Стела Камерън
Ангелът и грехът (16)

16

В осем сутринта се обади мъж, който се представи като асистент на мистър Брейкър и попита какъв лаптоп би желала да й донесат.

— Нямам претенции — отговори тя и неохотно седна в леглото. — Работя с „уърд перфект“. Много ви благодаря. — И затвори.

Нощта не преставаше да занимава мислите и. Картините се редяха във въображението й като колаж от усещания и събития. В постоянното люшкане между будуването и съня светът се бе превърнал в дълбоко обезпокояваща мозайка.

В осем и десет се обади весел женски глас, представи се като мисис Фалън и попита какво би желала за закуска.

— Препечена филийка — отговори Анджелика и се отпусна във възглавниците. — И кафе с много сметана. Много ви благодаря.

Трябваше да се стегне, да вземе душ, да се облече и да започне новия ден, в който нямаше да избегне срещата със Синжун. Щеше да го гледа, да го слуша, да го усеща, все едно дали той щеше да я докосне, или не.

Анджелика стана от леглото с натежало от болка сърце и повлече крака към банята. Надали беше спала и три часа.

Водата в банята на Синжун не спря да тече дълго след като той тресна вратата под носа й.

Тя погледна към банята му и потрепери. Как щеше да го погледне в лицето? И двамата нямаше да забравят тази нощ. Той беше уверен, че тя реагираше така силно на близостта му само защото искаше да го подкупи.

— Няма да мисля — промърмори тя. — Няма да мисля, няма да мисля.

По пътя към банята тя си взе чисто бельо и се опита да не поглежда към роклята, която той беше свалил от раменете й и която тя бе захвърлила някъде на разсъмване. Докато стоеше под душа, постоянно си повтаряше, че няма да мисли — като някакво заклинание.

Пяната на шампоана скри лицето й и тя продължи да повтаря „няма да мисля“, но въпреки това снощната сцена се въртеше отново, и отново пред очите й като на видео.

Едва спряла водата, Анджелика чу шум в спалнята си.

— Добро утро! — поздрави любезно влязлата жена. — Да ви донеса ли кафето?

Анджелика едва не каза не. Уви се бързо в дебелата хавлия и отговори:

— Да, моля. — В такава къща истинските приятели бяха рядкост. Трябваше да се запознае с икономката.

Закръглената сивокоса жена, която влезе, облечена в незабележима тъмносиня рокля и ниски обувки с връзки, беше като добрата майка във фантазиите на всяко сираче.

— Добро утро! — повтори тя и остави черно глазирана чаша с димящо кафе до един от рубиненочервените умивалници. Сложи до него чинията с препечената филийка и огледа Анджелика с добродушни кафяви очи. — Не ме жалете, мила. Наяжте се добре и ако искате още, веднага ме повикайте.

Анджелика се зае да суши косата си.

— Не ми трябва нищо друго. Много ви благодаря. — Макар че ужасно й се искаше да й зададе въпроси. Много въпроси. Какво закусваше Синжун? По кое време? Дали вече му бе занесла кафето?

— Мистър Брейкър каза, че вчера сте имали труден ден. — Мисис Фалън изглеждаше искрено загрижена. — Каза също да не бързате. Той ще се върне в дванадесет и половина да ви вземе. Помоли ме също да ви кажа, че срещата е в един часа. А, да, мистър Джил ще ви донесе някои дрехи, а асистентът е вече на път с компютъра.

Значи Синжун беше излязъл.

— Благодаря. — Не можеше да й каже, че не иска дрехите, които щеше да й купи Чък Джил. Мисис Фалън не можеше да промени нищо. Затова Анджелика само повтори: — Много ви благодаря.

— Няма за какво. — Мисис Фалън се запъти към вратата и извика през рамо: — Обещавате ли да ми се обадите, ако имате нужда от нещо?

— Да — отговори кратко Анджелика и се огледа в голямото огледало на банята. Най-после вратата на спалнята се затвори зад мисис Фалън.

