Розмари Роджърс
Игра на любов (6)

6

Първоначалното й чувство на облекчение, когато Сара разбра, че Пол Друри и жена му ги чакат в апартамента на дука, бързо прерасна в напрегната бдителност. Семейство Друри не би могло да й бъде от полза, в случай че имаше нужда от помощ. Двамата очевидно бяха твърде впечатлени от съчетанието на титла с пари! Но все пак бяха там и Сара беше благодарна, когато след обичайните любезности Моник реши, че умира от глад.

Моник Друри изобщо не отговаряше на представата за името Моник, помисли си Сара безразсъдно. Двете се бяха оттеглили в дамската тоалетна и Моник — висока, кльощава, с леко приведени рамене — правеше безуспешен опит да вчеше правата си руса коса, подстригана без особена фантазия.

— Наистина трябва да си сменя фризьора. Вие при кого ходите?

Спомняйки си какво й беше казала Дилайт, Сара се ухили.

— Една приятелка-лесбийка ме прави в свободното си време.

— О, така ли?

Очите на Моник в огледалото бяха изпълнени с удивление. „Колко детинско,“ помисли си Сара. „Е, не ме е грижа, дори и наистина да съм я шокирала! Тя е невероятно вулгарна и превзета! Държи всички да знаят откъде са дошли парите в семейството.“

През цялата първа част на проточващата се до безкрайност вечеря се чуваше само „Така казваше татко“ и „Така правеше татко“. Пол Друри седеше, потънал в ледено мълчание, а дук Ди Кавалиери се беше облегнал назад и върху мрачното му лице играеше саркастична, преценяваща усмивка. Сара почти долавяше мислите му: „Типична американка!“ И се чувстваше ужасно, защото преднамерено беше подтикнала Моник към самохвалство.

— Трябва да отида до тоалетната. — Безсрамно бягство от изпитателно втренчените очи на Моник. Но какво я интересуваше мнението на Моник?

Това, за което Сара се опитваше да не мисли, беше дук Ди Кавалиери и смесените чувства, които бе успял да събуди у нея, до голяма степен против волята й. Нямаше никаква полза да си повтаря, че изобщо не го харесва. Истината беше, че се чувстваше като птица, хипнотизирана от змия — почти не можеше да откъсне очи от него. У него имаше нещо диво и примитивно, едва прикрито от лустрото на любезна вежливост, наложено от цивилизацията. А и той се отнасяше с нея като с парализирана плячка, която не можеше да му избяга — с високомерна галантност, зад която не се криеше нищо друго. Защо изобщо беше пожелал да се запознае с нея? Защо беше настоявал и използвал хитрост, за да уреди тази среща? Само за да седи и я наблюдава през масата с тези загадъчни черни очи?

Двете жени се върнаха мълчаливо на масата, а двамата мъже се изправиха с официална вежливост. Сара отново усети допира на силните, загорели пръсти върху голия си гръб и едва успя да потисне една тръпка на страх и мрачно предчувствие.

— Бихте ли искали да потанцувате след вечеря? Имате фигура на добър танцьор и стъпвате леко.

Сара отметна глава назад и изви устни в предизвикателна усмивка.

— Обичате ли диско? Аз харесвам единствено това. Но е крайно уморително, да знаете.

Моник потръпна пресилено и сбърчи устни, сякаш беше лапнала нещо кисело.

— Обичам да гледам танци. Балет… двамата с Пол гледаме всяко представление на балета на Ню Йорк. Татко подпомагаше трупата.

Моник си имаше своите предпочитания, в крайна сметка! Сара се усмихна лъчезарно и промърмори предизвикателно:

— Не си падам по гледането. Обичам музика с ритъм, който кара тялото ми да се движи.

Какви ги приказваше? Та тя обичаше балет, а опера — още повече. Но този мъж искаше да се срещне с Дилайт и точно нея щеше да получи!

Присвитият му поглед беше единствената реакция, която тя успя да предизвика.

