Розмари Роджърс
Игра на любов (1)

1

Гласът на певеца, дрезгав и с акцент, шепнеше в слушалките, които Сара упорито носеше от началото на полета. Besame, besame mucho…

Със затворени очи, тя леко се намръщи. Любовни песни. Само това й трябваше. И то на испански, будещи твърде живи спомени за Едуардо с вперени в нея черни очи, тъжни и молещи:

— Но, tesoro, аз искам да се оженя за теб! Как може баща ти да възразява на това? Знаеш също, че имам достатъчно пари, така че това не е извинение, si? Можем да живеем където поискаш…

Не, не, Едуардо! Бедният Едуардо! Трябваше да бъде честна с него, а не да се крие зад извинения. Баща й. Образованието й. Но как да каже на един мъж, че просто не може да понася докосването му, защото ръцете му са винаги толкова хладни и влажни?

Гласът на капитана си проби път през музиката, напомняйки на всички, че след петнадесет минути ще кацнат на летище „Кенеди“ и желаещите да проследят комуникацията между пилотите и контролната кула трябва да превключат на канал…

Сара махна слушалките и приглади косата си, прекарвайки пръсти през нея. Разглеждайки лицето си в огледалцето, което беше извадила от чантата си, тя отново се намръщи. Лош навик, с който трябваше да се пребори.

— Мило мое дете, ти просто трябва да престанеш с гримасите. Не искаш след известно време да ти се появят бръчки, нали? Погледни ме…

Е, във всеки случай не беше трудно да гледаш мама! Особено ако се съдеше по милионите кинозрители по света, които обожаваха Мона Чарлз.

Всички казваха, че Сара прилича на майка си. Но хората никога не се припознаваха, нито мислеха, че се припознават, въпреки че тя и Мона имаха еднакъв цвят на кожата.

Огледалцето отрази строго лице, което беше твърде бледо, с изключение на малко руменина по скулите. Тъмна коса с цвят на махагон, падаща права и гладка до раменете й, мигли, тъмни и дълги като на Мона, над същите смарагдовозелени очи. Но никой не я питаше дали не е Мона Чарлз, вероятно заради стройната, почти момичешка фигура и ръста й. Мама Мона имаше бюст, докато нейният не впечатляваше с размерите си. След пет деца и четирима съпрузи Мона все още изглеждаше страхотно.

„А аз,“ каза си Сара строго, щраквайки капака на огледалцето, „сигурно ще имам бръчките, за които ме предупреждаваше Мона, още преди да стана на тридесет.“

Благодарение на татко си тя беше дъщерята, за която почти никой не знаеше. Мона беше омъжена за кратко за сър Ерик Колвил — един от „улегналите й периоди“, когато публично беше решила да се откаже от всичко в името на любовта и английска благородническа титла. Когато напусна Ерик заради един изпълнител на шекспирови роли, тя остави и дъщеря им Сара, заедно с бавачката Стагс и една афганска хрътка на име Голди!

Но това не означаваше, че Мона не обича дъщеря си Сара. Имаше редовни Гостувания — прегръдки с дъх на парфюм и следобеди в зоологическата градина. Скъпи играчки и запознанства с нови хора. Беше все едно да си част от два странно паралелни свята, докато татко не настоя за частни училища и абсолютно никаква публичност. Но това стана, след като Сара беше представена на своята полусестра Дилайт — едно дете на любовта, както казваше Мона с въздишка.

Дилайт беше само осемнадесет месеца по-малка от Сара, но след няколко лета, прекарани заедно, Сара винаги се чувстваше по-малката. Дилайт беше ходила навсякъде и познаваше всички. И беше правила почти всичко. Тя беше чувствена, а Сара интелектуална. Дилайт беше преди всичко вълнение, възбуда — цял един различен свят. Свят, който татко не одобряваше особено, но Сара беше вече на двадесет и една и можеше да прави каквото поиска.

Долу под нея замигаха светлините на пистата и тя пое дълбоко дъх, докато се облягаше назад за кацането. Ню Йорк! И Дилайт ще я чака на летището. Цяла седмица в Ню Йорк преди да отлети за Лос Анджелис, за да се захване с науките. Но тъй като щеше да дели с Дилайт апартамент в Брентууд, аспирантурата в Калифорнийския университет най-малкото нямаше да бъде скучна!