В следващия момент тя се втурна към прозореца и погледна към входната алея. Обкръжени от високите стени, пред къщата се простираха прекрасни морави и лехи с разцъфтели в цялото си великолепие рози.

Тя можеше да се облече, да излезе оттук… и да се откаже от проклетата биография.

Миналата нощ, когато Синжун я попита дали някой се опитва да си отмъсти чрез нея, тя беше готова да повярва, че е научил цялата история.

Под прозореца се появи загоряло от слънцето момиче с памучна риза, джинси и гумени ботуши. Носеше кофа и ножица за рози. Анджелика остана да я гледа, докато почистваше розовите храсти и режеше увехналите цветове.

Слънце и цветя. Топло, мирно утро. Всичко изглеждаше така нормално.

Не, в тази къща нямаше нищо нормално.

Телефонът иззвъня.

Тя го остави да звънне три пъти, преди да вдигне слушалката.

— Най-после — каза Синжун. — Защо не вдигате?

Анджелика размаха кабела.

— Може би още спя.

— Да не вземате душ, спейки?

Анджелика смръщи чело.

— Да не би мисис Фалън да е получила поръчение да ви информира за всяка моя стъпка?

— Мисис Фалън е чудесна. Препечена филийка и кафе с много сметана. Прекрасна сте. Розовата хавлия ви отива, но мисля, че се нуждае от подгъване. Смятам, че трябва да ви храним повечко, за да я изпълните.

Анджелика се усмихна, без да иска.

— Разбирам. Мисля, че не ми харесва да се чувствам наблюдавана.

След кратка пауза Синжун отговори:

— Нали с това печелите парите си: с наблюдение на други хора? Е, вероятно то е нещо различно.

— Мисля, че и двамата знаем колко е различно. Какво мисли за мен мисис Фалън?

— Казах й, че пишете биографията ми — отговори веднага той. — Какво би могла да си помисли според вас?

Въпросът беше поредният капан.

— Исках да бъда сигурна. Не би ми харесало, ако си помисли…

— Ако ви бях довел в къщата си с такава функция, щяхте да спите в моята стая.

С такава функция! Значи за него сексуалната връзка беше нещо всекидневно — или клинично.

— Наистина ли вярвате, че някой се опитва да ви убие?

— Знам, че е така.

Космите на тила й настръхнаха.

— И си мислите, че съм аз?

— Нали ви казах, когато… Казах ви, че вече не мисля така.

— Но ме мислите за безскрупулна. — Сърцето й биеше като безумно. — Мислите, че съм една от онези жени, които са готови на всичко, за да стигнат до целта си, включително… на всичко.

— Включително да предложат секс на мъжа, макар че не го желаят? — Синжун направи кратка пауза и продължи: — Да, така мисля. Сега знаете, че при тези обстоятелства предложението ви не ме интересува.

— Да, знам. — Тя не искаше това, поне не накрая. Накрая го желаеше, както никога не беше желала мъж досега. Всъщност никога не беше пожелавала да спи с някой мъж, но не можеше да му го признае. Той щеше да се изсмее и да я нарече лъжкиня.

— Май няма за какво повече да си говорим — каза Синжун и гласът му прозвуча хладно и дистанцирано.

— Някой се обади за компютъра.

— Вече е на път.

— Не искам Чък да ми купува дрехи.

Синжун се покашля.

— Въпреки това ще го направи. Една жена, която се занимава професионално с тези неща, ги избира. Сигурен съм, че ще ви харесат.

— Не ми харесва да се чувствам пленница.

— Не сте пленница — отговори кратко той. — В началото, когато ви поканих, или по-скоро ви наредих да ме придружите, имах намерение да ви водя със себе си навсякъде, за да ви е трудно да се отървете от мен, без да пострадате и самата вие. Но вече нямам съмнения. Не мога да ви попреча да ходите, където си поискате.

