Вместо това обаче измърмори нещо неразбрано и извърна глава.

— Надявам се, че Анджелика няма да дойде. Уилис със сигурност ще я уплаши.

Анджелика. Какво омразно име — и в същото време напълно подходящо за онова дребно хлапе с невинно изражение на досадното лице. Малката си позволяваше да сваля Син и той, бедничкият, беше магично привлечен от тайнствената й аура и от проклетия й проект за книгата.

Малката стопроцентово криеше нещо. Може би писмото, което Лорейн не бе успяла да прочете, съдържаше някаква тайна. Анджелика се бе върнала да го търси, обзета от истинска паника. Трябваше да разнищи този въпрос.

Уилис се надигна и погледна към къщата над басейна, двуетажна сграда, построена от същите тежки черни камъни като голямата къща, с подходящ тъмносин покрив. Бренда Батърс, проклетата вещица с яркочервена коса, излезе през една от трите двойни врати на партера.

Тя видя Уилис и му махна.

Той й отговори с махване на ръка.

По дяволите. Уилис не общуваше с никого — във всеки случай не така, както беше нормално да се очаква.

Бренда носеше сандали с високи токове, които правеха фигурата й почти двуметрова. Без да се срамува от ръста си, тя се запъти самоуверено към Уилис. Яркожълтият бански, който беше облякла, приличаше на спортно плувно трико и не скриваше нито милиметър от съвършеното й стегнато тяло.

— Велики Боже — промърмори Лорейн, без да се тревожи, че Кембъл чуваше всяка нейна дума. — Това е неприлично. Без бански щеше да е много по-облечена.

— Безсрамна жена — потвърди Кембъл и Лорейн се успокои. — Мисля, че се интересува от Уилис. Възможно е и той да я харесва.

Лорейн стисна здраво зъби.

— Глупости.

Едва казала тази дума, тя втренчи поглед в забележителната издутина на банския на Уилис и преглътна мъчително. Харесването — все едно дали се отнасяше за човек или предмет — не беше част от програмата на грамадния мъж, каквато и да беше тя. Явно обаче Бренда Батърс имаше много добър достъп до известни елементи от неговия механизъм. В нейната компания атлетичният мъж като че ли ставаше още по-силен.

Смехът на Бренда огласи басейна. Тя захвърли сандалите си, направи две крачки към ръба на басейна и скочи във водата с умението на опитна плувкиня. Плъзна се под повърхността, но скоро изплува и отметна назад грозната си оранжева коса.

После сложи ръце на тила си, вирна лакти към небето и заплува към Уилис. Лорейн беше на доста метри от нея, но видя, че тънкият жълт бански не скриваше нищо от тялото й.

Уилис клекна и й подаде ръка.

Той никога не реагираше на присъствието на Лорейн — освен когато правеха секс. След това си отиваше, без да се обърне нито веднъж.

Бренда се хвана с две ръце за десницата му и го дръпна със силен замах. Уилис нададе кратък протестиращ вик и падна във водата.

Не, той не падна, той просто играеше играта й. Лорейн свали шапката си, а после и очилата. Уилис се потопи дълбоко и в следващия миг Бренда изписка сърдито и също изчезна под водата. Когато Уилис изскочи на повърхността и разтърси глава, ръцете на Бренда бяха около шията му. А на лицето му грееше усмивка…

— Никога не бях виждал Уилис да се усмихва — проговори изненадано Кембъл.

И Лорейн не го беше виждала.

— Тази жена е от злите.

— Да, точно така. Донесе ли ми крем, Кембъл?

Момчето извади едно шишенце и отвъртя капачето.

— Мама каза да…

Лорейн сложи ръка върху неговата.

— Преди малко спомена, че искаш да бъдеш мой приятел. Честен ли беше? Тогава нека си говорим на ти.

Кембъл се намръщи и очите му заблестяха въодушевено.

— Ти знаеш, че искам.