— Скъпа! Сара, скъпа!

Сара позна сестра си едва когато тя помаха и се втурна през тълпата посрещачи, чакащи слизащите пътници. Косата на Дилайт беше дълга и ситно накъдрена, огромни слънчеви очила закриваха очите й, а също и голяма част от лицето й. Последният път, когато се видяха, Дилайт беше с права, дълга почти до кръста коса и без никакъв грим, но днес си беше сложила блестящ червен гланц за устни и блед руж. Беше по-слаба и с великолепен загар.

— Хей, сестричке! — Те се прегърнаха и заговориха почти едновременно, споделяйки си преживяното през изминалите три години.

— Никога нямаше да те позная, ако не беше извикала!

— Трябва да погълнеш много, много слънце — не си ли играла тенис напоследък?

— Май само на закрито! А ти…?

— Чакай само да ти разкажа! Уха! Получих роля в киното — този път е малка, но в сериозен филм, нали разбираш?

Кикотът на сестра й напомни на Сара за времето, когато Дилайт, за ужас на мама, се появи в няколко крайно откровени в сексуално отношение порнографски филми.

Какво правиш насаме е едно, но да го гледа цял свят…! Горката Мона! Тя рядко минаваше за „напълно благопристойна“, както би казала бавачката Стагс.

— Имаш ли много багаж? За бога, да се измъкваме от тази лудница!

Хората гледаха с любопитство двете млади жени, които бяха пълна противоположност една на друга — Сара Колвил в елегантния си костюм на Живанши и Дилайт Адамс в прилепнали джинси „Левис“, натъпкани в ботуши и памучно бюстие, подчертаващо повече от необходимото извивките на стегнатото й младо тяло. Сега, когато зелените очи на Дилайт не се виждаха, те дори не приличаха на сестри, а някога, когато се обличаха и носеха косите си еднакво, хората ги вземаха за близначки.

— Спомняш ли си какви бъркотии създавахме? Горкият Пиетро — от съпрузите на Мона той винаги ми е бил любимец, защото усещах, че наистина обича децата.

— О, да, аз също харесвах Пиетро, но мразех Върджил! С тези космати ръце и вонящи пури — чудех се как може мама да го допуска близо до себе си!

— Той беше чудовище в леглото! Караше я да прави най-безобразни неща и да й харесва! — При изражението на сестра си Дилайт се изкикоти. — Аз ги гледах! Ти никога не разбра, нали? Страхувах се, че ще ме издадеш, а и това си беше моя тайна. Криех се в гардероба. Определено научих много!

— Сигурна съм в това! — каза Сара сухо, но все пак беше ужасена, на което Дилайт би се изсмяла, ако знаеше. И сигурно щеше да се смее още повече, ако разбереше, че Сара, по-голямата от двете, все още не е спала с мъж.

Глупава девственица на двадесет и една! Би трябвало да си намеря мъж, все едно какъв, и да приключа с това! Непрекъснато си го повтаряше, но не правеше нищо по въпроса. Много малко от мъжете, които познаваше, я бяха заинтригували и никой от тях не беше издържал нейния Тест номер две — да се запознаят с все още страхотната Мона и да й устоят.

Час и петнайсет минути по-късно те седяха върху възглавници на пода в малкия апартамент на Дилайт и Сара наблюдаваше живото лице и възбудените жестове сестра си, чудейки се какво значи да си Дилайт, която беше опитала всичко, или почти всичко, преди да навърши осемнайсет.

— Още вино? — Дилайт вече й наливаше, без да чака отговор. — Имаш нужда да се поотпуснеш още малко, голяма сестричке! — каза тя полунашега, полунасериозно, и като приседна на петите си, вдигна чашата си за тост. — За мен и за единственото нещо, което още не съм опитвала — бракът!

— Брак! — Е, това наистина беше изненада. Сара се надигна и изви въпросително тъмните си вежди. „Защо не ми каза по-рано? И кой е той — или пак се шегуваш?“

Дилайт енергично разтърси глава, очите й блеснаха дяволито, а големите златни халки на ушите й се разлюляха.