— Значи предпочитате да участвате, а не да гледате? Аз разбира се говорех за танци, госпожице… Дилайт. — Той отмести небрежно погледа си от нея, сякаш отговорът й нямаше значение. — А вие двамата? Пол, Моник, какво ще кажете, да отидем всички на дискотека тази вечер? Оставям на вас, или на моята очарователна дама, да кажете къде, защото аз съм сравнително нов тук.

— Всъщност не ми се иска да закъснявам тази вечер, но все пак ви благодаря. — Сара с ужас си спомни, че Дилайт беше наистина невероятна танцьорка, докато тя не бе имала много възможности да разбере дали я бива или не. А той несъмнено също беше великолепен танцьор — леката походка и начина, по който владееше тялото си, й напомняха за фехтувач или борец. Беше казал че има черен пояс по карате, пети дан. Несъмнено беше и много добър танцьор. Е, нямаше да може да я изобличи!

— Ти се оплакваш, че сутрин трябва да ставаш рано… — Пол и Моник спореха тихо, без да й обръщат внимание. Рикардо се наклони към нея, повдигнал насмешливо едната си вежда. — Чел съм всичко за вас в пресата и ако не бях убеден в противното, щях да си помисля, че ви е… страх, по някаква причина. Аз не хапя, синьорина, нито пък смятам, че трябва да се… насилва жена, която не иска.

Сара можеше да почувства топлината на тялото му, твърде близо до нейното. И издайническата горещина на кръвта, която нахлу в лицето й. За да я прикрие, тя се престори, че рови в чантичката си и каза нехайно:

— О, хубаво! Тогава мога да ви се доверя да ме закарате вкъщи, без да изпадаме в обичайната неловка ситуация, нали? — Когато най-после вдигна очи, тя срещна ядосания му поглед с, както се надяваше, безгрижно изражение. — Не че не ми хареса вечерята, но аз съм работещо момиче, а шест сутринта е ужасно ранен час!

— Много сте добра в измъкването, нали? Въпреки че правите впечатление на изключително освободена млада американка, мисля, че мъж, който не се вмества в стандартите ви, малко ви плаши.

— Не се ли самоласкаете, дук Ди Кавалери?

Преднамерената й грубост го накара да стисне зъби, а погледът му я шибна като камшик.

Сара нямаше… не можеше да отстъпи сега, но с ужас осъзна, че междувременно Пол и Моник бяха обявили примирие и ги наблюдаваха и слушаха с едва прикрито любопитство.

— Може би, но не мисля така. От мига, в който се срещнахме, усетих вашата враждебност — или играете някаква игра? Не искате ли всъщност да насърчите мъжа с това ваше поведение?

— О! — Сара си пое дъх и впи пръсти в салфетката на коленете си. Ако не я гледаха, с огромно удоволствие би хвърлила нещо по него.

— Ядосах ли ви? Възможно ли е? — Нотката на фалшива загриженост в гласа му я подразни, а той се облегна назад и саркастично провлачи думите си: — Съжалявам, ако прямотата ми ви обижда, синьорина Дилайт. Ала аз отдавна съм минал етапа на глупавите игрички. Не виждам защо между мъжа и жената да не съществува взаимна откровеност, без това да принизява когото и да е от тях. Но може би не сте съгласна?

— Аз мисля… мисля… — с крайчеца на окото си Сара забеляза втренчения бдителен поглед на Моник Друри и се окопити, твърдо решена да не позволи на това чудовище в мъжки образ да вземе връх над нея. „Дишай дълбоко, Сара!“ напомни й вътрешният й глас, докато самата тя отпи глътка вино, докосна леко устни със салфетката си и се облегна назад, като кръстоса стройните си крака.

Усмивката, която му отправи, беше възнаградена с проблясване на онези ястребови очи.

— Разбира се, че съм съгласна с вас. Игрички. Такава глупава загуба на време. Съвсем вярно. По принцип аз също не… играя игрички, нито си губя времето, така да се каже. Само че… майка ми успя да ми втълпи, че трябва да бъда учтива, особено с по-възрастните. Но ние не си играем на гатанки, нито на „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“, нали? Така че почва да ми писва от всички тези прикрити нападки и от вашата грубост, сеньор Дука!

Лицето му стана безизразно като издялана от махагон маска, но очите му останаха живи — два въглена, които я приковаха на мястото й, точно когато беше решила да стане и да си тръгне.