— Е, тогава… — Тя преплете пръсти с неговите. — Опитах се да се престоря, че не знам какво искаше да ми кажеш. Заради хората тук, които не се държат мило с мен. Никой не бива да знае, че съм наранена. — Божичко, как успя да произнесе тези думи!

— Да, разбирам — отговори Кембъл. — Какво е станало с теб? Разкажи ми.

Беше невероятно просто.

— Все още не мога да говоря за всичко, Кембъл, но мисля, че ще имам нужда от твоята помощ.

— Можеш да ме помолиш за всичко — увери я тържествено той и пръстите му се напрегнаха. — Наистина за всичко. Каквото и да е, аз ще го направя за теб.

— О, толкова е сложно. Защото… знаеш ли, някога бях добра приятелка на Син, а сега той ме мрази.

Ноздрите на Кембъл се издуха.

— Няма нужда да ми обясняваш. Разбрах те. Казах на Чък, че трябва да се скара на Син, дето се държи така с теб, но той ми се изсмя.

Лорейн го погледна разтревожено.

— В никакъв случай не бива да говориш за това с Чък, разбираш ли? Той се поколеба, после кимна несигурно.

— Вярвай ми. Чък е добър човек, но е твърде близо до… знаеш до кого.

— Искаш ли аз да отида при Синжун и да…

— Не! — изсъска сърдито тя. — Синжун не е проблемът. Има други, които са го настроили против мен.

Кембъл склони глава и я погледна в очите.

— Много ли искаш Синжун да се отнася добре към теб?

Лорейн обмисли много внимателно следващите си думи.

— Той беше мой приятел. Познавах го още преди да срещна Чък. Бяхме като… брат и сестра. — Ами да, затова тя си мислеше за него като за брат. Лорейн едва не избухна в смях.

— И какво се случи? — Съсредоточеното сериозно лице на момчето заплашваше да разбие самообладанието й. — Чък ли се намеси? Може би е сторил нещо, за да настрои Синжун срещу теб?

Лорейн забави отговора си.

— Не. — Проблемът с Чък щеше да се разреши от само себе си — като му дойдеше времето. Тя размаха очилата си и посочи забавляващата се в басейна двойка. — Тя беше.

— Бренда Батърс? — Кембъл погледна през рамо. — А аз си мислех… че вчера тя и Синжун се срещнаха за първи път.

Лорейн потърка чело, наведе се и косата й падна върху очите. В следващия момент ръката на момчето се плъзна нежно по тила й и надолу по гърба. Лорейн се ухили и изхълца шумно.

— О, не! — прошепна Кембъл. — Моля те, не плачи. Сигурен съм…

— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого тайната, която ще ти разкрия сега — зашепна настойчиво тя.

— Обещавам.

— О, много ти благодаря. — Тя опря с две ръце челото си и въздъхна дълбоко. — Много ти благодаря, Кембъл. Бъди мил и ми намажи гърба с крем.

Отново пауза, след което Лорейн чу как Кембъл изсипа малко плажен крем от шишенцето в шепата си. Много колебливо и внимателно той размаза хладния влажен крем по горещата й кожа. Лорейн потръпна от наслада.

— Какво има? — Кембъл веднага спря. — Лорейн?

— Бях много загрижена. Твоето докосване ми вдъхна сили, приятелю.

Кембъл продължи да размазва крема по гърба й и каза тихо:

— Не разбирам как мис Батърс…

— Те се познават — отговори дрезгаво тя. — Не знам защо се правят, че не се познават, защо лъжат всички ни. Но те знаят, че аз знам истината. Видях ги заедно в Сиатъл. Може би тя е частен детектив. Това звучи логично. В момента със Син става нещо странно. Защо дойде тук, без да предупреди служителите си? Защо се крие?

— И аз мислих по този въпрос.

— Ти си умно момче — отбеляза доволно тя. — Никой не може да те излъже. Ще ти кажа какво мисля. Мисля, че някой, вероятно жена, заплашва Син. Той е назначил Бренда, за да открие тази тайнствена личност. Вероятно Анджелика Дийн е само фасада, извинение за идването на Бренда.

Ръката му спря.

