Розмари Роджърс
Игра на любов (7)

7

Сънят дойде не преди Сара да забележи едва доловимото изсветляване на нощното небе, което винаги предшестваше зората. Беше направила всичко, което й дойде на ум, за да се успокои и подготви за сън — приготви си чаша горещ чай, сложи си крем на лицето и го масажира, изми си зъбите, разреса косата си. Дори се опита да прочете няколко сценария, изпратени на Дилайт от офиса на Лу Вайсман. Проблемът беше, че щом се опиташе да си се представи в главната женска роля, изпълнителят на главната мъжка роля в нейния въображаем филм твърде много приличаше на дук Ди Кавалиери.

Как смееше да нахлува даже в съкровените кътчета на въображението й? Стискайки затворените си очи, Сара започна да мисли за всички неща, които е трябвало да каже, да направи, за да го постави на място. Веднъж завинаги…

Кога беше заспала и кога мислите отстъпиха място на сънищата? Той я беше целунал, а тя му беше ударила шамар с целия гняв и омраза, на които беше способна и сега бягаше от него, а токчетата й кънтяха глухо по стълбите. Защо, за бога, не се беше сетила да вземе асансьора? Започваше да се изморява, почти запълзя, когато го чу зад себе си. Не… не! Имаше нещо безмилостно в начина, по който я преследваше, като вълк, бягащ с огромни скокове подир ранена сърна.

Сара искаше да изпищи, но беше останала без дъх. Лежеше на стълбите безпомощна и вцепенена, с вкопчени в парапета пръсти.

— Да не си мислиш, че ще ми избягаш толкова лесно?

Тя успя да нададе последен, отчаян вик, когато той се спусна към нея, вдигна я като перце, хукна нагоре по стълбите, някак много лесно отвори вратата й с ритник, прекрачи вътре и я хвърли на леглото.

— Не! О, моля те! Какво всъщност искаш от мен?

— Малка глупачка! Ти какво мислиш? — Намеренията му бяха очевидни и мъчейки се да му избяга, да го удари, тя се оказа в капана на завивките, стегнали я като въжета, на тялото му и на силата на целувките му, които изцедиха всичките й сили…

— Не!

Мокра от пот, Сара рязко седна в леглото, а в ушите й отекваше собственият й глас и злобното бръмчене на електрическия будилник. Сърцето й биеше силно, главата я болеше. Беше изритала завивките и те се бяха омотали около краката й, държейки я в плен.

Наистина ли беше сънувала? Да? В стаята нямаше никой друг. Тя беше сама, малката нощна лампа още светеше, сценарият, който четеше, беше паднал отворен на килимчето до леглото заедно с една от възглавниците.

— О, по дяволите! — каза Сара на глас, търкайки по детски очите си. Колко часа беше спала — два, три? И после този кошмар… още се усещаше някак особено отпаднала.

Изчервявайки се, Сара се застави да се стегне. Стига толкова! Нямаше да мисли повече за ужасния кошмар, нито за това, което го беше предизвикало. Хвърляйки поглед на часовника, видя че има по-малко от час и половина да се приготви за студиото.

 

 

Този път Лу не беше там, но Сара успя да намери пътя към гримьорната, надянала плътно самоличността на сестра си, за да прикрие собствената си слабост.

— Днес вероятно няма да си необходима — Гарън снима една от сцените си с Локууд. — Стройният млад гримьор Майк цъкна неодобрително с език при вида на тъмните сенки под очите на Сара. — Тази сутрин наистина изглеждаш ужасно, скъпа. Безсъннна нощ? Надявам се, че си е заслужавало!

Той започна да нанася белило под очите й, а Сара успя, поне така си мислеше, да свие нехайно рамене.

— Само сън!

— Късметлия! Здравейте всички — Майк, какво ще кажеш за едно горещо кафе преди да започнем?

Твърде късно. Сара видя в огледалото да се приближава към нея самият Гарън Хънт. Очите му се смееха на изплашената й клоунска физиономия и усмивката му стана още по-широка, когато по бузите й избиха червени петна.

Докато той се отпускаше на стола до нея, Сара копнееше да скрие лицето си като засрамено дете.

