Розмари Роджърс
Игра на любов (29)

29

Тя се изкъпа набързо — днес без лениво излежаване във ваната — като настоя Серафина да бъде наблизо, в случай че й потрябва нещо. После взе току-що изгладените джинси, които Серафина й подаде, и ги нахлузи, като се надяваше, че все още й стават — това сигурно бяха най-тесните панталони, които имаше, беше ги купила само защото Дилайт бе настояла да отиде до бутика на Джорджо и да си купи някой от последните модели джинси на дизайнера.

— Искаше ми се да дойда с теб, хлапе, но… както и да е, иди си купи за разнообразие едни истински прилепнали, секси джинси, а? Заради мен — и моята репутация в този град! Господи, наистина се радвам, че на торбестите бързо им мина модата! — Дилайт по телефона. Тогава Сара си помисли, че сестра й си играе на конспирация, без да се досети, без да осъзнае, че страховете на Дилайт са били напълно основателни.

Господи — ако Дилайт разбереше какво направи той?

Вероятно щеше да реши, че това е най-забавното нещо на света! — трябваше да признае Сара пред себе си. Дилайт би помислила, че е просто фантастично, дето нейната доста срамежлива сестра изживява истинско Приключение — да бъдеш отвлечен от цял дук си беше първокласно преживяване. Беше загубила единствено девствеността си — която във всеки случай беше започнала да й омръзва. И не всичко беше само лошо — първият път, когато беше пийнал, той беше наистина нежен и внимателен…

Ядосана на себе си, Сара се обърна към огледалото, докато закопчаваше колана си. Проклет да бъде! Тя все пак щеше да си разчисти сметките с него по един или друг начин. Как му казваха на това тук, в Италия? Вендета…

Не изглеждаше никак зле… Избелелите сини джинси бяха тесни, но не прекалено. А червената копринена блуза прилепваше красиво точно където трябва. В прилив на дързост Сара разкопча още едно копче. Така! Не би било зле да играе Дилайт докрай. Една Дилайт с практичния, студено-логичен ум на Сара. Беше убедена, че когато поговори с него спокойно и разумно, като му покаже, без да обвинява /какъв лош нрав имаше той!/, че след като е постигнал целта си и я е — уф — обладал няколко пъти, не би било зле да я пусне да си ходи. А ако смята, че трябва да й плати, е, би могло да бъде една спортна ламборгини. От най-висша класа, точно като нея самата. О, да — той би трябвало да оцени този лек нюанс!

Но той ще я пусне, разбира се. Когато му каже коя е в действителност, той ще се радва да избегне скандала. Защото в по-стари времена би бил принуден да се ожени за нея, а бедният татко — да се бие на дуел! Този полет на фантазията накара здраво стиснатите устни на Сара да се извият в усмивка, докато тя вдигаше с фиби косата си, забождайки накрая един гребен от черупка на костенурка. Горкият татко сигурно щеше да получи сърдечен удар, ако разбереше някога. Неговата малка, грижливо възпитавана Сара никога не би направила нещо щуро, безразсъдно и явно неблагоприлично! Тя изобщо не приличаше на своята буйна сестра! Или приличаше?

В крайна сметка дяволското в нея може би беше повече от ангелското! Ето я тук, набрала достатъчно смелост да потърси самият голям лош вълк. А защо не? Беше ли останало нещо, от което да се страхува? Сара заслиза по мраморните стълби, докато обикновено невъзмутимата Серафина само цъкаше неодобрително по петите й.

— Но, синьорина… Господарят ме увери, че ще изпрати да ви повикат, когато е готов. Няма нужда…

— Ще изпрати да ме повикат, когато е готов, как пък не! Е, съжалявам, Серафина, но той е ваш господар, а не мой, макар че ме направи своя любовница — трябва да добавя, че не съм се стремила към това! А когато аз съм готова, мразя да чакам някакъв си мързеливец, който е накарал да ме събудят рано, а сам се излежава в леглото!

Сара нямаше намерение да казва такива неща на икономката, но те сякаш сами излязоха от устата й — и макар че Серафина беше зяпнала от изненада, тя не би си взела обратно нито една дума. Стига лицемерие, нека всички слуги на дука разберат какво представлява всъщност техният феодал. Тя отмъстително потърси в главата си думи, с които да го опише. Негодник! Донжуан! Садист! Изрод! Върни се към прямотата на Америка от двадесети век, Сара! Той си е чист… задник! И по-добре да не я изкушава да му го каже!

