Стела Камерън
Ангелът и грехът (19)

19

Сиатъл обичаше Синжун Брейкър и в същото време го мразеше.

Анджелика седеше пред уреда за разчитане на микрофилми в оживената читалня, сложила ръце на облегалките на стола, и се взираше в неясните, направени преди четири години, записи от

„Сиатъл Таймс“. Всъщност тя беше прочела всичко, написано за Синжун Брейкър, и беше логично да очаква, че оттогава нищо не се е променило.

За мъж, който уж късаше жените като цветенца и не оставаше дълго с нито една от тях, любовният му живот беше намерил твърде малко място по страниците на пресата. Малкото, което Анджелика успя да намери, го представяше като най-добрия улов на всички времена, който за съжаление не се поддавал на примамване. Анджелика остана с впечатлението, че много хора са се обзаложили дали Синжун изобщо ще се ожени и колко ще трае евентуалният му брак, както и каква жена ще избере, ако изобщо се стигне дотам. Нямаше съмнение, че между елитните дами, а и между много други, той беше най-желаният кандидат за женитба.

Изненадващо, но всички статии го представяха като ерген. Очевидно първият му брак е бил твърде кратък и никой не е знаел за него. Ако Анджелика не беше имала късмета да се срещне със старата мисис Калър, и тя нямаше да узнае за Ди-Ди и жестоката й съдба.

А сега мисис Калър беше мъртва — напълно неочаквано.

На деветдесет. Напредналата възраст и телесното отпадане бяха естествени причини за смъртта.

Освен това посланието на Чък беше повече от ясно: дръж се настрана!

Анджелика нямаше никакво намерение да остане настрана.

Микрофилмите съдържаха огромна информация за сделките на Синжун. Близкото му родство с цар Мидас караше мнозина жадно да дебнат евентуалния му упадък и да посочат с пръст издигналия се от калта мъж, за да кажат: знаех си аз, че ще стане така.

Анджелика изключи апарата. Онова, което търсеше, не беше записано на микрофилм. Още не.

Тя погледна към вратата на библиотеката. Тротоарите бяха препълнени с хора, които се връщаха от работа. Скоро трябваше да се върне в къщата на Синжун.

Гарт вярваше, че в сделката за новия козметичен продукт Мери Барет работеше на негова страна, срещу Синжун, а Синжун си мислеше обратното… или?

Анджелика бавно прибра ролката в кутията й.

Майка й беше записала тази история в нощта преди смъртта си. Сигурно е била абсолютно убедена в правотата си.

Въпреки това историята може и да не беше вярна. Синжун не беше непременно негодник. По-точно, той не беше казал нищо, което да я убеди, че се готви да унищожи Гарт Лейбър. От друга страна, разговорът на Гарт и Мери в коридора й показа ясно, че Гарт разчиташе на помощта на Мери за нещо, което Синжун не биваше да знае.

Анджелика не можеше да помоли нито Синжун, нито Гарт да й се доверят. Но и не можеше да ги предупреди за интригата, която явно беше в ход.

Единственото, което тя знаеше за Гарт, беше разказано от майка й. Освен това имаше спомените си. Съмненията в неговата личност непрекъснато нарастваха, но обещанието си беше обещание даже когато беше дадено на вече мъртъв човек — особено тогава.

Анджелика разтърка уморените си очи.

А после направи онова, което отдавна възнамеряваше.

Началото беше положено в Сиатъл, датата беше някъде преди двадесет години.

Беше крайно време Анджелика да предприеме второ сериозно разследване на мъжа, който беше „милият приятел“ на майка й.

— Сигурен ли сте? — попита тя човека, на когото се беше обадила в жилищната служба.

Гласът от Олимпия, столицата на щата, отговори:

— Ако сте ми дали точна информация, напълно съм сигурен.

Смаяна, тя потърка ухото си, каза „Благодаря“ и затвори. Слънцето залязваше. Хората, които минаваха покрай телефонната кабина, явно отиваха на среща.

