Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breathless, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 104 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Стела Камерън. Ангелът и грехът

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. — Добавяне

6

Лицето на Ди-Ди беше синкавобяло. Прозрачно.

Докато животът изтичаше от тялото й, тя го гледаше втренчено, но той никога нямаше да узнае дали е престанала да повтаря името му, преди или след като последният дъх беше излязъл с тихо съскане под напоения с кръв чаршаф.

— Син — шепнеше тя, но после тъмните й очи се изцъклиха и загубиха посоката. Краят дойде само след няколко секунди. Синжун се вгледа в ръцете си. Ди-Ди беше мъртва от няколко часа, когато той най-после се сети да измие кръвта й от ръцете си.

В този момент той чу как Анджелика Дийн се раздвижи в креслото си.

Той наистина беше забравил Ди-Ди, беше престанал да мисли за нея, макар преди да вярваше, че това никога няма да се случи. Двадесетгодишен, той бе гледал мъртвата си жена с чувството, че ще я вижда пред себе си през целия си живот — и насън, и наяве.

След това животът ви се е подобрил значително. Синжун погледна Анджелика и се почеса по носа. Меките й кафяви очи избягваха погледа му.

— Така беше нали? Животът ви стана по-добър.

— Какво искате да кажете?

— След като Ди-Ди Калър… прощавайте, тя е станала Ди-Ди Брейкър, нали? Та след смъртта на жена си не сте имали много време да тъгувате. Трябвало е да уредите твърде много неща. Точно тогава сте…

— Стига. — Болка експлодира в слепоочията му. Какво ставаше с него? Това беше стара история. Мъртва. Мъртва като Ди-Ди и… отдавна приключила. — Намесата на Лен Джил се оказа решаваща. Аз бях приятел на Чък, на сина му, и когато се озовах на улицата, Лен ме прие в дома си.

— Това е било преди Ди-Ди.

— Забравете Ди-Ди — отсече сърдито той.

— А вие забравихте ли я?

Синжун се отпусна тежко в креслото си.

— Наистина сте добра. — Той се изсмя безрадостно. — По дяволите, наистина сте добра. Не е чудно, че сте работили в едно от най-уважаваните списания на Америка. Сигурно не изпитвате никакви чувства? Всичко е работа.

— Дойдох при вас, за да си свърша работата — отговори най-после тя. — Мястото ми харесва. Истинска идилия.

— И аз го харесвам.

— Островът ви е завещан от Бруно Керц. Имаше ли нещо, което тя не знаеше?

— Той ми завеща цялото си имущество. Бяхме партньори, освен това нямаше роднини. — Бруно му беше повече от партньор. Синжун беше синът, който Бруно никога не беше имал.

Анджелика го гледаше изпитателно.

— Наистина ли не се е намерил никой, който да е пожелал да се порадва на плодовете от труда му? Каква… случайност. Бруно не е ли имал поне котка или канарче?

— Нямаше даже златни рибки. — Играта можеше да се играе и от двама. — Наистина ли сте сигурна, че не е нужно да си водите записки?

— Абсолютно. Първо искам да ви запомня с чувствата си.

Синжун изсвири тихо през зъби и впи поглед в лицето й. Както беше свела очи, той виждаше ясно дългите, невероятно гъсти, мигли със светли връхчета, в които се пречупваше светлината. По дяволите, ако продължаваше така, скоро щеше да започне да пише стихове.

— Добре ли е така… дето се опитвам да ви усетя… — Изведнъж тя вдигна глава и го погледна с разширени от учудване очи. — Син?

Боже, колко беше сладка!

— Имате пълното право да ме усетите, мила.

В очите й се появи странна светлина. Всеки от двамата осъзнаваше ясно присъствието на другия.

— Защо се криете зад баналности? — попита хладно тя. — Може би вече съжалявате, че се съгласихте да работим заедно?

Какво искаше тази жена, за Бога? И защо? Не беше ли много по-просто да се обади на Чък и да го помоли да я отведе обратно в Кауай? По дяволите!

Той знаеше защо.

Знаеше защо тя беше тук, знаеше защо не се решава да я отпрати. И не беше сигурен кое от двете го плашеше повече — да знае, че тя е дошла тук, за да го изцеди докрай, или още по-лошо, да съзнава, че не желае да я отпрати, защото при всяка среща с нея го обзема неизпитвано досега вълнение.

По кожата му пролазиха студени тръпки. Даже под нарастващата горещина на тихоокеанското утро Синжун изведнъж изпита чувството, че се е вледенил. Гръбнакът му изстина и той се разтрепери.

Напрегнатата й усмивка показа, че тя съзнаваше какво става с него. Вече беше почти сигурен, че първото му впечатление е било правилно. Жената, която го гледаше с големите си кафяви очи, може би замисляше убийство.

— Чия беше идеята да дойдете тук? — попита той. Проявената от нея несръчност вероятно беше театър, който да отслаби бдителността му.

— Моя. — Лъжкиня.

— Нима очаквате да ви повярвам, че от многото възхитителни хора на този свят сте избрали именно Синжун Брейкър, за да напишете биографията му?

Погледът й стана невероятно корав.