— Синьорина… моля ви помислете отново. Негова светлост…

Когато стигна до площадка, Сара спря насред път и въздъхна.

— Съжалявам, Серафина! Но би ли престанала да наричаш Марко така? В Америка не използваме титли. И какво лошо има всъщност да искам да знам къде са стаите му? В крайна сметка той съвсем свободно влиза и излиза от моите!

От начина, по който бедната жена започна да прехвърля броеницата си, Сара разбра, че най-после е вдигнала ръце.

— Вратата е натам, синьорина. Надясно, няма начин да я пропуснете, с фамилния печат на дръжката. Но се надявам, че синьорината ще промени решението си. Негова свет… синьорът не би искал…

— Нима няма да се почувства поласкан, че съм толкова нетърпелива да го видя? — Сара се усмихна с една от най-любезните си усмивки. — Благодаря, Серафина — обещавам, че в никакъв случай няма да му позволя да хвърли вината върху теб. Благодаря.

— Моля… — измърмори Серафина полугласно, наблюдавайки изправения млад гръб и дълги, стройни крака, които се устремиха към личните покои на дука. Горката! Знаеше ли тази бедна малка доскорошна девица, спечелила си вече циничното мнение на дука за жените, какво си докарва до главата? Ах, тази негова майка — да остави такива белези върху душата на сина си! Той мразеше жените и не вярваше на нито една, и се пак… Серафина усещаше, че тук нещо не е съвсем наред, защо всъщност господарят доведе тук нея — девица, за която предполагаше, че е сгодена за Карло, неговия брат? И защо я беше изнасилил и направил своя любовница? Тази страна на нещата изглеждаше напълно неправдоподобна! Каквито и да бяха недостатъците му, досега дук Ди Кавалиери се проявяваше като горд мъж, който се грижеше за честта на семейството. Имаше любовници — няколко, ако можеше да се вярва на личния му шофьор Бруно. Но връзките му винаги бяха дискретни, никога не парадираше с тях пред обществото. Още по-малко тук! Какво ставаше с него?

Стиснала устни, Серафина изведнъж сви рамене. Кой ли разбираше всъщност капризите и прищевките на аристокрацията? Кръвта вода не става… Тя видя как младата жена, която противно на волята си беше започнала да харесва, се спря за миг пред тежката, обкована с желязо врата и после почука рязко. Бедното същество! А беше истинска дама, винаги вежлива, внимателна. Жалко.

Почти в същия момент, в който икономката се обърна, готова да се върне към задълженията си, вратата беше отворена грубо и се чу още по-груба ругатня. Точно когато Сара почти беше загубила кураж. Щом се сблъска с гневното лице, наполовина покрито с пяна за бръснене, всичко стана въпрос на самозащита.

— Здравей! Помислих си, че не би искал да закъснявам, а и на мен би ми било ужасно неприятно да пропусна първия си урок по езда!

Той я гледаше, сякаш точно в този миг с удоволствие би я пратил при своя господар, дявола — веждите му бяха смръщени в обичайната заплашителна гримаса.

— И как, по дяволите, успя да…

— Убедих Серафина — но тя не е виновна! Предаде се едва когато… когато й обясних как стоят нещата между нас. Мога ли да вляза?

Той й показа съвсем ясно, че с удоволствие би затръшнал в лицето й тежката дървена врата, особено ако беше застанала достатъчно близо. Сара реши да предизвика съдбата.

— Не ми отвърна на поздрава — нацупи се тя. — Като говорим за липса на възпитание…!

— Моля! — Очевидно възвърнал си самообладанието, той отстъпи с преувеличена галантност. — Добро утро. И още щом затворя вратата, трябва да ми кажеш как точно „стоят нещата между нас“.

Само леко уплашена, Сара влезе, упорито залепила на лицето си блестящата си утринна усмивка. И не подскочи, когато той отново затръшна вратата — този път зад нея.

