Стела Камерън
Ангелът и грехът (22)

22

Бренда Батърс беше грозна. Грозна, прекалено грамадна и твърде уверена в себе си.

Лорейн стоеше на два метра от масата за закуска в зимната градина, наливаше си вино във водна чаша и се правеше, че не се интересува от разговора между Бренда и Ендерс.

Мистър Лойд-Уорти свали очилата, с които четеше, и отмести книгата, в която си водеше бележки.

— Според мен Синжун не бива да се връща тук.

Лорейн потрепери и разсипа част от виното си. Бренда се наведе през масата и попита напрегнато:

— Но защо не? Мислех си, че ще се радвате да го видите отново.

— Все ми е едно какво мисли полицията — отвърна Ендерс. — Хеликоптерът се взриви във въздуха. Нали го видях.

— Аз също — съгласи се Бренда. — Но това не означава, че някой е сложил в него взривно устройство. А ако някой наистина се опитва да стори нещо на Синжун, според мен тук той ще бъде на много по-сигурно място, отколкото в Сиатъл.

Да, да, да. Лорейн тресна бутилката на кухненския плот, вдигна чашата, погледна искрящото бяло вино и отпи голяма глътка. Единственото, което чуваше след заминаването на Син, беше постоянно повтарящата се дискусия за експлозията на хеликоптера. Това и твърдението, че от известно време насам някой се опитва да убие Синжун.

Даже проклетото куче не преставаше да скимти.

Лорейн имаше много по-важна работа, за да се занимава с приказки.

Благодарение на писмото, което беше намерила в бунгалото край лагуната, тя можеше да спечели — или да изгуби — всичко, когато Синжун се върнеше на острова. Равен резултат не можеше да има.

— Сигурно се радвате, че Чък се връща днес, Лорейн — усмихна се Бренда. Слънцето, което нахлуваше през прозореца, правеше косата й оранжева. — Когато сте сама, нямате никакви занимания.

Лорейн отпи още една глътка вино, преди да отговори:

— Никога не оставам без занимания.

— Радвам се за вас.

Лорейн престана да слуша. Къде беше тази сутрин Уилис? Всяка сутрин отиваше да плува с Бренда и това беше станало нещо като ритуал. В сърцето й пламна дива ревност. И тъй като беше луда по Уилис, ревността беше много болезнена. Тя се запита за хиляден път какво намираше Уилис в тази ужасна жена. Със сигурност се чукаха. По отношение на жените той не се интересуваше от друго. Беше й дал ясно да разбере, че не иска да я вижда наблизо.

Проклет негодник! Всички да вървят по дяволите!

Бренда се протегна, прозина се, скръсти ръце зад тила си и направи няколко упражнения. Днес носеше бял бански. Тънък и предизвикателно прозрачен, особено на най-неприличните места, той подчертаваше гърдите й. Зърната й бяха тъмни и твърди. Лорейн погледна черния триъгълник между бедрата на другата жена и се изненада от тъмното окосмяване. Да върви по дяволите тази Бренда!

Когато вдигна глава, тя срещна очите на неприятелката си. Бренда се усмихна. Тази крава смяташе, че стои много по-високо от нея, по дяволите. Чувстваше се секси, по-силна от Лорейн — само защото тя, а не Лорейн се чукаше с Уилис.

Дали Уилис й беше говорил за нея?

Дали беше казал, че вече не я иска?

Гневът се надигна в гърлото й като жлъчка.

Беше време за следващия ход. Но трябваше да бъде предпазлива, много по-предпазлива, отколкото във всички досегашни ходове.

Мисис Миджли, която влезе заднешком в кухнята с планина от чисто бельо, отклони вниманието й.

— Добро утро, мисис Миджли — поздрави весело Бренда. Господи, гласът й беше блудкав като сироп! — Утрото е наистина чудесно, не намирате ли?

— Прекрасно е — потвърди мисис Миджли и се усмихна зарадвано. Очилата се бяха смъкнали на носа й.

— Защо не сложите един бански и не дойдете да поплувате с нас? — попита с усмивка Бренда.

Мисис Миджли избухна в смях.

— Хайде, отивайте да се забавлявате, мис Бренда. Аз работя тук. Защо ми е да плувам?