„Нямаме сведения, че този Гарт Лейбър някога е бил женен“ — беше казал човекът от Олимпия.

Мама беше повярвала в лъжите му. Анджелика отвори вратата на кабината и излезе на тротоара пред библиотеката. Трябваше веднага да види Синжун. Копнежът нахлу в душата й като могъща вълна и я остави слаба и уплашена. Той беше мъжът, когото тя трябваше да мрази. Казват, че любовта и омразата често не се различават една от друга. Не беше възможно да го обича, но онова, което изпитваше към него, не беше омраза. Единственият страх, който я мъчеше във връзка с него, беше да не загуби сърцето си.

Без да мисли, тя тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли с Чък. Когато стигна до Трето авеню, хукна да тича.

Входното фоайе на сградата „Керц-Брейкър“ беше пусто. Часовникът над асансьорите я информира за времето, което я изненада много.

Беше вече седем и половина и Синжун вероятно си беше отишъл. Все пак тя натисна копчето на асансьора.

След пет минути още продължаваше да чака. Явно прекият асансьор за двадесет и седмия етаж не беше на разположение на нормалните смъртни.

Или Синжун беше горе с Чък, който беше дошъл да му разкаже за разговора им и за посещението в библиотеката. При тези обстоятелства Синжун не можеше да очаква, че тя ще се прибере навреме.

Анджелика въздъхна и взе асансьора до двадесет и шестия етаж. Оттам щеше да се качи пеша по извитата стълба.

Вратата на стълбището се затвори тихо зад нея и тя се озова съвсем сама в полутъмния коридор. Стенните лампи рисуваха бели кълба по високия таван.

От високоговорителите се чуваше тихо изпълнение на саксофон. Анджелика направи няколко крачки и спря. Та тя не знаеше къде е кабинетът на Синжун!

Саксофонът й напомни за него, за жълто-зелените очи, които я наблюдаваха през официално подредената маса в трапезарията. Това беше на острова. А после, през нощта на плажа… В спомените й вятърът и прибоят пееха и свиреха оглушително и бяха не по-малко настойчиви от мъжа до нея.

Ако откриеше, че няма причина да помага на Гарт, защо да остава при Синжун?

Защо да направи онова, за което я бе помолила майка й?

А може би мисълта, да си отиде и никога вече да не види Синжун, заплашваше да разкъса сърцето й?

— Анджелика?

Младата жена се обърна рязко. Синжун стоеше на вратата вляво от нея.

— Чък каза, че сте отишла в библиотеката. Мисис Фалън обеща да ми се обади по телефона, когато се приберете вкъщи. — Като че ли неочакваното й идване тук го беше ядосало.

— Съжалявам. Всъщност имах намерение да се прибера, но си помислих… исках… — Какво точно искаше всъщност?

— Какво искахте? — Синжун се облегна небрежно на рамката на вратата. Беше сменил костюма и вратовръзката с удобни панталони в защитен цвят и кремава ленена риза, отворена на шията. Косите му бяха влажни, сякаш току-що беше излязъл от банята.

— Анджелика? — повика я тихо той и се наведе към нея. — По дяволите, какво ви става? Случило ли се е нещо?

Още преди тя да е успяла да отговори, Синжун се озова с два скока при нея и я сграбчи за раменете.

— Кажете ми какво има. Хайде, веднага.

Тя поклати глава.

— Нищо не е станало. Нищичко.

— Влезте тук. — Той обгърна раменете й и я въведе в помещение, което можеше да бъде наречено кабинет само защото в единия ъгъл беше поставено огромно бюро.

Анджелика го остави да я отведе до дивана, заобиколен с етажерки от розово дърво, отрупаш! с книги.

— Седнете тук — нареди Синжун и нетърпеливо я бутна да се отпусне на седалката от кремава кожа. После се настани до нея.

— Не бързайте. Само знайте, че искам да науча всичко.