— Нали ще ме извиниш, че съм по средата на бръсненето? — В дълбините на черните му очи се прокрадна подигравка, докато я изучаваше замислено, спирайки се на гърдите й, които блузата с цвят на пламък по-скоро очертаваше, отколкото прикриваше, на предизвикателно тесните джинси, които я правеха тънка като момче. Но не беше и той много добре знаеше това. Защо продължаваше да се мотае тук, избръснат наполовина и само с една хавлия, небрежно завързана на кръста, когато е очаквал от нея да бъде готова преди час?

Да се усмихва, се оказа прекалено трудно, особено след като той продължаваше да се взира в нея по онзи странен начин, сякаш искаше да разтвори мозъка й и да провери всяка нейна мисъл и чувство. Сара се обърна нервно, като си играеше с резбован нож за хартия с дръжка от нефрит в златен обков. Още една грозна вълча глава, разбира се! Какво друго?

— Да не те задържам повече — каза тя небрежно. — Моля те продължавай и… и си върши работата, а аз просто…

Той явно беше решил да не играе повече. Гласът, който достигна до нея, приличаше повече на ръмжене.

— Не ми харесва, че идваш тук да ме търсиш! И бих искал да знам какво точно си казала на Серафина. Нима не си се научила на дискретност?

— Дискретност? Какво е това? Не мислиш ли, че в твоите уста тази дума звучи доста странно?

Неспособна да сдържи гнева си, тя се обърна рязко към него и го погледна в лицето с очи, мятащи зелени искри.

За един безкраен миг той сякаш преценяваше какво е следващото нещо, което трябва да направи. Какво оставаше? Да я набие? Сигурно дори и той не би стигнал чак дотам.

Тя не би могла да знае, че именно стряскащата гледка на грозната синина върху скулата й предотврати нов изблик на първична ярост от негова страна. Да, примитивна, за съжаление. И за още по-голямо съжаление, у нея имаше нещо, което сякаш се вмъкваше под цивилизованата му броня и го превръщаше в звяра, който тя го обвиняваше, че е.

Каква проклетница — какъв остър и хаплив език имаше тя — малката Дилайт на брат му Карло с похотливото, възбуждащо тяло, която сега беше неговата наслада, въпреки че имаше език на пепелянка. Наистина не би трябвало да й позволява да разрушава обичайния му самоконтрол.

— Ще обсъдим това по-късно! — каза Марко рязко с поглед, който я предупреди повече да не подлага търпението му на изпитание. — Освен ако нямаш предвид някой спорт, различен от ездата.

Сара отвори и затвори уста, докато той изглежда чакаше отговора й. Желанието й да язди беше много голямо, а той наистина имаше хубави коне.

— Добре — заяви той, след като тя не отговори, а остана там със здраво стиснати устни. — Тогава ще си довърша бръсненето и ще се облека — ако нямаш нищо против. — Ръката му посочи към неудобен на вид стол от масивно тъмно дърво с висока облегалка. — Заповядай, седни.

Колко официален можеше да бъде, когато му изнасяше, помисли си Сара неодобрително, докато го гледаше как се отдалечава и чу решителното затръшване на вратата на спалнята му зад гърба му.

Още един пример за неговата несправедливост! Той имаше врати с ключалки и беше явно недоволен от нейното нахлуване в уединението му, а на нея не разрешаваше никакво уединение със своите внезапни посещения в стаите й, на които нямаше ключалки. Изключително удобно за него — на любовниците му никога не се предоставяше възможност да му откажат.

Фактът, че той изглеждаше в доста по-добро настроение, когато накрая излезе от стаята си изкъпан и обръснат, изобщо не уталожи гнева й, макар че тя успя да го прикрие доста успешно.

— Ето ме, радост моя! Не се забавих много, нали?

Сара скри зад гърба си стиснатите си юмруци и се престори, че настроението й отговаря на неговото. Неговата Дилайт, как не! Самомнително, нагло копеле! Но този път тя нямаше да изпусне нервите си за нищо на света. Той трябваше да й позволи да си отиде! Как иначе щеше да успее да му отмъсти?

За да прикрие истинските си чувства, тя направи небрежен жест към доста спартански подредената стая с грозни мебели, където той я беше накарал да чака, сякаш беше просител, молещ за височайшото му благоволение.

