Розмари Роджърс
Игра на любов (2)

2

Опознаването на Ню Йорк и преоткриването на Дилайт беше един непрекъснат калейдоскоп от светлина, цвят и енергия, който сякаш нямаше край. Ходиха навсякъде, видяха всичко, храниха се в малки ресторантчета във „Вилидж“ и в най-елегантните салони на Манхатън. Следобедите бяха едно безкрайно пазаруване, вечер ходеха на театър, на „Бродуей“ и извън него — в „Метрополитън“ и Филхармонията. Дилайт накара Ню Йорк да оживее и придобие реалност за Сара, която не би могла да си представи сама неговия трескаво оживен, възбуждащ ритъм.

Сара се научи да не спи цяла нощ, като открадваше по няколко часа сън преди отново да е готова за излизане. Научи се още да танцува диско цяла нощ в елегантни заведения като „Реджинс“, популярни модни места като Казиното на Бонд, „Меджик“ и „Зенън“, и екстравагантни клубове като „Мъд“.

— Нюйоркчани не си ли дават почивка? — попита Сара учудено и доста наивния й въпрос бе възнаграден с кикот.

— Почти никога, сладурче! Виж, винаги има толкова много неща за правене! А аз никога не се изморявам — номерът е във витамините и здравословната храна! Как си с тонуса? Как ти се струва Джакомо, приятелят на Карло? Забелязах, че те хареса!

— Недей да сводничиш, Дилайт! — каза Сара строго, а сестра й завъртя очи нагоре в подигравателно отчаяние.

— Кой сводничи, за бога? Искам да кажа… той те хареса, а и ти него, така ли е? Би могла да го поканиш да се качи, а аз щях да спя на дивана, разбира се!

— Не ми хареса чак дотам, а освен това се целува вяло като Едуардо…

— Аха, Едуардо, така ли? Значи все пак малко си поумняла. Слава богу, бях започнала да се съмнявам!

Усвоявайки местния стил на говорене, Сара каза:

— О, зарежи това, Дилайт! — и бързо добави: — Кога очакваш да се чуеш с твоя божествен Карло? Не трябваше ли да ти се обади и да докладва?

Когато оживеното лице на Дилайт помръкна за миг, та съжали за казаното.

— Вероятно големият брат му създава много работа, естествено нарочно! Отлетял е за Лос Анджелис, само защото е чул слуховете, знаеш. И сега сигурно тормози бедния ми Карло. Но в Карло има нещо упорито, както и у мен, и този път няма да се предаде. Ще ми се обади, ще видиш!

— Е, аз само си мислех, че трудно би се свързал с теб, защото почти не сме били вкъщи!

— Ще ми се обади някоя сутрин към шест — винаги звъни по това време, когато му се налага да отсъства.

Дилайт беше сигурна в своя Карло, все така непоколебимо влюбена и не по-малко твърда в решението си да избяга. Сара не можа да не въздъхне вътрешно, чудейки се със своя практичен ум дали наистина е необходим такъв подробен план, какъвто сестра й беше измислила. Все едно дали фамилията Маркантони беше старомодна или не, това беше двадесети век и всичко, което Карло трябваше да направи, беше да каже на брат си да… да върви по дяволите!

След онзи първи ден, който прекараха в кротки разговори в апартамента, живата и пъргава Дилайт, смятайки за сигурно участието на Сара в своите планове, не беше говорила много по въпроса. Сега, когато бяха заедно в миниатюрната баня и Дилайт се гримираше, а тя киснеше във ваната с приятен аромат на „Холстън“, Сара осъзна, че горещо се надява в крайна сметка всичко да се уреди мирно и тихо. Дилайт, дявол да я вземе, наистина имаше склонност към прекалено драматизиране на нещата!

Сякаш четейки мислите й, Дилайт внезапно каза:

— Мислиш, че съм нещо откачила да стигам чак дотам, за да се измъкна от големия брат, нали? — Обръщайки си се с бурканче гланц за устни в ръка, тя хвърли на Сара необичайно сериозен поглед. — Е, не съм. Аз… предполагам, че наистина малко се страхувам, разбираш ли? И то само защото Карло се страхува, а той не се плаши от нищо и от никого, освен от брат си Марко. Точно това имах предвид оня ден, когато казах… — После, с характерната за нея смяна на настроението, тя внезапно се извърна отново към огледалото. — Мисля, че всъщност няма значение, защото докато някой разбере, че и двамата ни няма, Карло и аз ще сме женени и скрити на безопасно място в някое далечно кътче на Индия! А след като родя, е… тогава дори Марко няма да посмее да направи нищо, защото бебето ми ще бъде Маркантони! И можеш да се обзаложиш, че не бих позволила на никого да се разпорежда с мое дете!