— Според мен Синжун Брейкър заслужава най-много възхищение от всички. — Тя го погледна право в очите и той не се усъмни в искреността й.

Един ангел с правдиво лице. Но ръката, скрита зад гърба, беше въоръжена с отрова.

— Мисля, че трябва да ми отговорите малко по-ясно. Защо не избрахте Тръмп?

— Той е свършен.

Колко вярно.

— Ами Малкълм Форбс?

— Много е лесно да пишеш за мъртви хора.

— Какво ще кажете за Пол Сгайнбърг? Сигурно в живота му има доста истории, на които можете да си наточите зъбките.

— Неговият живот вече не крие изненади.

— Ами синът му, Джонатан? Той е в центъра на обществения интерес.

— Много млад и много чист.

Синжун поклати глава.

— Анънбърг?

— Предвидим — обясни кратко тя.

— Вие сте наистина отракана журналистка, Анджелика.

— Но изобщо не мога да се меря с вас, Синжун.

— Е, поне сте много по-красива от мен. — Как можа да каже това? — Вероятно за вас красотата е само полезен инструмент, нали? Предателската очарователна външност прикрива острите ками, с които се цели умът ви.

Анджелика премести напред добре закръгленото си дупе и го измери с внимателен поглед.

— Вие страдате от мания за преследване.

Тя беше абсолютно права.

— Не, искам само да установя дали и аз мога да обезпокоя противника. Това е всичко.

Анджелика вдигна поглед към буйно цъфтящите храсти над главата си, после премести крака си и разтри изтръпналите пръсти.

— Аз не съм противник. Аз съм жена, която пита дали може да работи с вас. Тази работа ще донесе цял куп пари и на мен, и на вас.

Позата и ъгълът, от който я гледаше, разкриваха съвсем мъничка част от розовите дантелени бикини, точно над гънката на бедрото. Дантелата се губеше в сянката…

— Откъде можете да знаете дали книгата ще се продава? Говорили ли сте вече с някой издател?

— Още не. Първо искам да събудя обществения интерес, след това агентката ми ще организира необходимата реклама.

— Не ми трябват пари.

Анджелика завъртя глава, после протегна шията си.

— На мен обаче ми трябват. Всеки има нужда то пари. Не съм срещнала нито един човек, който да каже, че са му достатъчно.

Синжун вдигна рамене.

— Въпреки това смятам, че сте направили лош избор. Трябва ви човек с по-почтено име.

Анджелика изпъна гръб, и отново завъртя глава.

— Човек с по-почтено име? — повтори бавно тя. Гласът й замайваше слушателя. Шията й беше гладка и бледа, чак до пълните гърди, които бяха опънали застрашително тънката бяла риза.

Синжун усети как мускулите на корема му се напрегнаха. Ала това не помагаше. Подозрението му се превърна в увереност. Някой я беше изпратил на остров Хел по причина, съвсем различна от тази, която изтъкваше. За нещастие подозренията не оказваха влияние върху хормоналния баланс.

— Обзалагам се, че по-рано сте пушили.

Той пое дълбоко въздух.

— Какво? — Ако погледнеше панталона му, веднага щеше да разбере къде са в момента мислите му.

— Пушили сте хашиш, нали?

Синжун кръстоса крака.

— Какво общо има хашишът с онова, което говорехме допреди малко?

— Споменах го, защото ме посъветвахте да си потърся човек с почтено име. Размислих върху това и започнах да се питам защо все още не сте се устремили към президентския пост.

Той явно беше загубил нишката.

— Съжалявам, мила, но явно не съм следил достатъчно внимателно хода на мислите ви.

— Това не е вярно. — Тя го погледна и се усмихна. — Вие никога не спирате, освен ако наистина не го искате.

Синжун примигна. Устата му беше суха и той знаеше много добре защо. В последно време това му се случваше рядко, поточно казано, отдавна не му се беше случвало. Тази сутрин беше възбуден по начин, който можеше да се сравнява с едно-единствено чувство: с триумфираща увереност в победата след дълга, тежка борба.

Имаше случаи, когато сътрудниците му отхвърляха категорично някакъв проект. Но той продължаваше да преследва целта си — докато най-после благословеният му инстинкт излизаше победител, и то какъв победител. В този случай обаче той представляваше двете партии, утвърждаващата и отричащата. А проектът беше Анджелика.

— Не мога да разбера дали съм се движила твърде много или твърде малко — проговори тя със странно глух глас. — Тялото ми е сковано. — Тя се плъзна гъвкаво от креслото и се настани по турски на пода.

Синжун веднага се изкуши да й помогне да се отпусне.

Анджелика се приведе напред, докато челото й докосна пода. После се извърна леко настрана, обхвана едното си коляно и повтори движението.

— Много сте гъвкава.

Без да отговори, тя протегна единия си крак и спусна ръце към прасците, докато обхвана глезена.

— Помага ли ви това?

— Хмм.

Тя се изправи, вдигна едната ръка над главата си и се изви настрана.

За Бога! Синжун прехапа болезнено долната си устна. Само едно малко движение, и той можеше да напълни ръката си с дясната й гърда, протегната подканващо към него.