— Алармената инсталация…

— Просто уведомете мисис Фалън, че искате да излезете.

— Не искам — изтърси сърдито тя и прехапа устни. Не биваше да се изпуска така.

— Заради страхотната ви история, нали?

Това не беше въпрос.

— Да. — Това не отговаряше на истината. Или поне не изцяло.

— Мисля, че сте по-честолюбива дори от мен. Досега не вярвах, че е възможно.

— Миналата нощ ме подложихте на изпитание.

Смехът му я накара да настръхне.

— Изпитах ви и намерих, че сте добра. Готова сте да сторите всичко за делото.

За делото. Тя разбра, че той нямаше представа какво беше нейното дело.

— Миналата нощ беше катастрофа — отговори тихо тя. — Но се оказва, че е имала смисъл, щом сте се убедили, че не съм атентаторка.

Желанието й да има Син непрекъснато нарастваше и това правеше целите й все по-неясни. Но в никакъв случай не можеше да забрави последното желание на майка си — както и другите неща, които Марлен Голдън й разкриваше в писмото си.

— Анджелика — проговори меко Синжун, — аз наистина не вярвам, че имате намерение да ми забиете нож в гърба, но все още не съм убеден, че сте това, за което се представяте.

— Ако съм разбрала правилно, ще дойдете да ме вземете в един. — Пленниците често се влюбваха в надзирателите. Жертвите на похищение имаха слабост към похитителите. А Синжун вече й беше заявил, че ако желае, може спокойно да си отиде…

— Ако все още искате да дойдете — отговори безразлично той.

— Искам — отговори просто Анджелика.

 

 

Офисите на „«Керц-Брейкър»“ бяха на най-долния и на петте горни етажа в двадесет и седем етажната сграда от черно стъкло на Трето авеню в самия център на Сиатъл. Цялата сграда беше собственост на фирмата.

Двамата изминаха в мълчание краткото пътуване от Куин Ан Хил и Анджелика имаше чувството, че нервите й са минали десетократно по-голямо разстояние пеша.

— Срещата, на която ще присъствате, е много важна — обясни Синжун, когато влязоха в подземния гараж. — И доста деликатна. За да ви дам достатъчно информация, ще кажа следното: хората, с които си имаме работа, искат твърде много за твърде малко.

Много умно.

— Нима всички не искат това?

Той я огледа отстрани и в същото време спря колата на обичайното й място.

— Някои от нас продължават да мислят с понятията на равенството във всяко едно отношение.

За първи път от последната нощ двамата се погледнаха право в очите.

Синжун изключи мотора, без да отмества поглед от нея.

— Какво мислите за честността и почтената игра, Анджелика?

Вече й беше много трудно да се съсредоточи върху каквото и да било в близост до Синжун, и при това да се чувства добре.

— Винаги съм вярвала в честната игра. — Трябваше някак си да се справи с тръпките, които жълто-зелените очи и загадъчната усмивка предизвикваха в стомаха й.

— Както вече намекнахте, нека забравим миналата нощ и да се съсредоточим върху деловите си отношения — напомни й той.

Тя кимна и усети как бузите й пламнаха. Синжун се обърна изцяло към нея.

— Причината, поради която се оттеглих на острова, беше, че вече не бях сигурен за живота си в Сиатъл.

— Може би се мамите? — попита спокойно тя.

— Да не сте били в полицейското училище? — изфуча сърдито той.

Анджелика се усмихна сдържано.

— Не, но мога да си представя какво мислите. Обикновено полицията чака съобщение, че има труп, за да прекъсне почивката си.

— Вие го казвате.

Тя сведе поглед.

— Може би не трябваше да идвате тук.

— Слушайте, Ейнджъл, тези думи прозвучаха така, сякаш не сте безразлична към мен.

Мама й беше писала, че трябва да накаже виновния.

Анджелика извърна лице. Ако се погрижеше Синжун да си плати за стореното, останалото вече не беше от значение. Той никога вече нямаше да бъде част от живота й.