— О, не. Не си права. Анджелика е добра, аз го усещам.

Лорейн извъртя очи и го прокле безмълвно.

— Не искам да кажа, че тя не е журналистка. Всъщност аз вярвам, че тя прави точно това, което казва. За да осъществи целите си, Бренда й е пуснала мухата с биографията на Син и Анджелика се е запалила от идеята. Тя е жертва на тази жена, също като мен.

— Божичко! — прошепна учудено Кембъл.

— Анджелика не знае, че само я използват. — Каквото и да се случеше, Кембъл трябваше да остане под неин контрол. — Не би било добре да й кажеш истината, защото тя ще се обърне право към Бренда. Не можем да рискуваме.

— Защо тази жена иска да настрои Синжун срещу теб?

— Засега това е само теория, Кембъл, и трябва непременно да си остане между нас. Нали виждаш каква е тя, как използва тялото си, за да омае мъжете. Тя ще накара Син да вярва на нея, не на мен. Затова ще правиш само онова, което ти казвам.

Момъкът промърмори нещо в знак на съгласие. Лорейн пое дълбоко въздух.

— Бренда ще съумее да настрои Синжун срещу мен, защото в действителност тя знае какво го заплашва. Мисля, че именно тя стои зад цялата тази грозна история. Тя иска да го премахне. Това е единственият отговор, който има смисъл. Но някак си е успяла да намери обяснение, според което виновната съм аз.

— Исусе! — прошепна изумено Кембъл.

Лорейн потисна с мъка усмивката си и помоли:

— Отвори горнището на банския ми.

— Горнището ли?

— Да, моля те.

Кембъл развърза връзките с треперещи пръсти.

— Благодаря ти. Мисля, че опасността от слънчево изгаряне е реална. Навсякъде, където кожата ми е още светла. Бъди така добър и намажи грижливо светлите места, Кембъл.

Момчето сложи двете си ръце на гърба й и започна да размазва крема от лактите към мишниците, в свивките на раменете, а после надолу към талията. Пръстите му неволно докоснаха гърдите й и той потръпна.

— Чудесно — прошепна тя. — Направи го още веднъж. Харесвам начина, по който ме докосваш. Ти си силен и аз се чувствам сигурна с теб.

Кембъл намаза ръцете си с крем и повтори процедурата.

Всичко, което трябваше да бъде направено, щеше да бъде направено. Уилис нямаше да рискува да заявят на уважавания му шеф и на Чък, че е изнасилил Лорейн. Не, Уилис можеше да плати цената за мълчанието й, като отиде да плува с Анджелика. А Кембъл — бедното душевно нестабилно момче, което вероятно от години потискаше насилническите си пориви, щеше да бъде на нейно разположение, за да посети Бренда и да отмъсти за наранения си идол.

Или пък Анджелика и Бренда имаха достатъчно ум в главите си и щяха да отлетят към залеза — за да се спасят от злата съдба. Каквото и да станеше, краят щеше да бъде един — Син щеше да остане само неин.

— Готов съм да направя всичко за теб, Лорейн — повтори задавено Кембъл.

— Знам — прошепна нежно тя. — И съм ти много благодарна. — Той й беше в кърпа вързан.

— Велики Боже… — прошепна невярващо Синжун и пристъпи към прозореца.

Чък, който стоеше зад него, изпухтя неспокойно.

— По-добре е да тръгваме. Знаеш каква е Фран, когато я карат да чака.

— Фран е добър войник — отговори с отсъстващ вид Синжун. — Чък, трябва да си поговорим.

— Звучи сериозно. Какво пак съм направил?

— Ти не си направил нищо.

— Добре. Тогава ще си говорим по пътя за Кауай.

— Ела тук — помоли Синжун и продължи да се взира.

— Слушай, Син…

— Това не може да чака. И без това работата е отишла твърде далеч.

Чък направи крачка към прозореца.

— Трябва да тръгваме — повтори той, без да погледне навън. — Какво ти става, по дяволите?

— Лорейн — отговори просто Синжун.