— Вече съм по-добре — промърмори все така глухо тя. Вдигна лявата си ръка — и сякаш му подаде лявата си гърда.

Устата му щеше да се сключи около розовото зърно, да намокри памучната тъкан, да засмуче сладостно… Как ли изглеждаше по време на оргазъм?

— Ди-Ди е била бременна, нали?

Лакътят му падна отсечено от облегалката на креслото. Анджелика седеше с толкова изправен гръб, че и най-строгият флотски сержант би я похвалил.

— Когато е станало… каквото и да е било, тя е била бременна в петия месец, права ли съм? — Ако допреди минута наистина е била сънлива, няколкото разтягащи упражнения я бяха освежили много по-добре от кофеин, вкаран във вената. Очите й бяха широко отворени и пареха неговите.

— Вие да не сте от репортерките, които питат какъв цвят на очите е имало мъртвото бебе?

— Не мога да задам този въпрос, когато плодът е бил само на двадесет седмици.

Синжун скочи.

— Майната ви, мис!

— Мразя, когато хората ругаят само защото не са в състояние да предприемат нещо.

— Проклета малка… — Той не си разреши пауза, за да обмисли добра ли беше идеята му, а просто протегна ръка, улови тънката й китка и я издърпа да стане. — Ако наистина сте решена да откриете дали съм в състояние да предприема известни действия, трябва само да ми кажете.

Тя се сгърчи като от удар, но не се опита да се изплъзне.

— Предупредих ви, че ще задавам трудни въпроси.

— Досега не съм чул нито един труден въпрос. — Той пристъпи по-близо до нея.

Тя се отдръпна назад.

— Кръвоизлив. Бабата каза, че е починала от кръвоизлив.

Гневът запулсира болезнено в слепоочията му.

— Нямате право…

— Напротив. Никой няма право да крие информацията си. Даже вие. — Бузите й се оцветиха в тъмнорозово. — Имало е и по-важни мъже от вас, които са се опитвали да крият миналото си, но не са успели.

Синжун отново направи крачка към нея.

— Ди-Ди получи кръвоизлив и умря. Не можахме да й помогнем навреме. Стига толкова. Нека да преминем към следващата тема. Не искате ли да чуете нещо повече за първите ми мокри сънища? — Глупак, глупак, глупак. Възбудата му растеше неудържимо. Още няколко думи на тази тема, и той щеше да експлодира. Опита се да сведе рамене. — Хайде да говорим за кариерата ми с Бруно.

— По-късно. — Анджелика вдигна глава и упорито погледна силния гневен мъж в очите. Може би се страхуваше, но това не й личеше. — Мисис Калър каза, че Ди-Ди получила кръвоизлива след брутален побой.

Слънцето угасна.

Синжун затвори очи и видя мрак на червени петна. В дълбините на съзнанието му пулсираше ясно предупреждение: съществуваха много методи да бъде убит един мъж. Начинът, по който процедираше тази жена, целеше професионално, а вероятно и личностно, разрушаване.

Той пусна ръката й.

— Поздравявам ви. — Гласът му прозвуча чуждо и съвсем спокойно. — Вие проникнахте в миналото ми много по-дълбоко от най-умелите репортери досега.

Анджелика застана пред него с разкрачени крака, готова да поеме следващото нападение.

— Все още ли сте сигурен, че не задавам трудни въпроси?

— Ще подпишем договор. Ще наредя да го изготвят.

— Вече говорих с агентката си. Тя ще влезе във връзка с вас.

— Моите адвокати непременно ще поискат да проверят уговорките ни.

— Разбира се.

Нищо не беше в състояние да я разтревожи.

— Колко ли е часът… — запита се с отсъстващ вид Синжун. — Напълно загубих представа за време. — В този момент уредбата в бунгалото даде сигнал.

Анджелика го погледна объркано.

— Това е уредбата — обясни кратко той и влезе в спалнята й през отворената балконска врата.

— Къде се намира? — попита бързо тя и заобиколи голямото легло, където на зелено-черната копринена завивка беше захвърлена целомъдрена бяла нощница.

Синжун застана пред шкафчето с огледало и отвори вратичката.

— Ето я — отговори той. — Във всяка стая има телефони. Бруно живееше уединено, но когато пожелаеше да говори с някого, трябваше да го направи веднага. Може би ще имате нужда и от тази подробност. Уредбата изпука отново и той натисна копчето. — Да?

— Ти ли си, Синжун?

— Какво има, Фран?

Мълчание, а после:

— Значи си в спалнята й?

Фран беше погледнала дъската с лампичките, която показваше с коя стая се осъществява връзката, и беше разбрала къде се намира в момента Синжун.

— Какво има, Фран? — Мъжът погледна в огледалото и видя колко внимателно го наблюдаваше застаналата до вратата Анджелика. Изразът на лицето й показваше, че бе разбрала намека на Фран.

— Очаквах да говоря с мис Дийн.

— Тя също е тук.

— Ах, наистина ли? Прекрасно, Значи не си губите времето. — Фран направи кратка пауза. — Как върви работата?

Синжун се опря на стената и сведе глава.