— Ако искате, можете спокойно да плувате — обади се сериозно Ендерс. — И двамата знаем, че за мистър Брейкър е важно всички да се чувстваме добре на острова.

Мисис Миджли се изсмя развеселено.

Тази тъпа Бренда водеше всички за носа. Всички я ценяха като очарователна, ексцентрична, но много мила жена и четяха желанията по очите й.

Даже Уилис се бе хванал на въдицата й и я следваше като вярно кученце.

— Олеле! — извика внезапно Бренда и скочи. — Пак стана късно! Време е да свършим нещо. Доскоро, милички. — Тя посочи с дългия си пръст към Лорейн. — Не бързай толкова с напитките, сладката ми. Ако прекалиш, ще си развалиш хубавата кожа.

Лорейн изскърца със зъби, изчака Бренда да излезе, изпразни чашата си на един дъх, и отново си наля.

— Мисля, че трябва да приемете сериозно съвета на Бренда — отбеляза Ендерс, и отново се зае с книгата си.

Лорейн грабна бутилката, мина безмълвно покрай него и излезе на сенчестата тераса зад къщата. Видя бегло белия бански на Бренда и пламтящата й червена коса. Видя как Уилис излезе отнякъде и се присъедини към нея. Двамата тръгнаха към отсрещната част на комплекса от къщи, слязоха по хълма и изчезнаха.

Не й остана много време да обмисли какво точно трябва да направи. Син щеше да пристигне следобед — с Анджелика. Когато се обади вчера, тя го помоли да остави журналистката в Сиатъл, но той отказа. Така щеше да бъде много по-просто. Така Бренда нямаше да има причина да се мотае повече тук. С решението си да доведе онази проклетница Син беше затруднил значително изпълнението на плана й. Но тя щеше да се справи.

С малко чужда помощ планът й щеше да успее. Анджелика трябваше да изчезне — окончателно, и Бренда да си иде заедно с нея. Ако в последната минута не й хрумнеше как да привлече отново Уилис, той ставаше безполезен. Ала Кембъл полагаше големи усилия да играе по свирката й и днес тя щеше да му даде шанс. Днес щеше да му каже какво да стори, за да завоюва благоволението й. А от утре вече нямаше да се нуждае от чужда помощ, защото щеше да получи онова, което искаше. Син щеше да стане неин, прекрасният, вечно благодарен на спасителката си, Син.

Тя грабна бутилката и се запъти към бунгалото на мисис Миджли. Сутрин и в ранния следобед, докато мисис Миджли работеше усърдно в кухнята, Кембъл медитираше.

Лорейн се ухили цинично. Днес щеше да му помогне в медитацията.

Тя стигна до мястото, където моравата се спускаше към брега, и откри в далечината, извън стените на голямата къща, Бренда и Уилис, които вървяха ръка за ръка към купчината дървета, отрупани с оранжеви цветове. Дърветата създаваха разделителна линия между една част от плажа и таза страна на острова.

Лорейн се поколеба. Много бързо щеше да убеди Кембъл да направи онова, което се искаше от него. Другата работа беше по-спешна.

Тя забърза с леки стъпки надолу по хълма, размишлявайки как да подчини напълно Кембъл, чрез него да контролира Чък, който в крайна сметка да й осигури контрол над Син.

За съжаление не можеше да им покаже ценното писмо на Анджелика.

Когато намери неколкократно сгънатия розов плик под най-долното чекмедже на скрина в спалнята на бунгалото, тя повярва, че щастието й е пълно. Но се оказа друго. Онази тъпа ревла, която Гарт напусна по настояване на Лорейн, не беше споменала изрично името й, но Синжун веднага щеше да разбере, че именно тя е жената, за която пишеше Марлен Годдън. Той знаеше, че Лорейн е била сгодена за Гарт Лейбър, и веднага щеше да се сети, че именно тя е излъгала Марлен. Така Син щеше да узнае цялата истина и да унищожи окончателно плана на Лорейн. Защо ли някога беше надрънкала пред Марлен Годдън, че има интимна връзка със Синжун и двамата заедно работят срещу Гарт?