— Миналата нощ бях много груб с вас.

Анджелика затвори очи. Синжун мушна два пръста под брадичката й и вдигна лицето й към своето. Въздухът в колата веднага се разреди и дишането й стана мъчително.

— Погледнете ме — помоли той.

Тя му позволи да вдигне лицето й към своето, но сведе ресници.

— Не ви беше лесно, нали? — попита тихо той. Следващото поемане на дъх беше още по-болезнено.

— Какво?

— Да се доближите до мен заради делото?

— Аз… изобщо не съм…

— В началото не, но когато повярвахте, че е необходимо, все пак го направихте.

Тя поклати глава.

— Погледнете ме.

Съвсем бавно тя вдигна поглед към него.

— Какво виждате?

— Аз… — Тя преглътна мъчително. — Един мъж.

Очите му се присвиха.

— Не знам как да ви разтълкувам. Мислех си, че мога.

— Не съм чак толкова сложна.

Синжун избухна в смях.

— Това беше добър виц. Вие сте най-сложната жена, която някога съм срещал.

Гаражът беше слабо осветен. Жълтата неонова лампа придаваше на очите му израз на хищно животно. Тъмната коса, твърде дълга за деловите среди, падаше на меки къдрици чак до яката. Линиите на лицето — бузи, брадичка, нос — изглеждаха корави, веждите бяха високо вдигнати.

Това не беше меко лице.

Не беше лице на мъж, който прощаваше лесно.

Погледът на Анджелика се премести към устата му. Тя беше почти красива, с ясни очертания, леко извита. И бе така приятна за допир… Стоп! Тя трябваше да издържи. Трябваше да го забрави.

— Моля да ми кажете мнението си — рече той. — Какво виждате, след като ме огледахте така обстойно?

— Виждам човек, когото бих искала да видя жив и здрав… някъде. — Гласът й пресекна и тя ужасено затисна устата си с ръка.

Синжун смръщи чело и промълви с неочаквана мекота:

— Защо имам чувството, че аз съм онзи, който не вижда ясно? — Той изруга, макар и съвсем тихо. — Това наистина не е най-подходящият момент, но знаете ли…. Макар да съм сигурен, че един ден ще съжалявам за тези думи, ще ви кажа следното: надявам се, че ние с вас имаме шанс. За връзка, която ще ни достави много радост.

Сърцето на Анджелика спря. Болката беше невероятно силна. Проклета съдба. Защо сега? Защо с този мъж?

— Аз не съм добър играч — отговори съвсем честно тя. — Не е ли време да вървим на срещата?

Минаха няколко секунди, след което той се пресегна през нея и откопча предпазния й колан. Тя остана напълно неподвижна, а той я погледна в лицето. Гледаше я настойчиво и беше толкова близо, че тя усещаше на устните си чистия му топъл дъх.

— Ще го направим — обеща той. — Но по-късно, тази вечер. Защо да не се опитаме да започнем отначало?

Тя не беше способна да отговори.

— Ейнджъл? Не ви предлагам да отидем в леглото. — Той се усмихна широко. Ефектът беше потискащ. — Това не е лоша идея, признайте. Но много ми се иска да започнем с нещо по-романтично, например риба и пържени картофи край морето, а след това разходка в мрака по брега на залива. Какво ще кажете?

Тя се усмихна като автомат.

— Започва да ви харесва, нали? Обещавам ви да се държа като съвършен джентълмен. Освен това по този начин ще научите много нови неща за човека Синжун.

— Срещата — напомни му тя, макар че много й се искаше да извика: Да, о, да!

— Риба и картофи и разходка в тъмното? — попита отново той и се ухили.

Анджелика приглади косата си назад.

— Първо срещата.

— Разбрахме се — отговори весело той.