— Не! Този път не се шегувам. Но ти ме познаваш — винаги пазя най-добрата новина за накрая. Живеем заедно, но му се наложи да отлети за Калифорния, за да се срещне с брат си, който пристига от Рим. Той е италианец и… — Дилайт спря, колкото да си поеме дълбоко дъх и да целуне върховете на пръстите си с типично италиански жест. — Той е фантастичен любовник и е… Господи, чакай само да го видиш, той е красив! Освен това е достатъчно старомоден да иска деца, можеш ли да си представиш? Ще ходим на меден месец в Индия — винаги съм искала да видя Тадж Махал на лунна светлина! И така, какво мислиш?

— Е, трябва да призная, че наистина съм изненадана! Помня, че последният път, когато се видяхме, ти ми каза, че никога няма да се омъжиш! Каза…

Дилайт нетърпеливо махна с ръка и сребърните й гривни прозвъннаха.

— О да, спомням си много добре! Казах, че вярвам в разнообразието, че искам да опитам от всичко… и опитах, е, почти всичко, не се шокирай толкова! Но… хората се променят, сама знаеш това, виж себе си! Кой би помислил преди три години, че ще избягаш от къщи и ще постъпиш в Калифорнийския университет, а не в някое скучно старо учебно заведение като Оксфорд или Кеймбридж? Обзалагам се, че татко ти е искал от теб точно това, нали?

Леката руменина, обагрила по английски бледото лице на Сара, подсказа на Дилайт, че е улучила и тя бързо добави извинително:

— Скъпа, не исках да прозвучи подло! Исках да кажа само, че… е, ти знаеш какво имам предвид! Преди три години бях съвсем различно момиче, о, да. Бях дива… е, все още съм си малко такава. Харесваше ми да живея, да трупам опит. А и след мама Мона… не би ли се отвратила от брака? Помниш ли, когато и двете се заклехме, че никога, ама никога няма да се омъжим? Аз дори не вярвах в любовта, само в правенето на любов, или… чукането, в зависимост от случая, от обстоятелствата и от това с кого съм. После срещнах Карло и изведнъж… не знам как стана, но се влюбих! А чудото е, че и той се влюби! О, Сара! Не си ли била влюбена? Поне не си ли хлътвала по някого?

— Хлътвала, да, много пъти, но да се влюбя — не, благодаря, предпочитам да се пазя от това! Виж, мама Мона непрекъснато го прави! — Сара говореше с безгрижен тон и се надяваше, че очите й не издават лекото й смущение. Дилайт изглеждаше щастлива и Сара се радваше за нея, но сестра й беше толкова непостоянна, изменчива, че беше трудно да си я представиш задомена… ако това беше целта й.

Сара каза тактично:

— Все пак разкажи ми повече за този твой Карло. Мил ли е с теб? С какво се занимава? И какво ще правите вие двамата след лунните нощи и Тадж Махал?

Тя за пръв път видя Дилайт да се намръщва леко, преди да се извърне промърморвайки:

— Имаш ли нещо против първо да си запаля една трева? Историята е дълга, а ти… е, ако не ти обясня точно всичко, най-важното, наистина не би разбрала. А аз искам да разбереш, Сара! От нас двете ти си здравомислещата и винаги си ме измъквала от неприятностите, помниш ли? Както и да е… — Тя се обърна, предлагайки на Сара дебела, изкусно свита цигара с марихуана и се ухили, когато Сара поклати отрицателно глава. — Не ми казвай, че още не си опитвала! О, хайде, днес всички са пробвали! Виж, това е всичко, което трябва да направиш… — Вдишвайки дълбоко острия, лютив дим, със затворени очи Дилайт го задържа в дробовете си, а на очарованата Сара й се струваше, че го гълта все по-навътре, докато накрая нямаше какво да издиша. Странно, но на Дилайт сякаш й нямаше нищо, а Сара очакваше едва ли не да умре на място!

— Хайде, опитай! Само едно дръпване. Ще те отпусне, гарантирам ти! Освен това би могла да се поупражняваш малко под моето вещо ръководство, преди да го пробваш в университета. А ти ще го направиш, сестричке, и още как! Не ме гледай така! Ако не пробваш, ще решат че си особнячка!