Тогава й доставяше удоволствие да тормози наивната Марлен. Но не биваше да преувеличава. Още от самото начало целта на Лорейн беше да напусне Гарт и да завладее Син. Просто малко избърза… и добави няколко свободни съчинения, които направиха разказа й по-достоверен и интересен. Сега се укоряваше, че изобщо се е занимавала с Марлен. Ако не беше тя, Анджелика Дийн и Бренда Батърс никога нямаше да се появят на острова.

Лорейн стигна до горичката и тръгна предпазливо към плажа в търсене на пролука.

Как Анджелика беше повярвала в умопомрачителните глупости, които й беше написала майка й? Какво сълзливо писмо! Но повечето от глупостите на вдетинената старица бяха полезни за нея.

През първата пролука между дърветата тя не видя нищо освен скали и мор. Отпи глътка вино и продължи напред.

Усмивката й издаваше самодоволство. Анджелика се смяташе за много хитра — да дойде на острова при Син и да го довърши. Очевидно тя не се досещаше, че именно Лорейн беше жената, заменила майка й при Гарт. Но дори да се досещаше, тя беше повярвала напълно в историята на добрата стара майчица и намерението й беше да накаже Син за стореното зло.

Бризът донесе към нея звука на човешки гласове.

Лорейн видя наблизо бледо петно, в което листата не бяха толкова гъсти. Промъкна се към него и погледна през една дупчица. Онази коза Бренда сигурно щеше да умре от срам, ако откриеше, че Лорейн я е наблюдавала как се чука с Уилис.

В първия момент Лорейн не откри никого.

Дишането й се ускори и бедрата й овлажняха. Гледането също си имаше предимства. Това не беше първият път, когато доброто представление я възбуждаше. След това щеше да си поиграе до насита със сладкия невинен Кембъл, който беше готов на всичко.

Вече беше готова да пролази през отвора, когато ги видя. Бренда седеше с високо вдигнати колене на една скала и гледаше към водата, където Уилис се беше привел и миеше нещо, което Лорейн не можа да види.

Уилис стана и махна с ръка.

Лорейн потрепери, но изведнъж осъзна, че той не махаше на нея, а на Бренда.

Когато отново погледна към брега, Уилис вече вървеше към Бренда. Той протегна ръка и Лорейн успя да види, че стискаше в шепата си парче корал.

— Този е особено хубав — каза Уилис и го подаде на Бренда. — Рядък вид.

— Ама той е съвсем лилав — учуди се Бренда.

— Навън, край рифа, има корали във всички цветове — обясни Уилис. Лорейн никога не го беше виждала толкова жизнен и дори весел. — Някой път при нисък прилив ще те отведа там.

Бренда разгледа внимателно корала, а през това време Уилис я зяпаше, като че щеше да я изяде. Лорейн прехапа устни и едва не извика от болка. Уилис гледаше този грамаден боен кон, като че беше направен от стъкло — великолепно, нежно стъкло. Той гледаше Бренда, като че тя беше ръчно изработен стъклен съд, а той — най-добрият познавач на подобни антики!

Бренда вдигна лице и Уилис се усмихна.

— Харесва ли ти коралът? — попита той.

— Много.

Усмивката изчезна от лицето на Уилис. Той помилва косата на Бренда, обхвана брадичката й и се наведе да я целуне.

Лорейн се издаде напред и дишането й се ускори.

Когато целувката свърши, Уилис коленичи пред Бренда и й протегна ръка. Тя се присъедини към него и двамата легнаха на топлия пясък. Един до друг, с глави, облегнати на скалата, те седяха с преплетени ръце и наблюдаваха морето.

Уилис нито веднъж не бе целунал Лорейн с такава нежност. Жената се намръщи, после презрително изкриви устни. Тя не искаше това, нито пък той. Никога не би седял така, нито пък би понесла Уилис да държи ръката й като ученик. Кой знае по каква причина, той играеше с тази вещица.

Лорейн реши да се оттегли. Гърлото й беше пресъхнало, защото през цялото време бе сдържала дъха си. Беше й все едно дали Уилис се държеше с Бренда не така, както с нея, Лорейн. Тя не искаше да седи с него в пясъка.