Чък изпухтя сърдито.

— Лорейн не е твой проблем, Синжун. Тя изобщо не е проблем. Снощи прекали с пиенето и се държа неприлично, знам. Е, и какво от това? Лорейн е под мой контрол.

— Чък…

— Край на дискусията. И аз понякога прекалявам с пиенето. Жаден съм. Днес ти си тотално чист, но си имал и тежки периоди.

— Чък…

— Аз ще се оправям с Лорейн.

Синжун загуби търпение.

— Това би било най-доброто решение. Само че в момента явно не можеш да се справиш. Ела и погледни жената, която уж контролираш. — Той направи знак с глава към басейна. — Ето я. Виж какво прави.

Чък погледна към басейна и очите му потъмняха.

— Точно така — каза Синжун. — Лорейн е напълно под твой контрол. Не виждаш ли, че се готви да се нахвърли върху момчето? Той е още малък за нея, Чък, честно.

Лицето на приятеля му стана празно.

— Той само й маже гърба.

— Та тя е почти гола — възрази Синжун. — Ако добричкият ни Кембъл не е на път да разкъса шортите си, готов съм да изям шапката си.

— Той няма представа от секса — обясни глухо Чък.

Синжун изпухтя презрително.

— Глупости. Да не мислиш, че разсъжденията му, кой е мил към Лорейн и кой не, са напълно безобидни? Той е полудял по нея и тя го използва, за да го спечели за целите си.

— Какви цели? — попита безизразно Чък.

Синжун не посмя да разкрие на приятеля си, че жената, която споделяше леглото му, копнееше да се настани в спалнята, в която се намираха сега.

— Според мен тя иска да те накара да ревнуваш — отговори уморено той. — Незнайно по каква причина жените като Лорейн винаги живеят на границата. Тя иска да бъде сигурна, че си видял как си играе с Кембъл и си пламнал от ревност.

— Но аз не мога да ревнувам това глупаво хлапе.

— Тя изобщо не се интересува какво има в главата му. По дяволите!

— По дяволите! — повтори съвсем тихо Чък. В този момент Лорейн се надигна на лакти и горнището на банския й остана на шезлонга. — Тя просто не мисли какво прави.

— В момента обаче мисли — възрази Синжун и присви очи. — Готов съм да се обзаложа на каквото искаш. Ти имаш късмет, човече. Жената е в леглото, а ти си зает с работа.

— Лорейн знае какво харесва един мъж.

Син погледна през прозореца и видя как Кембъл Миджли се отдръпна назад, седна на петите си и се огледа нервно. Лорейн отметна косата си на една страна и премести тежестта си на другия лакът. После се извърна леко, за да погледне Кембъл — и да му разкрие голите си гърди.

Момчето отвърна глава.

Лорейн помилва бедрото му и Синжун видя как Кембъл потрепери.

— Проклятие! — изскърца със зъби Чък. — Тази жена има прекалено много енергия, там е работата.

Синжун се изсмя безрадостно.

— Тя е постоянно в пламъци, приятелю. Това е добре, ако си в състояние да я обслужваш по двадесет и четири часа в денонощието. Но очевидно ти не й даваш достатъчно.

— Слушай, Син…

— Успокой се — заповяда Синжун. — Не искам да те гневя, но онова, което става край басейна, е недопустимо. На острова сме малко хора и трябва да внимаваме за отношенията си.

— Тя не би… Тя не би направила нещо с Кембъл.

— Сигурен ли си?

— Да… разбира се, че съм сигурен. Аз… — Той преглътна.

Лорейн погали слабините на момчето.

— И как би оценил онова, което прави в момента Лорейн? — попита сърдито Синжун.

Чък потърка очи и промърмори:

— Забрави. Когато се върнем довечера, ще поговоря с нея. Тя си играе с момчето, това е всичко. Иска да се позабавлява. След няколко минути малкият непременно ще избяга.

— Може би. Но едва след като е намазал с крем гърдите й. Кембъл все пак е мъж.