— Бих могла да кажа, че съм алергична, — каза Сара с надежда, като сбърчи нос при горчиво-сладкия мирис.

— Тогава ще очакват да вземаш нещо друго, например кокаин. Смъркала ли си някога?

— Не! Нито пък имам намерение!

— Господи, Сара, трябва да престанеш да бъдеш толкова… толкова дяволски праволинейна! Защо не се научиш да се отпускаш и забавляваш за разнообразие? Нямам предвид като мен, знам, че моите забавления не ти подхождат, но не искаш цял живот да си в ролята на зрител, нали? Трябва да опиташ някои неща, да поемеш известни рискове, да поживееш малко, разбираш ли?

Други думи прозвучаха в главата на Сара, докато отвръщаше на шеговития, леко подигравателен поглед на сестра си. „Такова добро дете е госпожица Сара. Дори за миг не ми създава неприятности. Винаги се държи толкова прилично…“ Бавачката Стагс, милата стара бавачка!

А след едно от редките посещения на Дилайт, баща й беше казал одобряващо: „Радвам се, че си толкова послушно и тихо дете, Сара. Никога не позволявай на другите да ти влияят или да те променят.“

Но сега, връщайки се назад, тя изведнъж съвсем ясно осъзна, че баща й всъщност е имал предвид, че трябва да спазва правилата и забраните, с които я беше обградил. Не че намеренията на татко не са били добри, но… по дяволите, тя вече е пълнолетна и ще трябва да се научи да живее като връстниците си. Не искаше да бъде аутсайдер, зрител, както беше изтъкнала Дилайт.

— Ето, гледай ме пак и се постарай да не се задавиш. Лесно е, наистина… и няма да ти навреди, обещавам. Качеството е добро, само ще те накара да се чувстваш истински размекната и безгрижна, нали знаеш?

Сара ядосано си помисли, че не знае, но има намерение да разбере! В крайна сметка беше чела достатъчно и знаеше, че марихуаната в малки дози не е вредна… не колкото цигарите или алкохола.

При първото дръпване тя се закашля, но с второто успя да се справи доста прилично. Нищо не се случи. Дилайт беше напълнила отново чашите им и Сара отпиваше от изстуденото „Шабли“, чудейки се дали изпитва разочарование или облекчение.

Тя дръпна още веднъж, вече по-смело, после Дилайт допуши угарката с помощта на сребърна щипка във вид на крокодил.

— Чувстваш ли вече тръпката? О, съвсем скоро ще я усетиш. Нека усиля малко музиката, винаги звучи по-добре, след като си пушил трева.

Налагаше се да усвои цяла една нова лексика, помисли си Сара, докато се облягаше по-удобно на голямата възглавница, а Дилайт най-после започна да й разказва всичко за Карло, как са се запознали и колко невъзможен е по-големият му брат. Виното искреше омайващо в кристалната й чаша, а музиката беше великолепна, успокояваща, но със стаена сила — усилване и затихване. Никога преди Вагнер не й беше харесвал толкова, нито пък тя, Сара, се беше чувствала така спокойна.

— Как се казва той? — попита тя внезапно, като искаше да покаже на Дилайт, че наистина слуша внимателно.

— Кой?

— Големият брат… как каза, че се казва?

— О, той ли! Надменният, арогантен… Джовани. Големият лош Джон! — Дилайт се изкикоти. — Само не казвай на Карло, че му викам така. Карло наистина го уважава, мисля, че дори малко се страхува от него. Името му е Джовани Марко Рикардо Маркантони, представяш ли си? Карло също има още две имена. Предполагам, че е нещо като традиция, но всички го наричат само Карло и това му отива. Името е хубаво, а и той е хубав човек, за разлика от брат си, който се разпорежда с всички, само защото по случайност е първороден син и виконт или дук, или пък нещо не по-малко глупаво — имам предвид, че днес вече никой не дава пет пари за титли. А и всички знаят, че италиански титли се намират под път и над път, глупави светски дами непрекъснато се женят за някоя, искам да кажа… за какво говорех?

