Розмари Роджърс
Игра на любов (3)

3

Лос Анджелис през есента беше по-горещ, отколкото Сара изобщо би могла да си представи, въпреки че беше предупредена. И най-тънките й памучни летни дрехи не бяха подходящи за изгарящата горещина, която сякаш се просмукваше до костите й и я лишаваше от обичайната й жизненост и енергичност, а изглежда и от волята й. Защо иначе щеше все още да се съгласява, и то почти без никаква съпротива, с щурия план на Дилайт? Защото това си беше чиста лудост — цялата идея, че двете биха могли да измамят един твърдоглав, хладнокръвно арогантен италиански магнат, който е бил достатъчно умен и безскрупулен да натрупа сам огромно богатство. Сара няколко пъти се опита да каже това на сестра си, но Дилайт не искаше да чуе.

— Разбира се, че нашият план — моят план — ще успее и само да си посмяла да мислиш друго, чуваш ли? Ще успее, защото така трябва, това е всичко. Полудявам от това, че не мога да виждам Карло, нито да си говоря с него по телефона, докато е забит там някъде в пущинаците на Аржентина!

— Скъпа, мога да си представя какво ти е, но… това наистина звучи като история от роман! Ако твоят Карло така или иначе заминава сам, какво ти пречи… — Забелязвайки признаците на зараждаща се буря по изразителното лице на Дилайт, Сара въздъхна и завърши доста колебливо: — Е, не виждам как това чудовище големият брат би могъл да ти стори нещо! Нито пък какво точно би могъл да ти направи.

— Ти не го познаваш! — каза Дилайт мрачно. — Казах ти, че е способен на всичко, дори да организира някое удобно „произшествие“ с мен. Повярвай ми, Сара, това е единственият начин.

Това означаваше, че те всъщност не могат да се виждат и да бъдат заедно, както се надяваше Сара, когато уреди да учи в колеж в Лос Анджелис. Както и че, уплашена или не, тя просто трябваше да удържи на думата си — бързо да заеме мястото на Дилайт, когато сестра й се измъкне, за да отиде при любимия си. Положението й беше отчайващо мелодраматично, но поне можеше да се вкопчи в мисълта, че мама Мона, каквато си беше романтична по душа, би одобрила напълно, точно както татко би бил абсолютно против, ако знаеше. Сара потрепери при мисълта, че той може да разбере. Тя установи, че й се иска повече от всякога да не се беше съгласявала с лудия план на сестра си. Целият замисъл заприличваше все повече на сюжет от евтин шпионски филм, заснет в Холивуд, особено след като телефонът оставаше единственият начин за връзка между Сара и Дилайт. А Дилайт винаги се обаждаше от автомат, защото, както заявяваше съвсем сериозно: „Не бих се учудила, ако Марко подслушва телефона ми, само за да разбере дали аз и Карло поддържаме връзка!“

Дори разговорите им по телефона напомняха мелодрама, тъй като Дилайт постоянно даваше наставления на Сара за „ролята“ която скоро трябваше да изиграе.

— Караш го да звучи като „Мисията невъзможна!“ — възропта Сара и добави: — Предполагам трябва да съм благодарна, че престана да пушиш онези ужасно силни цигари — това е навик, който твърдо бих отказала да възприема дори заради теб, скъпа сестро!

— Е, Карло не одобряваше, че пуша… цигари, това е! — Дилайт не можа да не се изкикоти, а после продължи търпеливо: — Добре, сега ми кажи как се казва фризьорът ми и какъв бакшиш му оставям.

— Не мислиш ли, че всичко това е малко… смешно? Марко никога не те е виждал и вероятно не знае нищо за твоя… твоя фризьор, нито за любимия ти ден за пазаруване във „Фиоручи“ — а и едва ли го е грижа! — Гласът на Сара издаваше напрежение. — Честно, Дилайт…

— Ти не знаеш нищо за големия брат на Карло! — отвърна Дилайт упорито. Сара дори можеше да си я представи как смръщва вежди и нацупва устни. — Той е от тези, които не пропускат нищо. Шегуваш ли се? Сигурно ме е проучил изключително подробно. Сара, — гласът й леко затрепери, — просто трябва да внимаваш какво ти говоря и да не сваляш гарда нито за миг, разбираш ли? Колкото по-дълго той си мисли, че ти си аз, толкова по-дълго ще бъдем в безопасност Карло, аз и… нероденото ни дете!

Това беше козът на Дилайт и, както тя несъмнено беше предвидила, той сложи край на всички по-нататъшни доводи на Сара, като веднага извади на преден план цялото й съчувствие и страстно желание да закриля.

— Защо не ми каза по-рано? О, скъпа, какво преживяваш само! А и аз ти създавам толкова неприятности! Можеш да спреш да се притесняваш, няма да те подведа и ще държа настрана този гаден, коравосърдечен… гангстер колкото трябва. И, повярвай ми, преди всичко да приключи ще му дам да разбере. Боже мой! — В гласа на Сара внезапно се прокрадна закъсняло изумление. — Не мога да повярвам, че ще бъда леля, да не очаква човек!