— Тя не би допуснала… — Чък отвори широко уста и челюстта му изтрака. — Би трябвало да убия проклетото хлапе.

След като се увери, че Уилис и Бренда не го виждат, Кембъл намаза дланите си с лосион и започна да натрива гърдите на Лорейн.

Чък направи крачка към френския прозорец, но Синжун стисна настойчиво ръката му.

— Ако направиш това, тя ще получи, каквото иска — обясни спокойно той. — Тя знае, че я гледаме.

— Не, тя… — Погледът на Чък отново се стрелна към неравната двойка. След секунди той се обърна рязко и закрачи към вратата. — По-късно ще се погрижа за Лорейн. Разбрахме ли се?

— Постарай се да я укротиш. Имаме си достатъчно ядове и не мога да допусна Лорейн да въвлече девствения син на готвачката ми в сексуалните си игрички.

— Девствен?

— Мисля, че ме разбра много добре. Знам как изглежда едно зелено хлапе, когато прави първите си експерименти. Не искам мисис Миджли да се тревожи. Тя е много важна за мен. Бруно също я ценеше много.

— За Бога, да не искаш да проливам сълзи заради една готвачка?

Синжун погледна приятеля си право в очите и отговори:

— Да, искам. — Помисли си дали да разкаже на Чък за Лорейн и Уилис, но веднага отхвърли тази мисъл. Щеше да пусне в ход тази информация само след като всичките му опити да разубеди Чък претърпяха провал. — Погрижи се за Лорейн.

Чък отдаде чест и го погледна подигравателно.

— Тъй вярно, сър. Можем ли най-после да тръгваме?

— Можем. Само ще попитам Ендерс и мисис Миджли дали имат нужда от нещо.

— Син…

— Ей сега се връщам. — Той отвори една врата, маскирана като шкаф, зад която се намираше телефонната централа на къщата. Натисна копчето за кухнята. — Мисис Миджли? — попита той веднага щом отсреща вдигнаха слушалката.

— Да, мистър Брейкър?

Синжун се ухили и се отдръпна от телефона. Мисис Миджли крещеше по телефона както винаги.

— Отлитам с Чък за Кауай. Трябва ли ви нещо?

— Не, благодаря, мистър Брейкър. Искате ли да попитам и мистър Лойд-Уорти?

— Да, моля ви.

Чуха се отдалечаващи се стъпки.

Чък ходеше напред-назад по стаята и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Крайно време е да тръгваме.

Синжун кимна.

— Успокой се.

— Ало, мистър Брейкър. — Благозвучният глас на Ендерс отекна в слушалката. — Помните ли, че тази вечер имам спешна нужда от помощта на мис Симкокс?

— Не съм забравил.

— А ще можете ли да набавите нещо за колосване, сър? Най-добре под формата на спрей. Неколосаните яки имат ужасна форма.

Синжун видя как Чък сърдито вдигна вежди и посочи часовника си.

— Спрей за колосване. Добре, ще потърся. Пожелавам ви всичко хубаво…

— Ще бъдете ли така добър да потърсите и маракуя? Мис Батърс намекна, че с удоволствие би опитала специалната торта на мисис Миджли.

— Не е проблем.

Чък разпери ръце.

— Торта с тропически плодове? Значи мацето пристига тук, поема управлението и изисква да й се направи специална торта? А Ендерс я гледа в очите и… по дяволите!

— Надявам се, че ще се въздържите от подобни забележки в присъствието на засегнатата дама — отговори укорително Ендерс.

Чък направи гримаса в посока на осветената уредба и промърмори, но така, че да го чуе Синжун:

— Един ден ще си разчистя сметките с този всезнайко.

— Спрей за колосване и тропически плодове — повтори ухилено Синжун. — Ще се справим.

— Много благодаря, сър. — Ендерс изключи уредбата.

Чък взе папката, която беше оставил на бюрото.

— Хайде да се махаме оттук. Сега ми трябва чист въздух, а не празни приказки.

— Звучи чудесно. — Чист въздух, малко приказки и възможност за няколко часа да се отърве от този затвор.