— Върви чудесно, Фран. — Той вдигна бързо глава, и отново устреми поглед към Анджелика. Наистина ли беше обезпокоена, или само така му изглеждаше? Странно. — Скоро ще се върна.

— Скоро не е добре, шефе. Най-добре веднага.

Наистина беше разтревожена. Устните й бяха леко отворени, зъбите здраво стиснати… като че очакваше лоши новини.

— По-късно, Фран — отговори кратко той и вдигна ръка, за да изключи уредбата.

— Не, сега, веднага. Дойде моментът на истината. За вас и за мис Дийн.

Синжун се обърна към Анджелика и попита спокойно:

— Какво трябва да означава това? Изразявайте се по-точно, Фран.

— Ако ви кажа, че тук е рецепцията, ще се сетите ли какво имам предвид?

— Няма да си играя на отгатване. — Макар че страшно му се искаше да разбере защо Анджелика кърши ръце и гледа уредбата като звяр, готов за скок.

— Положете малко усилия. Ако искате, мога да кажа следното: „Простете, госпожо, в момента нямаме свободна стая.“ Или да уведомя Уилис, че хеликоптерът от Кауай може да кацне на нашата площадка?

— Ние не очакваме никого… Вие май се шегувате… Сега?

— Тъй вярно. Австралийците явно имат безупречно работещ транспорт.

Синжун поклати глава и погледна втренчено Анджелика. Тя все още изглеждаше като хипнотизирана.

Очевидно нямаше смисъл да обяснява на Фран, че новата гостенка не е австралийка.

— Дайте позволение за кацане.

— Сигурен ли сте? Чък каза, че трябва да се съобразяват с уединението ви и…

— Сигурен съм — прекъсна я нетърпеливо той. Докато Анджелика беше наблизо, хората му трябваше да се научат да си държат езика зад зъбите — все едно каква беше темата. Персоналът не знаеше нищо за неуспелите опити да го убият. Той беше решил, че така е най-добре за всички. — Анджелика, нали искате Бренда да дойде и да ви държи ръчичката?

Тя отпусна ръце и шумно пое въздух.

— Да не би да е пристигнала? — Радостта в гласа й беше повече от явна. — Ако това не ви смущава… аз наистина много бих искала Бренда да дойде тук. Тя е най-добрата ми приятелка. И ви уверявам, че е много интересна жена.

Синжун кимна.

— Запознахме се в Австралия, по-точно в Карн. Тъкмо работех над статия за изваждането на един потънал кораб.

— Сериозно? — Синжун погледна сърдито уредбата.

— Да. Имаше един австралиец, който постоянно се мъкнеше след мен, и много скоро работата стана… напечена. Искам да кажа, нервите ми бяха опънати до скъсване.

— Сериозно? — повтори Синжун.

— Да, напълно. Той постоянно ме заплашваше, че ако не го приема, ще ме… Все старата история.

— Мога да си представя. Но не е ли по-просто…

— Точно тогава срещнах Бренда. Тя е системен аналитик. Блестяща в професията си. Тъкмо се връщаше от някаква си ферма с хиляди овце, където беше изградила компютърна система за управление. Трябва да кажа, че се справи много елегантно с онзи тип.

Синжун направи крачка назад, и отново се облегна на стената. Причината за трескавото й бъбрене беше очевидна. Облекчение. Но защо? По каква причина?

— Какъв беше австралиецът? — попита весело той. — Сигурно някой грозен дявол? Може би приятелката ви има черен колан?

— Не, за Бога! Тя просто му каза да се маха по дяволите. Когато узна, че с Бренда сме двойка и тя ревнува, той веднага загуби интерес към мен.

Докато вървяха към площадката за хеликоптери, Анджелика с мъка се сдържаше да не се разсмее. Докато разказваше на Синжун за Бренда, лицето му непрекъснато се менеше и издаваше, че е лош артист. Тя не искаше той да приеме думите й буквално, но в момента прекъсването на напрежението, което се развиваше между двамата, беше най-доброто нещо на света.

Кучето — вече беше разбрала, че името му е Суифти, — явно я бе харесало от пръв поглед, Без да се трогва от думите на господаря си, то вървеше съвсем близо до нея по тясната пътека през джунглата към главната къща.

От изток долетя шум на двигатели и бавно се усили. Синжун ускори крачка и сякаш забрави присъствието й.

Господи, той сигурно си мислеше, че е пожелал една лесбийка. При тази мисъл Анджелика избухна в луд смях. Синжун спря и се обърна почти сърдито към нея.

— Какво толкова смешно има?

— Разсмя ме Суифти — отговори бързо тя и помилва рошавата козина на кучето. — Толкова е мил…

Синжун я погледна с присвити очи, после безмълвно се обърна и закрачи по приличната на тунел пътека.

От широките блестящи листа на увивните растения, които се виеха по стъблата на палмите и другите дървета, капеше влага. Дребни животинки се стрелкаха с тихо шумолящите си опашки от постовете си на големите папрати, от време на време от манговите и гуаявовите дървета излиташе по някоя пъстра птица. Анджелика настъпи един паднал лимон и силният му аромат я замая.