Той каза сковано, сякаш думите насила излизаха от устата му:

— Не съм имал намерение да бъда груб, синьорина. Но, ако така сте го почувствали, приемам упрека ви. Като… по-възрастен от вас, на всичко отгоре и чужденец, не осъзнах, че сте възприели погрешно мен и думите ми.

— О, но всичко това е ужасно глупаво! — прекъсна ги внезапно Моник с раздразнение. — Честно, Пол, не разбирам защо не кажеш нещо. За какво е целият този шум? Имам предвид, че сме тук, защото Рикардо искаше да се запознае с Дилайт, е, направи го и сега двамата си разменят нападки. Означава ли това, че се харесвате, или не? Мен не ме засяга, но става късно, а келнерът кръжи нервно наоколо и не смее да ни поднесе сметката. Освен това искам да знам кой с кого ще си ходи. Пол и аз живеем в Малибу, а дотам има доста път.

— Млъкни, Моник! — каза Пол с равен тон, но очите му шареха въпросително по двете каменни лица. Той добави с престорена шеговитост: — А сега, след като вие двамата вече се запознахте и кръстосахте шпаги, какво ще правим? Струва ми се, че тук искат да затварят, но можете да дойдете у дома — при последните думи погледна успокоително Моник, която зяпна и после намусено затвори уста — за нощувка със закуска!

В този момент компанията на Моник — или на Пол, все едно, беше последното, което Сара би желала. И изобщо не я беше грижа дали ще я изхвърлят от филма или не. Тази мисъл и даде смелост.

— Мога да взема такси… — каза тя почти едновременно с кавалера си, който измърмори през стиснати зъби:

— Ще уредя сметката с келнера и ще заведа синьорина Дилайт у тях, защото аз я доведох. — Той не щракна с пръсти, но жестът му накара келнера да дотича.

Докато той подписваше чека, Сара седеше сковано на крайчеца на стола си, спорейки със себе си дали просто да не стане и да си излезе или това би му изглеждало като отстъпление. Най-малко от всичко искаше той си помисли, че се страхува от него — каква нелепа мисъл!

 

 

По-късно Сара не можеше да си спомни как точно всички се озоваха отново навън пред хотела. Вероятно причината бе във втората бутилка Пюлини-Монтраше по време на вечерята. Тя вдъхна топлия нощен въздух и в следващия момент осъзна, че Пол и Моник Друри бяха изчезнали, а нея отново я настаняваха в ламборгинито.

Тя отпусна глава върху меката тапицерия и затвори за миг очи. Никакви спорове повече, пожела си тя наум. Нека той замълчи или да…

Тя се сепна от незавършената си мисъл и рязко се изправи, не желаейки да проявява никакви признаци на слабост. Той несъмнено беше свикнал с жени, които припадаха и го караха да си мисли, че е неустоим. Някои жени наистина харесваха арогантни и властни мъже, но тя не беше от тях!

Сара внезапно осъзна, че той беше казал нещо, беше й задал някакъв въпрос. Той го повтори с преувеличено търпелив тон.

— Питах ви синьорина, дали все още ви се ходи на дискотека… но вие очевидно сте твърде изморена… или отегчена!

— Отегчена? Изобщо не съм се отегчила! Да си кажа право, вечерта беше толкова забавна и аз просто се влюбих в Пол и Моник, но трябва да разберете, синьор, че миналата нощ не успях да се наспя, а в шест сутринта трябваше да съм в студиото. Обичам забавленията, но тази вечер…

Колата потегли толкова рязко, че Сара политна назад и се уплаши да не си счупи врата. Тя се чу да изпъшква и ръката му почти мигновено обгърна тялото й, оставяйки я без дъх.

Тя го чу как изруга полугласно, преди да каже с относително цивилизован тон:

— Съжалявам. По принцип карам много бързо, а когато съм тук, непрекъснато забравям, че има ограничения на скоростта. Добре ли сте?