Звънецът на факса издрънча.

— Не го пипай — извика Чък, който вече отваряше вратата. Синжун се наведе, за да види какво излизаше от апарата.

— Почакай малко! — отговори сърдито. — Може да е нещо важно.

— Тук всичко е важно — отговори изнервено Чък.

— Нещо за Лейбър. — Синжун откъсна листа. — Я виж ти! Нашата Мери е гений.

— Тръгваме ли най-после, или да си обуя пантофите?

— Тръгваме, тръгваме. Я виж ти. Помниш ли фирмения парк на Лейбър в Кентъки?

Чък спря на вратата.

— Е, и? Какво му е на парка?

— Засега нищо. Но светът не подозира, че Лейбър току-що го е заложил срещу заем от осемнадесет милиона, за да не затвори магазините си за софтуер в Сан Диего и Сиатъл.

Чък подсвирна изненадано.

— Всеки ден по един долар, както се казва — продължи коментара си Синжун. — Нашият приятел затъва все по-дълбоко.

— И се нуждае от теб все повече?

Синжун изгледа остро стария си приятел.

— Така е. Но ако си мисли, че аз не искам залог срещу парите си, от сделката няма да излезе нищо.

Чък изкриви устни.

— Как се получи така, че момчето, с което някога дружах, се превърна в такъв корав бизнесмен?

През последните дни Синжун беше чул предостатъчно подобни забележки за миналото си.

— Ще се обадя на Мери и тръгваме.

— Фран ще побеснее.

— Знам, знам, вече ми го каза. Няма да се бавя.

Един час по-късно Синжун остави слушалката и се обърна. Едва сега забеляза, че Чък беше излязъл. Още преди да е тръгнал да го потърси, приятелят му се върна. Носеше чаша сода и отворена кутия с ядки.

Синжун кимна признателно и взе чашата.

— Мислех си, че бързаш.

— Вече не. Обадих се на хората от чартъра и се опитах да открия Фран. Исках да й кажа, че ще закъснеем. За съжаление тя току-що беше излязла. Онзи тип, на когото принадлежи интересуващият ни хеликоптер, изяви съгласие да я доведе тук.

Синжун погледна часовника си.

— По дяволите!

— Само без паника — засмя се Чък и изсипа няколко ядки в шепата си. — Ще се справим. Аз ще откарам еврокоптера в Кауай. Сам. Ти ще чакаш Фран да се върне. После ще се върнеш заедно със собственика на хеликоптера, за да изпиташ машината. Накрая двамата ще излетим заедно от Кауай. Не виждам защо механикът да седи и да безделничи. Тръгвам още сега.

— Звучи чудесно. — Синжун последва Чък към изхода през хладната вътрешност на къщата. Излязоха във вътрешния двор, където бяха оформени красиви лехи от речни камъчета, засети с бамбук.

— Какво ще кажеш да пием по едно питие в Кауай, преди да си тръгнем? — попита Чък и отвори желязната портичка във външната стена.

— Нямам нищо против — отговори Синжун. И на двамата щеше да се отрази добре да пият по чашка в неутрална обстановка. — Кога ще пристигне другият хеликоптер?

— Сигурно след доста време. Човекът, с когото говорих, каза, че имал да свърши някаква работа и след това ще потегли насам. Когато кацнеш в Кауай, иди в Лихуе. Ще се срещнем в чакалнята на летището. Аз ще се погрижа за всичко.

Чък тръгна надолу по пътеката, която водеше към площадката за хеликоптери. От вниманието на Синжун не убягна, че приятелят му упорито избягваше да поглежда към басейна. Само глухият нямаше да чуе веселите викове и плискането на вода, които долитаха от вътрешния двор.

Синжун стисна зъби. За съжаление съдбата не беше благосклонна към Чък. Лен Джил беше добър баща, но не намери време да научи сина си как да оцелее и как да ръководи ефективно голямото ранчо. След смъртта на Лен богатата някога ферма западна бързо и това се дължеше единствено на неспособността на новия й собственик. Оттам нататък всичко, с което Чък се захващаше, включително връзките му с жени, се проваляше. Когато фалира напълно, той застана един ден на прага на Синжун и поиска работа. Това беше добро решение и за двамата. За съжаление Чък не умееше да подбира жените, с които общуваше.