— Изучавах стаята ти и трябва да ти кажа, че ме изненада. Очаквах по-скоро… е, нещо по-величествено. Но със строгата си мебелировка тази стая ми напомня на канцелария.

Той повдигна леко подигравателно едната си вежда преди да я удостои с отговор.

— Значи не е достатъчно разкошна за теб? Е, ти си права — наистина използвам тази стая за кабинет и мебелировката е напълно подходяща за тази цел. Когато имам работа, не се нуждая от отвличащи вниманието дреболии. — В гласа му се долавяше язвителна нотка, особено когато заради нея наблегна на думите „отвличащи вниманието дреболии“. — Но за да не те разочаровам прекалено, съкровище, ще ти кажа, че това не са официалните покои на дуковете Ди Кавалиери — те са достатъчно величествени дори за твоя луксозен вкус. — Очите му се спряха многозначително на обиците й с миниатюрни диаманти, преди да изостави темата, свивайки рамене. — Но са прекалено големи за сам човек с огромното легло с балдахин и кънтящи ъгли! Този малък апартамент напълно ме устройва до момента, в който ще споделя другия с моята съпруга. А сега ела — мислех, че нямаш търпение да пояздиш?

Беше казал „за моята съпруга“ с онзи свой равен тон — и даже животът й да зависеше от това, Сара не би могла да възпре въпроса си.

— Твоята съпруга? Ти си женен? — Докато той говореше, Сара не бе успяла да се въздържи и беше хвърлила любопитен поглед през вратата на спалнята, която той беше оставил отворена — очите й попаднаха право на портрета, който висеше над леглото му. — Бедната ти съпруга! Предполагам, че портретът над леглото ти е неин?

За първи път, откакто го познаваше смехът му беше истински, а не просто дрезгав, ироничен звук.

— Женен! Ей, скъпа — да не би да те разстройва тази мисъл? Но няма защо да се притесняваш — нямам никакво намерение да се женя, докато не се наложи сериозно да се замисля за създаване на наследник, а това няма да стане в следващите няколко години. А колкото до портрета — красивата дама всъщност е сегашната дукеса, втората съпруга на баща ми, а не моята. Вътрешната й красота и сърдечност е не по-малка от тази на портрета. Моята мащеха е жена, която наистина заслужава да я боготвориш и уважаваш!

Сара невярващо разшири очи, когато долови странната мекота в гласа му, и направи непочтителната забележка по-скоро за да прикрие собствените си тревожни чувства.

— О, да! Сигурно е истина, че всички италианци са влюбени в майките си — и предполагам, че мащехите не са изключение от правилото!

Тя не беше подготвена за гневната сила на реакцията му, когато й изръмжа:

— И какво точно искаш да кажеш с този противен, злонамерен намек?

— О, за бога! — Сара се ненавиждаше, задето отстъпи крачка назад. — Честно, не исках да кажа нищо! Съжалявам, ако неволно съм се докоснала до някоя семейна тайна!

За момент той придоби вид сякаш с удоволствие би й счупил врата — после мрачното му, заплашително изражение стана каменно и като маска скри всичко от нея.

— Моля те, не се занимавай повече със семейството ми или с историята му. — Със студен жест той й направи път да излезе от стаята. — Освен това ще съм ти благодарен, ако не клюкарстваш с прислугата. А сега да вървим, преди да си променя намерението и да те изпратя да медитираш горе в стаята си!

В гласа му се долавяше мрачно-заплашителна нотка, която я накара да замълчи, въпреки че всичките й инстинкти я подтикваха да отвърне злъчно на презрителното му напомняне за положението, което й беше наложил. Вещ. Негова любовница, негова курва — и всичко друго, което би му хрумнало да я нарече.

Сара трябваше да стисне до болка зъби и да съсредоточи цялото си внимание върху окончателната си победа и своето отмъщение! През целия път до конюшнята, докато се стараеше да следва големите му крачки, които бяха още едно доказателство, че изобщо не се съобразява с нея, тя се опитваше да си представи изражението на лицето му, когато открие истината. Че въпреки всичките му усилия истинската Дилайт Адамс е благополучно омъжена за безценния му брат, и че той е излязъл злодей и глупак, като е отвлякъл по-голямата сестра на Дилайт. Нека се опита да се измъкне от това, особено когато баща й разбере цялата история!