Шумът на хеликоптера се усили и машината мина точно над главите им, но растителността беше толкова гъста, че не можаха да я видят.

— Колко време прекарвате тук? — попита Анджелика.

— Репортерката се събуди — отбеляза той и ускори крачка. — Различно.

— Защо сте тук сега?

Стъпките му станаха малко по-неравни.

— Трябва ми почивка. Кратка пауза. Нищо интересно.

Анджелика не му вярваше. Беше станало нещо и той бе изчезнал от Сиатъл, без да осведоми много важни хора. Тя бе говорила с някои от тях и беше видяла искреното им учудване от внезапното му изчезване.

— Сигурно имате намерение да останете дълго.

— Не знам.

— Това не беше въпрос. Преместили сте почти цялата си командна централа от Сиатъл. Друг път не се е случвало.

Синжун се поколеба и спря.

— Как го правите? — попита тихо той и опря ръце на хълбоците си. — Какви извинения имате за нахалството си да задавате такива въпроси и да получавате отговори, които очевидно знаете?

— Никакви. — Тя стигна до него и му се усмихна. Сиуфти приседна наблизо и се облегна на нея — което означаваше, че тя трябваше да се опре на него или щеше да загуби равновесие. — Отново, и отново установявам, че прямите честни въпроси получават най-добрите отговори.

— Мога да си представя. Включвате дежурната си лъчезарна усмивка и жертвата пламва от желание да ви разкаже всичко, което искате да знаете. Така е, нали?

— Приблизително. Освен това имам на разположение фантастичното си тяло, което ме спасява в случай на нужда. Нали така?

— Точно така. Колко време мина, откакто се срещнахте с Бренда?

— Около две години.

— И все още се разбирате добре?

Всеки тънък нерв по тялото му, който се ужасяваше от хомосексуалността, го заливаше с предупредителни сигнали.

— Синжун, нямам думи, за да ви опиша колко разчитам на Бренда. Тя ми помогна да придобия ново отношение към връзките между хората. Съществува една съвсем особена близост между две жени, които са изградили здраво приятелство и умеят да го поддържат и ценят.

— Вие знаете най-добре — отбеляза тихо той и продължи пътя си. Синжун зави надясно. Площадката за кацане беше на няколкостотин метра оттатък източната стена. Стройният бял еврокоптер на Синжун, украсен с тесни сини ивици и дискретното, много подходящо КВ на вратичката за пилота, стоеше на същото място, където Анджелика го бе видяла за последен път. Втори малък хеликоптер тъкмо се готвеше за кацане.

Анджелика откри блестящата морковена коса, която й беше толкова добре позната, и махна зарадвано.

— Ето я! — Тя понечи да хукне към площадката, но Синжун я задържа с желязната си хватка.

— Не отивайте там. Перките ще ви смажат — проговори предупредително той.

— Горя от нетърпение да я видя отново.

Вратичката на хеликоптера се отвори и само след няколко секунди се появи Бренда Батърс. Късата й, много гъста, коса светеше като факла. Тя хвърли платнената си пътна чанта на земята, обърна се засмяно назад и каза нещо на пилота, после огледа търсещо площадката.

— Бренда! — извика възбудено Анджелика, стараейки се да надвика шума на мотора. — Тук сме!

Бренда я откри бързо и даже от това разстояние се видя широката й усмивка. Тя грабна чантата си и се запъти към тях с обичайната си широка крачка.

— Здравей, малката — изгърмя плътният й глас. Когато спря пред Анджелика, тя захвърли небрежно чантата си, разпери ръце и я притисна в силните си обятия. — Нали разбираш, не можах да понеса второстепенната си роля в тази важна акция. Реших да дойда лично и да се осведомя какви ги вършиш.

Анджелика не смееше да погледне към Синжун.

— Радвам се, че дойде. Как се справи толкова бързо? Факсът ти пристигна тази сутрин.

— Я не говори глупости. Ако Сиатъл не беше потънал в мъгла, щях да бъда тук още вчера.

— Вашият факс пристигна едва тази сутрин — намеси се хладно Синжун.

Бренда го погледна с блестящите си сини очи, които въпреки предвидливо обутите ниски обувки бяха почти на едно ниво с неговите.

— И вие ли сте решили да се занасяте с мен, мистър? — Гъстите червеникави мигли затрепкаха бързо, което за Анджелика беше знак за повишено внимание, но за другите изглеждаше като проява на нервност.

Анджелика отмести поглед от Бренда към Синжун и потръпна от безизразното му лице.

— Бренда смята, че не говорите сериозно — преведе тя. После се обърна към приятелката си и добави: — Това е истината. Факсът ти дойде едва тази сутрин. Значи не е чак толкова лошо, че мъглата те е задържала. Ако беше дошла вчера, аз нямаше да бъда тук. Пристигнах снощи.

— Но аз си мислех…

— Да, аз също. Мистър Джил, това е пилотът на мистър Брейкър, имаше проблеми с машината и тръгнахме от Кауай в късния следобед.

Бренда поклати глава.