По дяволите — промърмори Чък, хвърли шепа ядки в устата си и подаде кутията на Синжун. — Извинявай, би ли могъл да я върнеш в къщата?

С удоволствие — ухили се Синжун.

Чък спря рязко, мушна ръце в джобовете и погледна към земята.

— Винаги така казваш. С удоволствие. Винаги когато е трябвало да измъкнеш от тинята стария Чък, нещастния бедняк, си отговарял: с удоволствие.

Синжун се почувства неловко и отмести поглед.

— Приятелите трябва да си помагат — отговори тихо той. — Хайде, тръгвай.

— Веднага. — Чък тръгна решително напред.

Когато стигнаха на площадката, Чък направи обичайната обиколка на еврокоптера, преди да се качи в кабинката. Понечи да се качи, но се поколеба, и отново се обърна към Синжун.

— Ще се видим по-късно в Лихуе — напомни му Синжун.

Чък сведе глава.

— Да, разбира се. Доскоро.

Далечният шум от двигателите на чужд хеликоптер прорязаха тишината и сложи край на неловката ситуация. Синжун хвърли изпитателен поглед към Чък и засенчи очите си с ръка.

— Хайде, тръгвай — повтори той и се съсредоточи върху точката, която се появи в далечината. — Не си създавай безполезни тревоги. Може би си прав и Лорейн просто скучае.

— Да.

— Всички преживяваме трудни моменти, в които не можем да оценим правилно ситуацията. Тя също. — Не му се искаше да отстъпва пред Чък, но не можеше да го гледа нещастен.

— Благодаря, Син — Чък го удари здравата по рамото. — За всичко.

— По всичко изглежда, че Фран е тръгнала по-рано, отколкото ти си мислеше.

— Какво? — Чък едва сега забеляза другия хеликоптер. Обърна се към небето и присви очи. — Не може да бъде. Онзи тип каза, че ще мине доста време, докато си свърши работата.

Двамата проследиха как хеликоптерът се приближи до острова. Синжун избухна в смях.

— Сигурен съм, че е Фран. Типично за нея. Мрази да бъде зависима от когото и да било. Сигурно е държала да пристигне тук, преди аз да излетя.

Чък смръщи чело.

— Вероятно съм забравил да я уведомя кога ще пристигнем в Кауай. Даже ако бяхме излетели навреме, щяхме да я пропуснем.

Синжун остави чашата на земята и махна с ръка.

— Добре се движи — промърмори той и изчака малкият хеликоптер да увисне над острова. — Компактен е. Мисля, че е подходящ.

— Да.

— Нека кацне, за да можем да го разгледаме. Не тръгвай, Чък. Искам двамата да го видим.

— О кей.

Другият хеликоптер, светлокафяв със златно ребро на носа, наближи рифа.

Изведнъж Синжун вдигна ръце над главата си.

— Какво, по дяволите… Чък! — Той поиска да поеме дълбоко въздух, но не можа. От гърлото му се изтръгна само задавен шепот: — Божичко, божичко! — той се втурна да бяга и чу как Чък хукна след него.

В ясната синева на ранния следобед се издигна огромна огнена топка с черни ръбове и небето се оцвети в кървавочервено… Хеликоптерът беше експлодирал.

Анджелика с мъка отмести поглед от сипещите се огнени звезди и дъжда от метални частици, който падаше в океана.

Хеликоптерът летеше към острова. Много скоро щеше да кацне.

Тя притисна ръце към ушите си, за да прогони грозното бучене, което я подлудяваше.

Още докато тичаше по пътеката през джунглата, тя осъзна, че вече нищо не можеше да се направи. Стъпките й отекваха глухо върху дебелия слой листа, шумът на собственото й дишане беше оглушителен.