Тя го погледна пронизващо. Той беше помислил, че някой се е опитал да й стори зло и тя е дошла при него, защото се е уплашила до смърт.

— Не е това, което си мислите — обясни тихо тя, опитвайки се да диша равномерно. Нямаше съмнение, че Синжун Брейкър се тревожеше за нея.

— Но вие треперите — възрази той и взе ръката й в своите. — Моля ви, Ейнджъл, не се опитвайте да криете от мен. Не е нужно.

Какво голямо облекчение щеше да бъде да разкаже някому всичко, което знаеше. За нещастие той беше човекът, на когото абсолютно не можеше да има доверие — поне засега.

— Преживях силна уплаха — отговори просто тя. — Но ще ми мине.

Синжун стисна ръката й още по-силно.

— На улицата ли стана? Да не ви е блъснала кола?

— Не, Синжун. — Тя трябваше да издърпа ръката си, но не искаше. — Това стана в библиотеката. Личната ми сигурност не беше застрашена. Открих нещо, което ме шокира. Това е всичко.

— Но вие дойдохте право тук.

Тя го погледна в очите.

— Да…

— Да се чувствам ли поласкан?

Анджелика помисли малко и отговори:

— Няма друго място, където бих могла да отида освен там, където сте вие. — Едва казала тези думи, тя се почувства като пълна глупачка. Как можа да му покаже така ясно уязвимостта си?

Без да отмества поглед от нея, Синжун се изправи. В небрежно елегантната комбинация от лен и памук, със загорялата от слънцето блестяща кожа и още влажната гъста коса, която му стигаше до яката, той й напомни за надживял времето си пират в почти цивилизовано облекло.

— Значи печеля поради липса на алтернативи? — ухили се той. — Въпреки това се радвам, че чувството ви е подсказало да дойдете при мен, че сте го пожелали. Няма да ви притеснявам, но ако искате да ми разкажете какво ви е шокирало, ще ви изслушам.

— Един човек, когото много обичах, е бил измамен от най-добрия си приятел — заговори неохотно тя. — Аз си мислех, че познавам добре този… приятел. Оказа се, че съм се лъгала.

— Продължавайте.

— Не — отговори тя и издърпа ръката си. — Това не е интересно за странични хора. Всъщност вече не е и важно.

— Разбира се, че е важно, Ейнджъл — възрази Синжун и докосна бузата й с връхчетата на пръстите си. — Ако знаете как изглеждахте, когато внезапно се изправихте пред мен в коридора! Веднага ми стана ясно, че се е случило нещо страшно. Вие не знаете към кого да се обърнете, прав ли съм? И какво да сторите.

За съжаление той беше напълно прав.

— Трудно е да се преглътне разочарование, особено този вид разочарование, което изпитваме, когато приятелите ни предават.

— Кой ви е предал? Нали казахте, че сте съвсем сама. Още една грешка.

— Тук съм сама — импровизира тя. — Работата е там, че измаменият по-рано ми беше много близък. А измамникът беше човекът, когото тя обичаше повече от всичко на света.

— За Бренда ли става дума?

— О, не — усмихна се Анджелика. — Бренда внимава много за сърцето си. Не, не е Бренда.

— Извинете, че съм така любопитен — изрече тихо той. — Искате ли едно питие?

— Не, благодаря. — Все още се чувстваше необичайно слаба. Защо майка й беше толкова глупава и доверчива? — Всъщност бих могла да ви опиша станалото с няколко думи. Една добра и кротка жена вложи цялото си доверие в мъж, когото смяташе за силен и верен. Беше уверена, че е човек на честта и никога не би сторил нещо, което да я нарани.

Синжун пое дълбоко въздух и ризата на гърдите му се опъна.

— Честта е рядка добродетел.

— Да. За нещастие и аз мислех като нея, което значи, че или и двете бяхме глупачки, или той беше превъзходен артист.