Бунгалото на мисис Миджли беше близо до Пуа-Кали, къщата, която споделяха Чък и Лорейн. И двете постройки бяха на север, близо до голямата, заградени със стени, къща, разделени с изкуствени езерца и бамбукови плантации.

Лорейн тръгна право към задната страна на бунгалото и притисна лице към прозореца на кухнята. Кембъл не се виждаше и тя влезе в помещението през стъклената врата.

От другата част на бунгалото се чу странен шум. Лорейн се стресна, после различи тоновете на далекоизточна музика и се усмихна.

Тя остави бутилката в кухнята и последва шума, докато застана пред полуотворена врата. Промуши се в стаята и видя Кембъл. Само по шорти, той седеше по турски на пода и се взираше в една свещ, която трепкаше в зеления стъклен свещник.

Лорейн направи няколко крачки назад и извика в противоположна посока:

— Кембъл, вкъщи ли си? Аз съм, Лорейн. — А после, още по-високо: — Тук ли си, Кембъл?

Тя стигна отново до вратата на стаята му, отвори я и видя как той стана.

— Ето те и теб. Не ставай. — Тя застана до него и се хвана за рамото му. — Моля ти се. Стой си спокойно. Искам да говоря с теб.

Кембъл смръщи чело.

— Нещо не е наред ли?

— Ами да. В първия момент усетих страх, но после се сетих, че имам теб, и вече не ме е страх. Ти ще ми помогнеш, нали, Кембъл?

— Ако мога…

Не беше нужно той да гори от желание да изпълни молбата й. Твърде възможно беше глупавите му религиозни наклонности да се окажат пречка за плана й.

— Искам да остана малко с теб — обясни тя. — Искам да ме скриеш.

Челото му се намръщи още повече. По дяволите, май я чакаше доста работа.

— Само докато се върнат Син и Чък. — Не беше много умно да споменава Анджелика. Ако нещата се развиеха според желанието й, нямаше нужда да моли Син да предприеме нещо срещу нахалната журналистка.

— Защо искаш да се скриеш? — попита Кембъл.

Лорейн сведе глава и огледа внимателно гладките му гърди, под които пулсираха мускули. Той не беше Уилис, но със сигурност бе добре снабден с необходимите атрибути. Така поне изглеждаше отвън.

— Лорейн?

— Добре, ще ти обясня. Трябва да говоря с Чък, преди да видя отново Син. Мога да бъда сигурна, че това ще се уреди само ако се скрия от тях, а ти доведеш Чък при мен. Ще трябва да го издебнеш, когато е сам, и да го накараш да дойде с теб. Той сигурно ще откаже, но ти непременно трябва да го убедиш.

Кембъл поклати глава.

— Слушай, Кембъл, знам, че ще се справиш. Аз ще ти кажа как да го убедиш.

— Чък не може да ме понася.

Все старата песен.

— О, я стига! Той просто е сдържан, това е всичко. Ти ще го убедиш, че трябва непременно да се срещне с мен, без да уведоми Син.

— Не вярвам, че ще успея.

— О, ти, малко, глупаво момче. — Лорейн отвори дългия си смарагдовозелен саронг и коленичи пред Кембъл. — Забрави го. Това не е важно. — Разбира се, тази среща с Чък беше най-важното нещо на света, но първо трябваше да се погрижи Кембъл да забрави всичко друго освен факта, че иска да получи още от онова, което тя щеше да му даде сега.

— Какво се е случило? — попита Кембъл. — Защо трябва да доведа Чък при теб?

— Чък вече не ме интересува — отговори небрежно Лорейн и вдигна свещника на малката масичка. Жалузите бяха спуснати и пламъчето рисуваше трепкащи фигури по белите стени.

— Жадна ли си? — попита той. — Искаш ли да ти донеса нещо за пиене?

— Не, но можеш да направиш така, че да се почувствам по-добре. Помниш ли как миналия път ми намаза гърба с крем против изгаряне?

Момъкът навлажни устните си и сведе поглед.

— Да, помня.

Лорейн разбра, че той помнеше не само гърба й.

— Би ли го направил отново? — попита с усмивка тя. — Сега?

Кембъл не отговори.

Лорейн се приближи до него и помилва прасците му. Приведе се, сложи ръце върху бедрата му и вдигна глава към лицето му.