— Казваше, че този… голям лош Марко, или как му беше името, трябва да те одобри, преди да позволи на Карло да… — Сара се изправи, отмятайки косата от очите си, в които се бяха появили гневни пламъчета. — Защо трябва Карло да има разрешението на брат си за каквото и да е? На колко години е той? Не е ли достатъчно мъж да отстоява това, което иска?

— Точно това ти обяснявам. Те са италианци, а Джовани Марко — близките му го наричат Марко, представи си — като глава на семейството ръководи нещата. Именно той е спечелил по-голямата част от парите и контролира всичко. Занимава се с автомобили и кораби и… какво ли не още! Той е богат, а Карло работи за него. Освен това е доста безскрупулен… — Дилайт потрепери театрално и снижи тон. — Всъщност изобщо не бих се изненадала, ако има нещо общо със… знаеш кого. Бандата.

— Искаш да кажеш мафията? О, не, Дилайт, не може да бъде!

— Изобщо не съм сигурна… а и Карло никога не би казал нищо, разбира се. Точно за това никога не бих посмяла да го попитам. Но си имам своите подозрения… пък и той ми каза веднъж, че брат му не би се спрял пред нищо, за да постигне своето. И така, виждаш пред какво сме изправени и защо просто трябва да ми помогнеш. Сара, страхувам се, че той ще се опита да ни раздели и аз просто ще се самоубия, ако това стане, а също и Карло! — Огромните смарагдовозелени очи на Дилайт, които толкова приличаха на тези на Мона, се напълниха със сълзи.

— Но защо би искал да ви раздели, дори и да може?

— Защото… защото е тесногръд самодоволен и ограничен! — простена Дилайт. — Естествено цялото семейство са строги католици, а Марко е от тези, които вярват само в работа, работа, работа без никакви забавления, и когато настъпи моментът — а това ще стане, когато той каже, разбира се — от Карло ще се очаква да се ожени за някоя тъпа крава, която брат му ще му избере от някое от подходящите семейства, богата, разбира се, и без — гласът й трепна от сподавено ридание — без моето сензационно минало! Всичко, което съм правила, всички онези писания в мръсните вестници, клюкарските колони, снимките… о, ти знаеш какво имам предвид, Сари, и че го правех само за удоволствие и за да трупам опит, но той няма да повярва! Карло разбира и не го е грижа, но брат му никога няма да разбере! Така че ти е ясно защо имам такава нужда от теб!

— Всъщност не! — възрази Сара сериозно, като се стараеше да не покаже на Дилайт, че употребата на детското й име „Сари“ я беше развълнувало. Наложи се да примигне с очи, за да види ясно Дилайт, която седеше, кръстосала крака без никакво усилие, а две големи сълзи се стичаха тъжно по лицето й. Бедната мила Дилайт! Наистина беше безразсъдна и малко дива и вятърничава, но това беше част от характера й, а също и от чара й. Тя вършеше нещата, без да мисли за последствията, но това изобщо не даваше право на някакво си тесногръдо, арогантно парвеню да я гледа отвисоко!

Потънала в собствените си мисли, Сара не слушаше какво говори Дилайт, докато сестра й не каза настоятелно:

— …така че разбираш защо ние с Карло трябва да избягаме, и то тайно, да го заблудим! И ако ти само ме прикриеш…

„Наистина се чувствам доста странно!“ помисли си Сара смаяно. „Не по лош начин, а малко смешно. Сякаш плувам…“

А на глас каза решително, надявайки се, че не заваля думите:

— Знаеш, разбира се, че можеш да разчиташ на мен, скъпа! Ще се погрижа за високомерния господин Марко… да, и освен това ще му дам да разбере, ако посмее да каже нещо срещу теб! — И тя не можа да не се изкикоти, защото „ще ти дам да разбереш“ беше един от любимите изрази на бавачката Стагс, най-вече когато Дилайт идваше на гости: „Слизай от това дърво, госпожице, или ще ти дам да разбереш!“

— О, Сари, толкова те обичам! Казах на Карло, че ще го направиш!

Топли ръце я стиснаха в здрава прегръдка, докато Сара не каза немощно:

— А сега, след като уточнихме всичко, би ли могла да ми покажеш леглото? Така ми се доспа изведнъж!