— Какво направи той? Или не искате да ми разкажете?

— Той… той разби сърцето на приятелката ми. Тя вярваше, че той не може да се ожени за нея, защото е женен за жена, която никога не е обичал, но не може да я напусне, защото е много болна и страда.

— Ах! — Синжун вдигна вежди. — Мисля, че мога да си представя останалото.

Колко странно, каза си Анджелика. Историята й звучеше много лично и въпреки това съвсем като клише.

— Да, сигурно можете. Днес открих, че той изобщо не е бил женен. Никога. Тя непрекъснато намираше извинения за поведението му, а той й се е подигравал. Манипулира целия й живот и тя никога не престана да мисли, че е живяла с принца от приказките. — Анджелика разтърка слепоочията си. — Той изобщо не е имал намерение да се ожени, или поне не за приятелката ми.

— Както ми го разказахте, този мъж явно е доста богат. Не може ли приятелката ви просто да забрави цялата тази мръсна история?

— О, да, тя вече я забрави.

— Много добре. — Погледът му беше устремен някъде в далечината. — Всички правим неща, които след това ни се иска да забравим. Последвайте примера й.

Тя се самоуби.

Анджелика притисна с ръка устата си. В никакъв случай не биваше да казва това!

Синжун я погледна с присвити очи.

— Господи…

— Всичко свърши — побърза да го увери Анджелика и стана от дивана. — Мисля, че трябва да си взема нещата и да си потърся друг подслон.

— Не. — Той се хвърли към нея. — Не, бих предпочел да не го правите.

— Защо?

Той се поколеба една секунда и отговори:

— Нали имахме уговорка? Надявам се, че не сте променила решението си?

Тя го погледна несигурно. В момента не знаеше нито какво мислеше, нито какво искаше.

— Не съм променила решението си. Но не е нужно да живея в дома ви.

— Напротив, нужно е. Когато казахте, че сте преживяла шок, наистина помислих, че някой се е опитал па ви стори зло. Вярвате ли ми?

— Аз… Да.

— Нямам причина да мисля, че онези са ме забравили. Покушенията ще продължат. Страх ме е, че ще се опитат да се доберат и до вас.

— Но аз не съм…

— Моля ви, останете близо до мен, за да мога да ви държа под око.

Какво друго й оставаше?

— Мисля, че мога да остана още няколко дни…

— Чудесно! — Той се засмя и изведнъж заприлича на момче. — През последните дни настана пълна бъркотия. Може би, когато положението се успокои, ще ви помагам повече. Разбира се, ако не сте се отказали от проекта си да пишете за мен.

— Благодаря ви. — Това беше единственото, което имаше значение, той трябваше да й вярва.

Синжун отиде до бюрото си и взе връзка ключове.

— Имате ли апетит за пържена риба и картофи?

Тя не беше гладна, но въпреки това отговори:

— Разбира се.

— Чудесно. А какво ще кажете за малка разходка? — Тя кимна и той побърза да обясни: — По-късно ще се върнем пак тук и ще вземем колата. — Прибра ключовете в джоба си и й посочи вратата.

— Не е лошо да отидем в къщата ви, за да мога да се преоблека.

Синжун посочи с глава към затворената врата в другия край на помещението.

— Аз изобщо не съм се прибирал вкъщи. Тук имам всичко, от което се нуждая. Понякога работя до късно през нощта и дори спя тук. — Двамата излязоха в широкия коридор. — Пък и не е нужно да се преобличате. Изглеждате великолепно.

Това беше обичаен учтив комплимент и не би трябвало да подобри така изведнъж настроението й.

— Благодаря, вие също.

Синжун се засмя и натисна копчето на асансьора.

— С вас никога няма да ми бъде скучно, Анджелика Дийн. — Когато вратите се отвориха, той й подаде ръка и направи крачка към отворения асансьор.

Анджелика изпищя пронизително.

Там, където трябваше да бъде асансьорът, зееше само черна пропаст.