— Проклетите чудеса на техниката! — На възраст някъде между тридесет и пет и четиридесет, тя никога не говореше по тази тема. Бренда беше ослепително красива жена с онзи вид пълна фигура, която при повечето хора би изглеждала безформена. С нея съвсем не беше така. Без да се смущава, Бренда подръпна кафявия кожен колан на измачкания ленен панталон с маслинен цвят и намести ризата си. — Истински чудеса, докато работят без засечка. Впрочем това важи и за проклетите факсове, респективно за хората, които ги обслужват. Защо тук се разхождат въоръжени охранители?

Анджелика проследи движението на главата й и видя един напълно непознат мъж При вида му коленете й изведнъж омекнаха.

— Това е Уилис — обясни механично Синжун.

В този момент вторият хеликоптер се издигна отново във въздуха и Анджелика се загледа с копнеж след него. Имаше чувството, че се намира в капан и единствената й надежда за бягство бавно угасва.

— Е, защо Уилис се разхожда с автоматична пушка? Да не ме мисли за атентаторка?

Анджелика неохотно отдели поглед от изчезващия в небето хеликоптер.

— Той не се разхожда — отговори Синжун, който безмълвно се проклинаше.

— Аха — отговори Бренда и го зяпна подигравателно. — Вие май изпитвате такава силна враждебност към новата си гостенка, че не сте в състояние да произнесете нито една приветствена дума, а?

С ъгълчето на окото си Анджелика забеляза как лицето на Синжун се затвори и очите му станаха още по-бдителни. Той разглеждаше Бренда, сякаш имаше пред себе си животно от застрашен от изчезване — или крайно опасен — вид.

Вниманието й бе привлечено от Уилис. Непознатият носеше широки панталони от фин памук, от кръста нагоре беше гол и бе заел позиция на няколко метра от тях с автоматичната си пушка. Беше огромен и притежаваше масивните мускули на щангист, дълга тъмна коса, която падаше свободно по раменете му, и екзотично лице. Стоеше широко разкрачен, стъпил здраво на босите си ходила, и държеше пушката като бебе в скръстените си ръце.

Бренда прокара пръсти през гъстата си коса.

— Трябва да кажа, че перспективите тук са повече от забележителни. — Тя не се опита да скрие, че имаше предвид Уилис.

Бренда избухна в смях.

— А, виж кой идва. Прилича ми на остатък от отдавна минали времена.

Дребен слаб мъж вървеше към тях откъм къщата. Носеше дрехи в защитен цвят, включително къси панталонки и три-четвърти чорапи. Обувките от дивечова кожа бяха здраво вързани и се движеха през тревата с военна прецизност.

Новодошлият спря елегантно до Синжун.

— Какво става тук, мистър Брейкър? Мис Симкокс намекна, че имало нещо като бунт. Явно смяташе, че ви е необходимо подкрепление.

Бренда се изсмя развеселено. Анджелика прехапа устни. Синжун присви очи и премести тежестта си от петите на пръстите.

— Благодаря ви, че дойдохте, Ендерс. Това е мис Батърс, приятелка на мис Дийн.

Мъжът с автоматичната пушка направи крачка към малката група и премести оръжието в другата си ръка.

— Майчице — проговори Бренда толкова високо, че всички да я чуят, — това ми напомня за Индия, разбира се, преди рухването на Британската империя. Не намираш ли и ти, Анджелика? Липсва ми само да дошляпа някой махараджа. Виждаш ли онзи с пушката, скъпа? Питам се какво толкова ценно има тук, че ни охраняват като проклетите бисери в короната…

Анджелика се покашля.

— Мистър Брейкър…

— Синжун — прекъсна я той с глас, който изобщо не я успокои.

— Да, Синжун. Той цени високо личната си сфера, Бренда.

— Всички я ценим. Аз например също. Въпреки това не поздравявам гостите си с…

— Не си спомням да съм ви поканил тук, мис Батърс.

Бренда се усмихна, едно наистина забележително събитие, когато желаеше. Блестящите й очи заискряха като аквамарини, фантастичните бели зъби бяха наистина ослепителни. Тя се справи умело със задачата да изглежда едновременно очарователна и опасна.

— Толкова съм разочарована — промълви тя и отлично наподоби маниерите на плахо момиче. — Но съвсем ясно чух как някой даде на пилота разрешение за кацане. Кой би могъл да бъде, Синжун, как мислите? Как да ви наричам, Синжун или предпочитате Син? Мисля, че Син ви подхожда много повече.

— Йоркшир — проговори изведнъж скованият сивокос мъж с дрехи в защитен цвят.

— Тъй вярно. — Бренда вдигна високо едната си вежда. — И какво от това?

Мъжът потрепери.

— Просто направих една кратка забележка по отношение на произхода ви, мис… Батърс.

— Можете спокойно да ме наричате Бренда. А вие? — Когато не получи отговор, тя настоя: — Питам за името ви!

Анджелика изохка едва чуто.

— Лойд-Уорти. Ендерс Лойд-Уорти.

Бренда му протегна силната си ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, Ендерс.

Той не обърна внимание на ръката й.

— Прав ли съм в предположението си, мистър Брейкър, че мис Батърс ще отседне в бунгалото край лагуната?