— Ако не желаеш, няма да настоявам — прошепна тя.

— Това няма да хареса на Чък.

— Защо? — попита невинно тя. — Няма нищо лошо, когато двама души си доставят приятни мигове, нали?

— Не вярвам.

— Разбира се, че е хубаво. Какво е това? — Мъничко шишенце с бледозлатна течност беше оставено до кибритена кутийка и касетофон, от който идваше музиката.

— Ароматно масло — отговори той. — Затопля се над пламъка и ухае чудесно. Успокоява мислите.

По дяволите спокойните мисли! Лорейн се усмихна, взе шишенцето и отвори капачката. Ароматът на маслото беше доста силен. Беше смес от мускус, кедър и санталово дърво, а може би и малко карамфил. Лорейн отля няколко капки в шепата си, остави шишенцето и размаза течността на дланите си.

— Хубаво мирише — прошепна тя. — Ако го затоплим, ще ухае още по-силно.

Тя започна да разтрива раменете и гърдите му.

— Прекрасен аромат. Приятно ли ти е да те масажирам?

— Да — промърмори той и се вгледа в ръцете й.

Когато показалците й започнаха да описват кръгове около зърната на гърдите му, той потрепери и я погледна като дете под коледното дърво.

— Не знаеше ли, че това предизвиква силни и приятни усещания? О, Кембъл, обзалагам се, че има още хиляди хубави неща, които не знаеш.

Той се изчерви и понечи да стане. Когато клекна, Лорейн посегна към китката му.

— Моля те, не си отивай. Имам нужда от теб.

— Кажи ми защо — настоя той и се отпусна на колене. — Знаеш, че искам да ти помогна. Знаеш, че съм готов да направя всичко, за да те видя щастлива.

Лорейн се разплакваше много лесно, когато искаше. И този път очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи ми какво става. — Кембъл не се отказваше толкова лесно.

— Просто имам нужда от теб, това е всичко. С теб се чувствам сигурна. Когато усетя топлите ти ръце върху кожата си, цялото ми вътрешно напрежение се стопява. Точно от това имам нужда в момента.

След кратък размисъл той каза:

— Е, добре. Моля те, не плачи. Легни на дивана. Подът е твърде корав за теб.

Нищо не беше твърде кораво за нея. Тя се усмихна през сълзи, взе едната му ръка и отля няколко капки ароматно масло върху дланта му. После затвори очи и прошепна:

— Не искам да лягам. Искам да усетя маслото там, където го усети и ти.

Кембъл дишаше тежко. След минута той разтри ръце и внимателно докосна раменете й — извън презрамките на черното боди, което тя носеше под зеления саронг. Бодито беше с дълбоко деколте, а надолу се стесняваше до тънка ивица.

Кембъл намаза с масло шията й и слезе към ръцете. Тя остана със затворени очи, само ръцете й полекичка разкопчаваха бодито. Едва успяваше да остане сериозна, като чуваше задъханите му стонове.

— Не можеш да го направиш, както трябва, ако съм облечена — обясни тя и продължи да разкопчава ситните копченца. Нарочно действаше бавно, държеше гърба си изправен и знаеше точно какво вижда Кембъл в момента. — Не преставай — помоли тя.

Бодито се отвори до талията, където беше саронгьт. Кембъл докосна предпазливо крайчеца на гърдите й, сякаш щяха да го ухапят.

— Защо не се обърнеш, за да ти натрия гърба?

Лорейн не отговори. Вместо това отвори полата и я хвърли на пода. След това отвори окончателно бодито.

— Ти… — Кембъл преглътна мъчително. — Не бива да правиш това, Лорейн.

Начинът, по който гласът му предрезгавя, й показа, че младежът беше готов да направи следващата стъпка — да премине в действие.

Изведнъж Лорейн отвори очи и го погледна настойчиво.

— Напротив, трябва да го направя. Има много видове любов. Ти и аз споделяме един от тях.

Момъкът поклати глава, но тя се приближи и хвана лицето му между двете си ръце.

Очите на Кембъл се затвориха едва когато го целуна. Тя го целуваше дълбоко и страстно, с дългогодишна опитност.