— Здрасти!

— Здравей! — отвърна тя неуверено.

— Гарън Хънт. И трябваше да я свари в този вид — истинска бъркотия! Ако имаше смелост, Сара би се озъбила на собственото си отражение.

— Хей, не можеш ли да измислиш нещо повече от едно здравей?

Тонът му беше насмешлив. Той подпря с пръст вирнатата й брадичка и нежно обърна лицето й към себе си. Идвайки на себе си, Сара плъзна поглед по тясната, силно осветена стая и установи, че са сами. Тя и Гарън Хънт. Съвсем сами!

Какво би направила Дилайт? Тази мисъл я спаси!

— Е, … бих могла да кажа „Добър ден, Гарън Хънт“…

— Добър ден, Дилайт Адамс. — Той й се усмихваше с прочутата си леко крива усмивка. — Какво следва?

Мислите й препускаха отчаяно: „Надявам се, че няма да се опита да ме целуне! От това положение, ако се обърна, ще падна от стола! Както и той, предполагам.“

Усмивката на Сара беше подчертано ослепителна, което я правеше предизвикателна.

— Не е ли твой ред, Гарън?

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Сара се оказа неподготвена (дори Дилайт щеше да се изненада, нали?) и гласът й изневери — можеше само да се взира в Гарън, чудейки се дали е чула правилно.

Така беше. Явно приемайки мълчанието й за съгласие, Гарън стисна безчувствената й ръка, докосвайки я с устни.

— Виж — докато Майк не е дошъл — следобед Сали си тръгва рано, а ние ще приключим със снимките може би около четири. Точно в пет тръгни към портала, а по същото време аз ще изляза от бунгалото си, става ли? Ще те закарам. — Той й се усмихна отново, този път по-широко, а сините очи почти я хипнотизираха. — Ще очаквам с нетърпение вечерта, скъпа. И възможността да те опозная.

— Е! — каза Майк, останал без дъх, след като Гарън Хънт вече беше излязъл. — И за какво беше всичко това — или не можеш да ми кажеш? — Той имаше заострена брадичка като на елф, която потрепваше от любопитство.

— За какво говориш? — попита Сара уклончиво, като се наведе напред, преструвайки се, че се възхищава на грима си.

— Сякаш не знаеш! Мислиш не разбирам, че когато той дойде рано и помоли някого да отиде за кафе, този някой трябва да не се връща поне пет минути? Ха! Доста отдавна съм тук!

— Е… — отстъпи Сара неохотно, обръщайки се да срещне възмутеното му изражение.

— Покани те да излезете, нали? Това означава още една безсънна нощ, предполагам. Утре ела малко по-рано и ще направя нещо специално за теб, а ти ще ми разкажеш всички подробности!

— Сигурна съм, че вече знаеш всички подробности! — промърмори Сара дяволито, докато излизаше.

Гарън Хънт! Мислите на Сара бяха толкова объркани, че не би могла да се ядоса на Майк и лукавите му намеци. Гарън я беше поканил да излязат, щеше да я вземе точно в пет днес следобед…

„Разбира се, че ще отида!“, отговори Сара на собствения си въпрос. Чувстваше се едновременно уплашена и въодушевена. Дилайт никога не би отказала на Гарън Хънт!

През дългите, бавно точещи се часове на тази сутрин, в която я бяха извикали, за да не прави нищо, Сара имаше достатъчно време да помисли и дори да дремне, докато на огромната, масивна сцена ставаше все по-горещо.

Тя лежеше на малката кушетка, почти изпълваща „гримьорната“, която делеше с други две момичета. Приятно й беше да усеща как се носи към небитието…

Обезпокоена, в първия момент Сара се опита да се освободи от грубата ръка върху рамото й. После си спомни, че е на повикване и седна, мърморейки объркано.

— Е, виждам, че поне си жива. Съжалявам, ако съм бил груб и съм те изплашил, синьорина, но първо почуках и когато не ми отговори, влязох. — „Той изобщо не съжалява, разбира се!“, помисли си Сара неуместно, чувайки този груб, стържещ глас и срещайки обсидиановия поглед. Забелязал, че го гледа, той продължи с малко подигравателен тон: — Изглеждаш доста бледа, като истински мъртвец! Да не би да си спала зле снощи?