— Там ли живееш? — попита Бренда и Анджелика кимна. — Е, добре, ако нямате нищо против, бих предпочела да ми отредите друго бунгало.

Синжун хвърли дълъг въпросителен поглед към Анджелика.

— Имам си свои навици, ако разбирате какво искам да кажа — обясни Бренда с тон на светска дама. — Освен това съм на мнение, че приятелството не бива да означава вечно напрежение. Какво ще кажете?

— Изцяло подкрепям мнението ви — усмихна се Синжун. — Къде да настаним мис Батърс, Ендерс?

— Бунгалото Коа е свободно — отговори веднага слугата. — И е готово за гости.

— Близо ли е до морето, Ендерс? — намеси се Бренда.

Мъжът отново потрепери от тона й.

— Много близо.

— Да не сте настинал? — попита Бренда. — Така силно треперите.

— Не съм настинал. И бих ви помолил да ме наричате Лойд-Уорти.

— Благодаря. Знаете ли, предпочитам да живея по-далече от морето. Нощният шум на вълните ме изнервя.

— Моля да ме извините — проговори сковано Синжун. — Имам работа и ви предавам в умелите ръце на Ендерс.

— Вие изцяло отговаряте на очакванията ми — обяви тържествено Бренда, като нарочно удължаваше гласните по йоркширски маниер, докато развеселено наблюдаваше пренебрежително вдигнатия нос на Лойд-Уорти. — Да, наистина, Син, вие изглеждате точно толкова красив, колкото ви описа Ейнджъл.

— Бренда! — изсъска укорително Анджелика.

— Така ли? — Синжун се обърна към нея. — Наистина ли съм красив, Анджелика?

Младата жена вирна брадичка.

— Вие сте забележително красив мъж, Синжун. Но мисля, че не е нужно да ви уверявам в това.

— А добре ли е сложен? Отговаря ли на очакванията? — попита Бренда и заразглежда ноктите на лявата си ръка с безкраен интерес. — Само че няма и наполовина толкова мускули, колкото частната му армия отсреща, какво ще кажеш?

Защо не ме сполети бърза милостива смърт, помисли си измъчено Анджелика и затвори очи. Бренда заслужаваше бой.

— Но моля ви — възмути се Ендерс. — Ако свършихте със забележките си, мис Батърс, мисля, че е време да ви подслоня в определеното ви бунгало, което се намира в къщата над басейна.

Бренда вдигна чантата си на рамо.

— Странно обозначение. Каква е тази къща над басейна? Шумно ли е там? Пияните ме изнервят. Надявам се, че не стоят будни през цялата нощ да слушат музика. После сигурно се клатушкат и се препъват покрай басейна.

Този път Бренда наистина прекали.

— Говорим за къщата над басейна, Бренда. Това няма нищо общо с кръчма — обясни нетърпеливо Анджелика. — Според мен мистър Лойд-Уорти има предвид апартамент или нещо подобно, който се намира в сграда край плувния басейн. Права ли съм?

— Напълно. — Анджелика бе възнаградена със слаба усмивка. Ендерс обърна празния си поглед към Бренда. — Сградата се използва рядко. Сигурен съм, че временното ви жилище ще ви хареса.

— Много добре. Моля ви, водете ме. Ще се видим по-късно, Ейнджъл. Много по-късно. Миналата нощ не можах да затворя очи и сигурно ще си легна и няма да се събудя до утре сутринта. После може да се поогледам. — Бренда закрачи бодро след Ендерс. Тежката чанта се удряше в хълбока й. — Горя от нетърпение да узная как напредваш с проекта. — Тя посочи с пръст Синжун.

— Ще се видим по-късно — отговори кратко Анджелика, благодарна, че Бренда бе споменала официалната версия за присъствието й на острова. Може би по-късно, когато се увереше, че приятелката й е станала по-разумна, щеше да й разкаже цялата история.

Мъжът на име Уилис преметна опасното си оръжие на рамо, кимна кратко на Синжун, настигна без усилия Бренда и безмълвно взе чантата от рамото й.

Бренда хвърли кратък поглед през рамо към Анджелика, после вдигна лице към Уилис и устните й оформиха учудено „Ооо“.

Останала сама със Синжун, Анджелика се опита да разсее напрежението, като помилва рунтавата козина на Суифти.

— Нима това е жената, която ви е помогнала да придобиете ново отношение към хората?

Анджелика бе загубила предимството си.

— Бренда… не е тактична, тя е… доста пряма.

— Дръзка, искате да кажете. Освен това много обича мъжете.

— Никога не съм казвала… Разберете, тя е загубила вярата си във вашия пол. Това е различно.

— Но тя не ви е любовница, нали?

Анджелика се изчерви чак до корените на косите си.

— Как ви хрумна тази мисъл?

— Вие сама ме насочихте по тази следа.

— Защо си вадите прибързани заключения?

— Защото вие ми помогнахте. Как издържате с тази жена?

Сега вече Анджелика се ядоса.

— Бренда е единствена по рода си. Никога не се опитва да отговори на чуждите очаквания.

— Тя е груба и тромава.

Понякога й беше много трудно да защитава Бренда пред хора, които не я познаваха.