Скоро след това вървяха по тихи коридори, покрити със сиви пътеки. Влязоха в приемните на фирмата. Хората, които седяха и разговаряха, млъкваха веднага, щом забелязваха Синжун, и не казваха нито дума, преди да е отминал. Анджелика забеляза, че служителите му изпитваха към него уважение, което не беше непременно израз на подсъзнателен страх или враждебност.

През целия път Синжун държа ръката й. А когато я поглеждаше, в очите му се четеше: Да ви вярвам ли, или не? За нея този проблем не съществуваше. Тя искаше да му вярва, но нямаше това право — там беше проблемът й. Освен това трябваше да престане да го желае.

— Този асансьор води до моя кабинет — обясни той, когато стигнаха до предната част на сградата. Мъж в тъмен костюм се втурна към тях и натисна копчето. Синжун му кимна приятелски.

— Както виждам, Чък е свършил добра работа с покупката на дрехите.

— Това си е мой костюм — отговори сърдито Анджелика и огледа с нескрита гордост червено-кафявия копринен блейзер, съчетан със светлобежова къса пола и ниски обувки от дивечова кожа. — Мисис Фалън го изглади. Тази жена е истинска магьосница.

Вратите се затвориха и асансьорът потегли.

— Нима Чък не ви донесе нищо?

Анджелика изпухтя пренебрежително.

— Донесе ми, разбира се. Стаята е препълнена с кутии.

— Нищо ли не ви хареса?

Тя вирна брадичка.

— Изобщо не си направих труда да ги разгледам.

— Каква упорита малка женичка. — Думите му бяха придружени с мила усмивка. — По-късно ще поговорим пак за това. Всъщност обичате ли риба и пържени картофки?

— Да, обичам. — Мрежата беше станала толкова стегната, че ако речеше да избяга, щеше да пролее кръвта си.

— Много добре. Чък също ще присъства на срещата. Винаги е до мен. Хората не разбират отношенията ни, но това не е и нужно. Освен него познавате само Мери.

Ами да, Мери. За известно време беше забравила красивия монограм М. А. Б. на хавлиите и двата халата… да не говорим за хубавата кутийка с лъскавите опаковки.

Но снощи Синжун не беше отишъл при нея.

— Пристигнахме — каза Синжун.

Тя не можеше да си позволи да го обича. Той й беше разказал, че в близкото минало имал жена, която престанала да му доставя удоволствие. По всичко изглеждаше, че това беше Мери. А това означаваше — ако мама беше права в твърденията си за него, — че Синжун е използвал Мери, за да получи желаното от приятеля на мама… каквото и да беше то.

Първото й впечатление от кабинета на Синжун беше сребърната светлина. Тя проникваше през оцветената стъклена стена и потапяше просторните помещения в мек блясък. По стените бяха окачени ориенталски килими, които създаваха фантастичен контраст с лакираните в черно мебели.

— Прекрасно — прошепна смаяно тя.

Гласът му издаде, че оценката го зарадва.

— Благодаря. Срещата ще се състои в заседателната зала.

Кратък път по стоманено сивите пътеки ги отведе пред двойна врата от розово дърво, която стигаше чак до високия таван. Синжун отвори със замах и разговорът в помещението замря.

На другия край на огромната червена маса, донесена явно от червен Китай, се бяха събрали група хора — една жена и няколко мъже, които обърнаха лица към новодошлите.

— Здравей, Мери — поздрави Синжун. — Господа.

Анджелика, която стоеше на крачка зад него, изпита отчаяното желание да се облегне на стената… защото за малко щеше да загуби съзнание.

Синжун продължи да говори. Погледна я и тя забеляза погледа му като през мъгла.

— Анджелика Дийн — чу го да казва тя. — Анджелика, това е Гарт Лейбър. Надяваме се да станем партньори в проект, който е много скъп и за двама ни.

Тя погледна към едрия мъж с посребрени коси, който се беше изправил учтиво.

Най-после събра смелост и се взря в кафявите очи на Гарт Лейбър, човека, който повече от двадесет години беше таен любовник на майка й.