Кембъл се оказа дяволски сръчен ученик. Участваше в целувката с цялото си същество, хапеше устните й също както тя неговите, изследваше устната й кухина с езика си точно както тя правеше с него — и през пялото това време Лорейн чуваше тежкото му дишане, което й подсказваше, че и той се подготвя за нещо повече.

Когато отдели устни от неговите, тя се облегна назад и сложи ръце на раменете му. Очите му святкаха трескаво.

— Направи ми онова, което аз направих на теб — подкани го тя. Когато той не реагира, тя потърка с пръст зърното на лявата му гръд — Направи го.

Кембъл разглеждаше гърдите й. Лорейн гледаше него. Той прокара език по устните си, но не направи опит да свали бодито й.

— О, Кембъл — прошепна укорително тя и свърши тази работа вместо него. Гърдите й набъбнаха и устата му се отвори. — Направи го, мили.

Бавно и с такъв израз, сякаш чакаше плесница, той сложи върховете на показалците си върху гърдите й. По тялото й се разляха пламъци, които стигнаха чак до петите и тя се сгърчи от наслада.

— Божичко — прошепна задавено Кембъл. — Божичко!

— Не е справедливо — отговори игриво тя. — Спрямо теб, мили. У мен има много повече неща, които се нуждаят от успокояване.

Вените на слепоочията му се издуха. Ноздрите му потръпнаха, очите се присвиха. Лорейн усети как собствените й устни се разтвориха в очакване. Явно Кембъл беше на път да забрави религиозното си вглъбяване.

Не стана нужда да му казва как да масажира гърдите й. Той го направи с искрена отдаденост и дори не трепна, когато тя смъкна бодито от раменете си и го нави на хълбоците.

Кембъл изля още малко масло върху дланите си и се зае за работа, без да поглежда към лицето й. Този път ръцете му се плъзнаха към хълбоците й, напреднаха без колебание към корема, докато накрая пръстите му се заровиха в слабините й.

— Кембъл! — извика зарадвано Лорейн и в същото време отблъсна ръката му. — Нали се уговорихме, че не бива да правиш нищо, което аз преди това не съм направила с теб.

— Нищо не сме уговаряли — отговори той учудващо ясно.

— Напротив, уговорихме се. — Тя посегна към шортите му и се засмя с искрена радост. — Ти си вече голямо момче, Кембъл. Достатъчно голямо, за да държиш на думата си. А нашата уговорка гласи: първо ти, после аз.

Той се взираше внимателно в полюляващите се гърди. Когато посегна да ги улови, Лорейн изписка отново, но не му попречи. Вместо това отвърза връзката на шортите и ги смъкна до коленете.

— Исусе! — Кембъл почервеня като рак, но не престана да мачка гърдите й.

— Точно така — потвърди Лорейн, и отново се засмя. — Исусе! Ти наистина си голямо момче. И си готов, нали?

Той я погледна втренчено.

Лорейн сложи ръце на раменете му и го целуна, този път нежно, като използваше езика си по-скоро като перце, отколкото като ледоразбивач. Той я притисна до себе си и тя потърка гърди в неговите.

Ние с теб много си приличаме — проговори задъхано тя. — Дълбоко в сърцата си сме мили и добри. И в душите си също. Човек лесно може да ни нарани. Но в особени случаи като този можем да си доставим наслада. Така ще станем още по-близки.

— Лорейн, аз искам…

— Знам какво искаш. Остани на мястото си.

Без да говори повече, Лорейн се наведе, заби дългите си нокти в коравия му задник и пое възбудения член в устата си.

Трябваха му десетина секунди, за да преодолее шока.

След това обаче Кембъл стана страстен почитател на способностите й.

След тази първа игра Лорейн го накара да легне и когато го възседна, той беше отново корав и готов за нея.

— Искам пак да бъдем заедно като сега… и да го повтаряме много често — пошепна задъхано тя, докато го яздеше ритмично и се наслаждаваше на дрезгавите му стонове. — Нали ще го правим, Кембъл?

— Винаги. — Очите му блестяха като в треска. — Не се тревожи за нищо, Лорейн. Каквото и да се случи, ние с теб ще се справим.

Тя се задвижи по-бързо.

— Знаех си, че ще се погрижиш за мен, Кембъл.