— Тя се държи така, защото иска да прикрие… плахостта си.

— Да, ясно. — Синжун поклати глава. — И аз съм плах. Сигурен съм, че това вече ви е направило впечатление или се лъжа?

Анджелика не отговори на въпроса.

— Бренда няма да ви създава трудности. Забравете, че е тук, това е най-простото.

Синжун я погледна втренчено и направи крачка към нея.

— Значи Бренда няма да ми създава трудности. Вие също. — Думите прозвучаха необвързващо, гласът беше равен. — А аз ще бъда изпреварващият прелъстител.

Анджелика задиша ускорено и гърдите й натежаха.

Добре. Много добре дори.

— Тази сутрин наистина успяхте да ме извадите от равновесие — призна с усмивка той. — Това не ме прави щастлив. Обикновено хората не смеят да си играят с мен. Казват, че имам типично лице на покерджия. Никога не се издавам.

— Това е… интересно.

— Чувал съм и твърдения, че никога не показвам какво изпитвам — все едно какво правя. Това ми харесва. С вас беше друго. Няма да се повтори.

Сърцето й заби по-силно.

— Страх ли ви е да не загубите търпение?

Очите му станаха повече жълти, отколкото зелени.

— Очевидно не. Нали току-що ви обясних, че умея да се владея. — Езикът му навлажни бавно долната устна.

Анджелика беше впила поглед в устата му.

— Дълго ли ви трябваше, за да го научите? — Сърцето й се качи в гърлото. Беше усетила опасността. Той беше непредвидим.

— Какво искате да кажете с това, дали ми е трябвало дълго време, за да го науча?

— Да се владеете. — Този мъж имаше армия от въоръжени до зъби защитници, а тя се опитваше да го провокира. — Колко време мина, докато бяхте в състояние да… Кога за последен път сте загубили истински самообладание, Син?

Мъжът вдигна глава и я погледна изпитателно.

— Много отдавна.

— Не можете ли да посочите конкретен период, за да го запомня? — попита тихо тя и притисна ръце към бунтуващия се корем. — Близо ли съм до истината, ако кажа например петнадесет години?

Лорейн, скрита в една пясъчна падина в другия край на малкото летище, наблюдаваше развоя на събитията. Син продължаваше да се занимава с онази руса мишка.

Толкова много ядове.

В края на падината растеше трънлив храст. През гъстите му зелени листа Лорейн можеше да следи ясно сцената, като оставаше скрита за участниците. Червенокосата амазонка и Уилис тръгнаха след онази странна птица с пилешки крака й смешни бермуди, която се беше провъзгласила за главен слуга на Синжун — и беше нарекла нея, Лорейн, курва. От мястото си тя не можа да чуе нито дума от разговора, но тримата вървяха към голямата къща, а червенокосата се бе вкопчила в ръката на Уилис като узрял и готов за откъсване домат.

Уилис вървеше право напред и Лорейн се усмихна доволно. Онова, от което се нуждаеше Уилис, щеше да го чака тази нощ на южния плаж, и той го знаеше.

Чък се държеше като идиот. Само защото снощи се беше напил като свиня, очакваше тази сутрин тя да се примири с лошото му настроение. Имаше намерение да остане целия ден в леглото и дори не я помоли да разнообрази пребиваването му там.

Лорейн умираше от желание да чуе за какво си говореха Синжун и русата. Двамата стояха с гръб към нея в края на площадката и тялото на Син беше толкова сковано, че Лорейн веднага си представи какво щеше да бъде да го докосне интимно: все едно да се допре до стоплен от слънцето стоманен кабел. Тя се разтрепери с цялото си тяло.

Приятното беше, че двамата се караха — това личеше по жестовете и мимиката им.

Неприятното беше, че Син си губеше времето с хора, които не то интересуваха.

Рано или късно той щеше да разбере, че всичко, от което имаше нужда, беше съвсем близо до него, че тя, Лорейн, знаеше как да го накара да забрави всяка друга жена в живота си.

Все пак тя не смееше да му заговори направо. Не и след случилото се вчера.

С русата беше друго.

Защо не бе помислила за това по-рано? Лорейн се отпусна в топлия пясък, но след малко скочи и се втурна към плажа.

Само след десет минути беше заобиколила джунглата и излезе на крайбрежната ивица. След още пет минути спря пред бунгалото край лагуната. Дишайки тежко, тя се промуши към терасата зад къщата и влезе вътре през отворените френски прозорци.

Чък й бе обяснил, че новодошлата е журналистка в голямо известно списание, която е решила да напише биографията на Синжун. Ама разбира се! А пък Лорейн беше специалистка по морска биология, дошла на острова да изследва кораловия риф!

Снощи Син целуваше тази журналистка, сякаш никога преди това не беше виждал жена. И мушеше ръце под халата й, сякаш никога не беше докосвал женска плът!

Тази малка мръсница имаше нещо друго наум и Лорейн трябваше да я изобличи.

Тя знаеше от опит, че винаги има средство да се отървеш от противника. Това беше най-простото нещо на света.

Тя отвори най-горното чекмедже на скрина и започна да рови.