Това беше той. Наистина беше той, кошмарът от сънищата й! Сара махна косата от очите си, примигна и го погледна гневно.

— Какво правиш тук? Снимачната площадка е затворена за външни лица!

— Ха, само че аз случайно притежавам известни права върху филма. Така че съм привилегирован… опасявам се. — Последното беше казано меко, като предизвикателство, докато студените му очи оглеждаха раздърпаните й дрехи и рошавата й коса.

— Не дотам, че да влизаш тук, без да чукаш! — отвърна Сара разгорещено, предпочитайки да не обръща внимание на предишните му думи. — Това е моята гримьорна и…

— Знам, че това е твоята гримьорна! — каза той, повдигайки с присмехулна веселост едната си вежда при изблика й на гняв. — Защо иначе ще съм тук, в крайна сметка? Мислех да те заведа на обяд, тъй като всички останали са в кафенето. А може би гладуваш в знак на покаяние за някакъв грях?

— Грях? Защо… чуй ме сега…!

— Много е лошо, че в американските училища не ви учат да не оставяте никога изреченията недовършени. Като започнеш да казваш нещо, би трябвало да го кажеш докрай, нали? Няма значение, още има време за обяд, ако побързаш. Хайде.

И преди беше отправял към нея тази кратка команда, приемайки за дадено, че тя ще последва водача си. Но този път…

— Не! — каза Сара високо и, както се надяваше, достатъчно рязко и категорично. Той би трябвало да разбере тази едничка дума, ей богу!

— Но не — вече я беше хванал за китката, теглейки я със себе си като че ли без никакво усилие. Усещаше китката си парализирана, а краката й сякаш се движеха по тяхно собствено желание. Сара би могла да заплаче от яд и обида. Защо беше дошъл да я измъчва пак този ужасен демон от сънищата й? Защо тя не се бореше по-решително с неговата арогантност, с наглата му самонадеяност?

— Очевидно си от онези жени, които подсъзнателно желаят някой да решава вместо тях. Сигурен съм, че тази сутрин не си закусила, а нямаш вид на човек, който може да си позволи да пропусне още едно ядене! — Черните му очи обходиха тънкото й тяло с убийствено нетърпение, сякаш тя беше дете, което трябваше да бъде смъмрено.

— Не е… изобщо не е твоя работа дали пропускам ядене или не!

Сара изговаряше думите задъхвайки се. Ако не я влачеше след себе си толкова бързо, с удоволствие би му дала да разбере! Грубиян! Поколеба се за думата, преди да я отхвърли пренебрежително. Копеле!

Той предпочете да не обръща внимание на плахия й опит за протест, като я водеше бързо, предупреждавайки я механично да внимава, докато накрая тя се спъна в някакви кабели и той я изправи със същата нехайна непринуденост, с която би върнал дълъг пас във футбола.

— Стигнахме. — Гласът му звучеше енергично и делово. На вратата пишеше с черни букви: Пол Друри.

Още една среща на маса с Пол и Моник? Не! Изгубила дар слово, Сара клатеше ожесточено глава, опитвайки се с последни усилия да се освободи от хватката му.

Този път се наложи да я прихване през кръста, за да я вкара вътре. Той я гледаше неодобрително.

— Държиш се много странно, Дилайт. Да не си пила? Или е от онези хапчета, които май всички тук вземат?

Дори и да можеше, не би посмяла да отговори на подигравателния му въпрос! След като я пусна, Сара се строполи непохватно върху един стол и му обърна гръб.

— Пол е така добър да ми предоставя офиса си, когато ми е необходимо. За съжаление днес следобед той няма да е тук. Но както наредих, обядът е съвсем готов и съм сигурен, че ще ти се стори малко по-добър от храната в кафенето!

Пред нея се появи чаша с изстудено бяло вино, чиято кристална повърхност беше замъглена от малки капчци. Ръката, която я постави, беше силна и загоряла, с малки черни косъмчета от китката до лакътя. Той носеше странен пръстен-печат от злато, с инкрустирани диаманти.