По-късно, насаме, след като затвори и имаше достатъчно време да осмисли съобщеното набързо от Дилайт, Сара все още изпитваше известни съмнения относно ролята, която се беше ангажирала да играе. Не беше като да играе Офелия в постановката на „Хамлет“ на драматичния кръжок — а по онова време се разболяваше от страх преди всяко представление. Но тогава поне имаше реплики и ремарки, които трябваше да запомни, а сега трябваше да разчита единствено на инстинктите си и познаването на маниерите и начина на живот на сестра си. Както и на собствения си здрав разум, разбира се.

Още на следващия ден тя внезапно се оказа в ролята на Дилайт, а умът й беше претъпкан с всевъзможните късчета информация и незначителни факти, които се очакваше да запомни. Трябваше да ги запомни и да доведе нещата до край.

Сара примигна с очи и се отдалечи от отворената плъзгаща се врата, която водеше към малка тераса с парапет от ковано желязо.

Веднъж Дилайт се беше похвалила „Оттук почти се вижда океанът…“ Как би искала Дилайт да е тук с нея сега! Или пък тя да е там, където й е мястото, да играе тенис или да язди. По дяволите, беше забравила да провери дали Дилайт язди. Вероятно само някой Харли-Дейвидсън!

Звънът на телефона накара Сара да подскочи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. И с пълно основание, напомни си тя храбро, като грабна слушалката, надявайки се това да е самата Дилайт. Но гласът от другата страна беше мъжки и звучеше завалено.

— Ехей… бебчо! Чух че си се върнала. А не ми се обади. Какво става? Да няма нещо ново?

Сара преглътна мъчително.

— Аз не… — Надяваше се, че звучи като Дилайт. По дяволите, ами сега? Никога не би могла да заблуди някой от наистина близките приятели и познати на Дилайт, но кой все пак беше този клоун?

— Хей, това съм аз, Анди! Добрият стар Анди, твоят страхотен жребец. Помниш ли последния път, когато го правихме?

Лицето на Сара стана яркочервено, въпреки твърдото й намерение да не се шокира.

— Това беше за последен път, Анди. Довиждане! — измъкна се тя умно и затвори. Сара предпочиташе той да не се обажда отново. За по-сигурно откачи телефона. По-добре да е страхливка, отколкото да трябва да се примирява с такъв род неща!

За да не мисли твърде далеч напред, Сара направи план какво да каже, ако някой я попита защо не отговаря на телефона: „Трябваше да ставам рано, а знаеш, че не мога без моите осем часа сън! Така че…“

Тя прехапа устни, жилната от неприятен спомен. По дяволите, утре наистина трябваше да става необичайно рано. По някаква странна прищявка на съдбата тя, Сара, трябваше да се яви като Дилайт за първия снимачен ден на „Мохаве“ — новия филм с Гарън Хънт. Почти пророческите думи, които Дилайт й каза преди да напуснат Ню Йорк, изплуваха в съзнанието й под звуците на джаза по радиото, което беше пуснала в опит да се изолира от шума на улицата. „Не си ли се чудила, мила сестро, дали не си наследила нещо от таланта на мама Мона?“

— Е, добре — Сара се извърна леко и се вгледа в мрачното си, доста несигурно изражение, отразено в огледалото. Беше ли наследила нещо? Лицето, което я погледна от огледалото, дори не приличаше на нейното. Сара неволно вдигна ръка към косата си. Чудно колко различна я правеше „естествената“ прическа на Дилайт. Като изтри изражението си на уплашено зайче, Сара упражни дяволитата усмивка на Дилайт, която излагаше на показ една трапчинка. Това беше актьорска игра, нали? В сравнение с изпълнението на ролята на нейната поривиста, изменчива сестра, да се изправи пред камерите изглеждаше лесно.

На следващата сутрин се чувстваше като зомби, дремейки на задната седалка на лимузината, която някой се беше сетил да изпрати. Шофьорът изглежда я позна и отчасти за да се отърве от лукавите усмивки и твърде многозначителните погледи в огледалото, Сара реши, че е по-безопасно да държи очите си затворени, докато пристигнат в студиото, където и да се намираше то. Тя предполагаше, че ще трябва да тръгнат по една от магистралите, за да стигнат там — вече беше открила, че всички правят така, само за да отидат от един район на Лос Анджелис до друг.

— Наистина ми хареса оня твой постер във „Фън енд Геймз“. Реклама на новия филм, в който участваш, а?

Лицето на Сара пламна, но гласът й беше леден:

— Не.

Може би той щеше да разбере намека. Последва дълга пауза, през която тя почти заспа, знаейки, че пак се измъква.

— Уморена ли си?

— Хм.

Искаше й се да беше млъкнал. Какво би направила Дилайт?

Като вдигна крака и ги протегна върху луксозната тапицерия на седалката, Сара каза, стараейки се да наподоби сънливо мънкане:

— Бъди мил и ме събуди, когато стигнем.

Тя наистина заспа и се събуди, едва когато спряха на портала, за да бъдат проверени от униформената охрана. Лимузината спря елегантно пред мрачна постройка, която изглеждаше незначителна на фона на огромната като хангар снимачна площадка зад нея.