Щом видя хеликоптера, тя разбра, че Синжун се връщаше с машината, която възнамеряваше да купи. Той бе загинал в огнената експлозия.

И двамата бяха загинали. Синжун и секретарката му — Фран. Да, така се казваше тя, Фран.

Докато стигна до моравата, която заобикаляше голямата къща, Анджелика беше цялата в пот. Топли капчици се стичаха между гърдите й, капеха от челото и пареха в очите й.

Най-после видя Бренда. И Уилис. Уилис се отдалечи бързо от Бренда и се затича към плажа. Няколко огромни крачки на силните крака през водата, след което той се хвърли в морето и заплува с мощни движения в посока към рифа.

— Бренда! — Викът на Анджелика излезе от устата й като истеричен шепот. — Бренда!

Тя се втурна като замаяна през тревата, дългата й тънка пола се уви като въже около краката й и я затрудни още повече. Наистина ли Синжун беше мъртъв?

Защо гърлото й пареше така болезнено? Защо се беше загрижила, че мъжът, разрушил живота на майка й, вече не съществуваше?

Тя не се интересуваше от него.

Бренда я видя и спря, за да я изчака.

— Хеликоптерът… той… избухна — прошепна задъхано Анджелика. — Просто изчезна в огъня… — Тя спря до приятелката си, изпъшка и се загледа след Уилис.

Бренда седна в тревата и обхвана с две ръце коленете си.

— Божичко! — Тя пое дълбоко въздух. — Никога не бях виждала подобно нещо. Бедните хора.

Анджелика притисна с ръце стомаха си.

— Нали това беше хеликоптерът, който искаха да купят?

— Да. И Уилис каза така.

— Какво иска да направи Уилис? — попита Анджелика и посочи с ръка към морето. Младежът беше вече само една малка точка, която се носеше по вълните.

— Според мен и той не знае точно — отговори Бренда и скочи на крака. — Прави, каквото може. Плува и се моли да стане чудо.

— Няма смисъл. Защо рискува? Може да загине.

— Той е невероятен плувец. — Бренда се изсмя безрадостно. — Само виж как се движи. Като машина.

Анджелика затвори очи и си представи лицето на Синжун. Тя наистина щеше да тъгува за него.

— Ей! — Бренда я потупа по гърба. — Май не ти е добре? Нищо чудно. И аз се чувствам зле. Спокойно, Анджелика. Дишай през устата.

— Уилис няма да намери нищо — прошепна дрезгаво Анджелика, отпусна се на земята и се сви на кълбо. — Никой няма да намери нищо.

Бренда клекна до нея.

— Питам се как се е случило. Не видях експлозията, само чух трясъка. След това видях пламъци и дим.

— Хеликоптерът летеше напълно нормално — отговори с отсъстващ вид Анджелика, устремила очи към небето. — Изведнъж избухна в огромна огнена топка и изчезна.

— Аха. Ето какво е било.

Анджелика събра разпилените си коси и ги нави на тила.

— Права си. Всичко свърши. — Една злополучна случайност беше изпълнила нейната задача и тя трябваше да се радва.

Не, не искаше Синжун да умре.

Чу бързи стъпки зад гърба си и се обърна към светлината. Две фигури тичаха откъм къщата. Бренда засенчи очи с ръка.

— Боже, и те искат да се хвърлят в морето. Защо не почакат, докато дойде полицията?

Една от фигурите застана между нея и слънцето и Анджелика примигна.

— Кои са те? — попита тя и бавно се изправи.

— Синжун и Чък — отговори почти сърдито Бренда, сякаш имаше пред себе си малко дете.

— Но… — Анджелика се обърна към морето, после отново към сушата и погледна право в загриженото лице на Синжун. — Но вие сте… Вие бяхте…

Мъжът спря да тича. Напомпаната гумена лодка с окачен външен мотор висеше като черна сянка между него и Чък Джил.

Присвитите зелени очи се впиха изпитателно в лицето на Анджелика.

— Какъв? — попита тихо, почти заплашително той. — Мъртъв?