Отдръпвайки поглед, Сара с мъка си пое дълбоко въздух.

— Нямаше да се задъхваш, синьорина Дилайт, ако си осигуряваше достатъчно чист въздух и подходящи упражнения… и по-малко безсънни нощи. — Плътният му глас беше равен, но думите му бяха достатъчни да накарат Сара да вирне брадичка и срещне открито насмешливия му поглед.

— О? С какво право ми даваш съвети? И ме влачиш тук, без да ми предоставиш право на избор…

— Когато се разделихме снощи, ти беше съвсем наясно, че днес ще дойда за теб — нали? Стига, Дилайт, да не прекаляваме с нашия малък любовен танц. И двамата направихме първата крачка и сега е твой ред да излезеш малко напред, хм?

Той постави дългите си пръсти на тила й, плъзгайки ги в къдриците й, за да й попречи да извърне глава от намръщеното му лице.

Очите на Сара се разшириха, когато усети горящия му поглед — два черни въглена като в съня й миналата нощ. Никога, никога нямаше да разбере какво я задържаше там безмълвна и неподвижна. Тялото й беше обхванато от същата упоителна слабост, която беше усетила при събуждането си тази сутрин. Защо не можеше да свали очи от това лице с груби, почти арабски черти. В него имаше нещо сурово и безмилостно, което я караше да тръпне, безпомощна и очарована. Би ли могъл да бъде жесток? Защо я преследваше със спокойната, смъртоносна ловкост на леопард, излязъл на лов? Какво искаше от нея?

По гърба на Сара пробяга тръпка на неподправен ужас и тя заклати глава, а пръстите му леко се стегнаха — достатъчно, за да й причинят болка, когато отново опита да помръдне главата си.

— Дилайт… — Тя видя как погледът му се спря на устните й и потрепера, когато гласът му стана леко дрезгав. — Кръстили са те на устата ти, която обещава точно това. Защо си губим времето с тези игрички?

Той се наведе и устните му докоснаха нейните с измамно спокойствие, докато през цялото време тя усещаше как тялото му вибрира от възпирания напън на страстта.

Тя така се уплаши, че го отблъсна със сила, породена от отчаянието.

— Спри! Престани веднага! Не играя никакви игри! Аз… аз предпочитам първо да ме помолиш, ако обичаш! — Спомняйки си със закъснение, че се представя за Дилайт и че при такива обстоятелства сестра й непременно щеше да започне да ругае, Сара добави решително: — И ще съм ти благодарна, ако завинаги ми се разкараш от очите, по дяволите!

Той я беше пуснал, но малодушната, трепереща страна на Сара забеляза, че просто е отстъпил назад и се е опрял с гръб на вратата. Странно, но като се изключи заплашителната му поза, той не изглеждаше обезпокоен от грубия й отказ, а просто скептично настроен.

— Защо говориш неща, които не мислиш?

Тя се сви, сякаш очакваше да я докосне пак, но той само скръсти ръце пред гърдите си, като продължаваше да я гледа някак отчуждено.

— И защо се страхуваш да ми отговориш? — Ноздрите му се разшириха някак заплашително, след което той добави с по-мек тон: — Мисля, че изпитваш същото, което изпитвам и аз, но понеже си освободена американка, се бориш с първичните си инстинкти. Очаквах една по-открита, по-смела млада жена, синьорина Дилайт. По-близка до майка ти, която с всичките си недостатъци поне е истинска жена!

Ако думите му имаха за цел да я уязвят, то целта беше постигната и Сара, която обикновено трудно можеше да бъде изкарана от кожата си, се вбеси.

Тя се изстреля от стола и застана точно пред него с ръце на хълбоците. Сара мярна отражението си на огледалната стена в офиса на Пол Друри — елегантна, почти кльощава фигура, но идеална за джинси. Нейните бяха прилепнали и избелели, с втъкната в тях червена копринена блуза с къс ръкав (само три копчета до онова, неразкочаното!). Бледо лице, като се изключи ружът, който подчертаваше скулите й. Очи, уголемени от поставения грим. С прибраната си отзад коса приличаше повече на юноша отколкото на… не беше ли казал той „истинска жена“?