— Е, ако ме поканиш за кръстница… — Сара унило си помисли, че поне може да отстъпи елегантно. А и в известен смисъл не очакваше ли с нетърпение сблъсъка с непоносимия Марко? О, несъмнено щеше да му даде да разбере!

През останалата част от вечерта, потопени в блъсканицата на рок концерта в „Медисън Скуеър Гардън“, двете момичета успяха да забравят всичко освен факта, че се забавляват. Сара дори тайно си дръпна от някакъв джойнт, който минаваше от ръка на ръка, и откри, че наистина я кара да се чувства по — как го казваше Дилайт? — безгрижна, точно така!

С останалите от тайфата — приятели на Дилайт от времето, когато беше модел — отидоха в един гръцки нощен клуб, шумен, оживен и със страхотна кухня. Сара се понапи с „Доместика“ и прекара чудесно, танцува, докато я заболяха краката, при което изрита обувките си и продължи с танците под овациите на Дилайт.

— Обичам Ню Йорк! Наистина го обичам… и май ще взема да остана тук и да се захвана с нещо.

— Първо ще отидеш в Калифорния и ще ме спасиш, моето момиче! — промърмори Дилайт строго, имитирайки бавачката Стагс, което накара и двете да избухнат в смях, така че им трябваха най-малко пет минути да намерят ключовете за всички ключалки на вратата.

— Господи, навън наистина ли се съмва или ми се привижда?

— Наистина се съмва, а това ми напомня за една стара песен… онази за момичетата от Бродуей… Какво ли съм направила с обувките си?

Сара се строполи върху куп възглавници, вече полузаспала и едва чуваща думите на Дилайт:

— Още са на краката ти, глупачке!

После звънна телефонът, Дилайт изтича да се обади от спалнята и сякаш говори с часове, така че Сара наистина заспа и остана там, докато я събуди слънцето, струящо през жалузите. Болеше я главата, а миризмата на запарено кафе и прегорели филийки я удари в носа. Защо Дилайт постоянно прегаряше филийките?

— Хайде ставай, хлапе!

Отгоре й беше метнато одеяло и Сара зарови глава под него, като надаваше протести.

— Хайде, мила! Имаме работа. Трябва да си съберем багажа и да направим резервации, а… не искаш ли да разбереш какво ми каза Карло? Ха! Знаех си, че съм права за онзи кучи син, брат му! Е, нека да разбере, че не е толкова умен, за колкото се мисли! Хей…! — Одеялото беше издърпано, откривайки рошавата тъмна коса на Сара и лицето й с размазан грим, а Дилайт каза успокояващо: — Трябва ти само кафе и два аспирина и ще се оправиш! Ще ти ги донеса, става ли? А след това можеш да чуеш… трябва да поговорим, Сари. И… да направим план! Нищо няма да се обърка, чуваш ли? Защото ще се самоубия, ако това стане!

— Това, което не разбирам — каза Сара по-късно, докато седеше полегнала върху кухненската маса и притискаше с длани слепоочията си, — е дали това е план А или план Б… и как се оставих да ме въвлечеш в него! — Опитът й да се пошегува прозвуча фалшиво дори и в собствените й уши.

— Е, ти наистина обеща и сега не можеш да се отметнеш — каза Дилайт студено. — Освен това, ако беше пила витамини като мен, сега нямаше да си махмурлия. Моля те, внимавай, сладурче, това е много важно, въпрос на живот и смърт, на моята смърт, ако нищо не излезе, а ти не би искала това, нали?

— Не… — промърмори Сара послушно. А после с подчертано усилие: — Аз наистина се опитвам да внимавам, но защо не дадем възможност на главата ми да спре да блъска като ковашки чук? Много ми е трудно да те слушам.

— Аспиринът ще подейства след няколко минути, обещавам ти! А докато чакаме, ще ти разкажа отново всичко. Този път по-бавно. Може да попие в подсъзнанието ти, а?