— Казаха, че първо трябва ви заведат при гримьорите. Късмет!

Чувствайки се малко виновна, Сара му хвърли бърза усмивка и едно „Благодаря — оценявам това, че ме оставихте да поспя!“

Той беше млад мъж и погледна след нея доста замислено, докато тя изчезваше в сградата. Определено не си приличаше много със снимките! Трудно беше да се каже дали под обемистия анцуг, който беше облякла заради сутрешния хлад, наистина се криеше онова чувствено тяло, за което беше жадувал. Но със сигурност би му харесало да разбере! Значи това беше Дилайт Адамс. Странно как всички те не отговаряха на очакванията, като ги видиш отблизо, особено рано сутрин!

— Дилайт!

Мъжът, който извика името й и забърза към нея, имаше преждевременно състарено и тъжно лице — отличителна черта на британците. Спомняйки си от снимките кой е той, Сара си позволи да му се усмихне. Лу Вайсман беше и агент на майка й и неотдавна се беше включил във филма по настояване на Мона, „за да се грижи за Дилайт“ по време на снимките на „Мохаве“.

„Лу постоянно се заяжда и понякога ме вбесява, но мисля, че наистина го харесвам,“ беше споделила Дилайт при една от техните „индоктриниращи сбирки“. „Поне съм сигурна, че не се опитва да ме сваля — по един или друг начин!“ И тя се изсмя на ядосаното изражение на Сара.

— Здрасти, Лу!

Той не отвърна на усмивката й. Лицето му остана сериозно, а очите му я стрелнаха почти обвинително.

— Здрасти, Лу — ми казва. Само това. Сякаш не трябваше да вечеряме заедно снощи. А когато опитах да ти се обадя, не си беше вкъщи. Какво ще измислиш този път?

Тъй като очите му продължаваха да изучават лицето й, Сара за миг изпита ужас да не би той да се догажда, че в крайна сметка тя не е Дилайт. Наложи се да си напомни строго, че Дилайт и Лу всъщност не бяха се виждали откакто мама Мона го беше помолила да й стане агент. Така че той в действителност не я позна.

— Изключих телефона. — Когато не си сигурен, казвай истината! Сара впери в него ясен поглед и после сведе очи. — Аз… преди известно време имах няколко досадни обаждания, а исках да поспя.

— Ха! — Тя не можа да разбере по изсумтяването му дали й повярва или не — но това всъщност нямаше значение, нали? Дилайт не би позволила на никого да я сплаши!

— Сигурно никой не ти е казвал, че времето на агента е ценно. Имам и други клиенти, които трябва да дундуркам, хлапе, не го забравяй!

— Като Гарън Хънт? Мм… той е страхотен! Ще ни запознаеш ли?

Сара си помисли, че всъщност невероятно лесно се превъплъщава в Дилайт и се поздрави за това. Тя погледна Лу предизвикателно.

За нейна изненада той поклати глава.

— Исусе Христе! Само за това ли можеш да мислиш? Трябва да съм луд да се захващам с теб — съсипах се от тичане да ти осигуря тази роля, за да можеш да си смениш имиджа. Може би ти трябва цяла фирма за връзки с обществеността, а не агент!

Сара сложи ръката си върху неговата и тя, също като гримираното й лице, изглеждаше различно с дългите червени нокти.

— Хайде, Лу, бъди мил, моля те! Съжалявам за снощи, но наистина имах нужда от почивка. Бях… бях кълбо от нерви!

— По дяволите… какво ли само не търпя! Ти приличаш на майка си повече, отколкото съм предполагал, знаеш ли? Но повече не ми излизай с този номер, чуваш ли? Не мога да си позволя да си губя времето, госпожице Адамс!

— Съжалявам, наистина съжалявам. И обещавам да се държа прилично. Аз… аз реших да се променя. Нещо като… прераждане, знаеш.

Наблюдавайки промяната в изражението на Лу докато я гледаше преценяващо, Сара реши, че може би е пресилила нещата.

— Няма значение — каза той най-после с дрезгав глас. — Само им докажи, че съм бил прав да те пробутам за ролята на Фран, чуваш ли? Гледай да се представиш още по-добре, отколкото на пробните снимки, иначе ще стана за посмешище.

Тя все още продължаваше само да се навърта наоколо. Въпреки че трябваше да се явява рано всяка сутрин, за да се облече и да я гримират, можеше да не снимат никоя от сцените с нейно участие. Но да седи сгушена тихо в ъгъла на някоя голяма сцена, наблюдавайки актьорите и действието, не беше нещо съвсем ново за Сара, която няколко пъти в миналото беше гледала майка си „да си играе на преструвки“, както наричаше това като дете. Странно, но тя дори беше успяла да се пребори със сценичната треска, която я измъчваше цялата нощ.

Сара откри, че може да се смее — и то безгрижно — а това я изпълни с надежда: „Може би приличам на майка си повече, отколкото дори ти, Лу, би могъл да си представиш. Смятам да бъда добра в тази роля. Толкова добра, че всички ще се стреснат и ще ме забележат.“