Планът на Дилайт наистина изглеждаше прост и ясен, с изключение на това, че — и Сара потрепери при тая мисъл — през следващите няколко седмици тя трябваше да се представя за сестра си. Всичките й слаби опити да възрази бяха отхвърлени, като й беше напомнено, че тя по никакъв начин не би могла, не трябва да се измъква сега. Не и след като е обещала…

— Само за да заблудим Марко, мила! Да спечелим време, така че да не може да ни спре. Той е твърдо решен да ни раздели и това, че внезапно изпраща Карло точно в пущинаците на Аржентина, наистина го доказва! О, всъщност казал на Карло, че няма да позволи — да позволи, виж ти! — член на семейството му да има нещо общо с такива като мен!

— Не може да бъде!

— Може, и още как! Той е самодоволен и ограничен, а също и лицемер! А от Карло знам, че брат му има десетки любовници по целия свят. Но само защото е няколко години по-малък и все още не се разпорежда със своя дял от парите на баща им, Карло е принуден да прави това, което Марко нареди. Той беше бесен, когато разбра че живеем заедно и отправи всевъзможни заплахи.

— Честно, Дилайт, сигурна съм, че човекът не би посмял… а освен това — не исках да казвам това, но се налага — защо Карло просто не се противопостави на брат си и не откаже да отстъпи? В крайна сметка не е дете и ако единствено парите на брат му го карат да се подчинява, защо не си намери работа?

— Ти не разбираш! — избухна Дилайт. Тя закрачи из малката кухня като сърдита млада пантера. — Карло не го е грижа за парите — след година-две ще наследи много. Той просто е разтревожен. Познава брат си, разбираш ли, и знае колко е безскрупулен. Той ще… не се смей, той ще накара да отвлекат Карло, ако трябва. Или… или ще направи така, че на мен да ми се случи нещо ужасно. И този път не драматизирам, кълна ти се! Този мъж е абсолютен, шибан тиранин от стария тип — той е от Средновековието! Всичко е от тази буйна сардинска и сицилианска кръв! О, баща им причинил смъртта на първата си жена, защото мислел, че има любовник!

— И искаш от мен да се срещна с такъв човек?

— Кой говори за среща? Мила Сари, само трябва да се правиш на мен няколко седмици. Да ходиш там, където аз ходя и правиш това, което аз правя. Така той ще си помисли, че все още съм в града и ще спре да се притеснява, че бих могла да избягам, за да се срещна с Карло някъде другаде.

Сара каза малко мрачно:

— А когато разбере, че е станало точно така и аз съм го направила на глупак… дали ще ми се случи някой нещастен инцидент, как мислиш?

— О, разбира се, че не! Ти си порядъчната в семейството, той никога не би направил нещо на теб. А и не е задължително да научи всичко. Можеш просто да си станеш отново ти и никой няма да разбере.

— Не е толкова лесно! — опита се да предупреди сестра си Сара, изпитвайки някакво странно усещане — което нямаше нищо общо с махмурлука й — че нещо непременно ще се обърка. Макар че звучеше измамно просто, планът на Дилайт се основаваше изцяло на нейната роля в маскарада — а как за бога би могла да се прави на Дилайт цели две седмици? С изключение на външната прилика, наследена от майка им, те бяха две напълно различни жени.

Сблъсквайки се с мълчаливото упорство на Дилайт, Сара опита отново:

— Скъпа, помисли много внимателно! Искам да кажа, че ако този мъж е… толкова умен, колкото казваш, и ако те е проучил, сигурно ще знае за мен. Ако случайно разбере, че и аз съм в Лос Анджелис, че живеем в един апартамент…

— Нищо такова няма да разбере! — каза победоносно Дилайт. — Съжалявам, скъпа, но не можем да бъдем заедно в апартамента ми. Ще отидеш на общежитие, или на хотел, ако не можеш да понасяш тая мисъл. И няма да ни виждат заедно. А що се отнася до другите ти възражения, защо ще го е грижа дали имам полусестра или не. Не му се е налагано да ме проучва чак толкова — всъщност аз никога не съм крила живота, който съм водила, нали? Не, ще стоим далеч една от друга и ще водим различен живот. Ти ще бъдеш много тиха и незабележима, а аз ще направя така, че да ме виждат навсякъде, докато дойде моментът да се сменим, и тогава…

Хващайки се за сламка, Сара каза неуверено:

— Но… а филмът? Помниш ли, каза ми, че си получила малка роля в сериозен филм — толкова беше въодушевена от това! Няма да я откажеш, нали?

Дилайт се ухили дяволито.

— Да я откажа? Не, по дяволите… това не би било в мой стил! Но ако снимките не започнат скоро — замисляла ли си се някога сестричке, дали си наследила нещо от таланта на мама Мона?