— Не е необходимо да… ме държите! Добре съм… просто не очаквах…

— Не? — Той сякаш простърга думите през зъбите си. — Чудя се какво си очаквала от вечерта, любителко на забавленията? Обичаш да ходиш на дискотека, но когато те поканя, си много уморена — от снощи, прав ли съм? А когато се опитам да те предпазя да не се нараниш, възразяваш срещу ръката ми върху тялото ти. От какво се страхуваш? От себе си? Или от факта, че си срещнала истински мъж, а не някоя от твоите лесни за манипулиране марионетки?

— Ти наистина си ужасно самонадеян! — Сара се задъха от гняв. — Мястото ти е в Средновековието! Приемам покана за вечеря, а ти се държиш сякаш съм твоя собственост за вечерта! Е, не съм. Принадлежа на себе си, на никой друг, и подбирам… любовниците си! И ако не ти харесва да слушаш това, можеш да ме оставиш тук, а аз ще намеря начин да се прибера.

— Как? На автостоп? Истинска покана за изнасилване — освен ако това не е една от тайните ти фантазии.

Сара отново се задъха от гняв.

— Ти… ти си ненормален, знаеш ли? Сигурна съм, че в свободното си време четеш „Плейбой“, „Пентхауз“, а сигурно и „Хеслър“. Имаш още много да учиш за жените — искам да кажа за тези, чиято цел не са парите или каквото там им предлагаш. Аз съм актриса, а не момиче на повикване, синьор! Не разчитай на мен да осъществя фантазиите ти!

— Какъв темперамент! Когато си ядосана, акцентът ти става подчертано английски, забелязала ли си? Това да не е под влияние на майка ти? — Той й се смееше!

Почти заслепена от яд, Сара посегна към дръжката на вратата, но той се пресегна през нея с бързината на нападаща пума и стисна до болка пръстите й.

— Не, не! Това би било глупаво! А ти нямаш вид на самоубиец. Стой мирно, аз не вярвам в насилието, само в прелъстяването. Ще те закарам до вас невредима, повярвай ми.

Точно когато си мислеше, че пръстите й ще се пречупят под натиска на неговите, той ги пусна… едва ли не с презрение.

— Моля те, облегни се назад и се опитай да се отпуснеш. Остават само още няколко минути. Честно казано, не си падам по мелодрамите.

Сълзи на чист гняв плувнаха в очите й и Сара беше благодарна на тъмнината, която му пречеше да ги види. Защо, о, защо винаги плачеше, когато беше ядосана. Но нямаше да… не, по-скоро ще умре в страшни мъки, но няма да му достави удоволствието да разбере колко я е засегнал.

Онемяла, тя се облегна вдървено назад, опитвайки се да си представи, че той не съществува. „Дишай дълбоко, Сара!“ — каза си тя. Така правеше преди тенис мач със сериозен противник и това свърши работа и сега.

С крайчеца на окото си Сара долови косия поглед, който той и хвърли, докато тя упорито продължаваше да пренебрегва присъствието му с мълчание. Този дук Ди Кавалиери беше не само непоносимо арогантен, а и най-грубият и противен мъж, който бе имала нещастието да срещне, независимо от титлата и парите му! Защо беше толкова нетърпелив да се запознае с нея, след като очевидно я смяташе за евтина и лесна? И щеше ли да се откаже, след като му показа, че не е такава?

— Достатъчно ли ти е топло? — попита той изведнъж, прекъсвайки мислите й, сякаш успяваше да ги прочете и Сара осъзна, че неволно беше трепнала от уплаха.

— Добре ми е, благодаря, — каза тя сковано, молейки се той да побърза. Вече твърде дълго пътуваха към дома й.

— Хубаво. — Той натисна някакви копчета и нежна музика с великолепен, кристално чист звук изпълни легналата между тях тишина. Пасторалната симфония на Бетовен. Омагьосваща музика, създаваща настроение. И опасна в съчетание със загадъчната, гибелна сила на мъжа до нея. При тази мисъл Сара се размърда неловко и забелязал лекото движение, той каза доста язвително: — Тази музика не ти харесва? Би ли искала да чуеш нещо друго?

Тя отвори уста да го опровергае, но си спомни, че се представя за Дилайт и се застави да свие равнодушно рамене.

— Няма значение. Почти стигнахме, нали?

Той настоя с глас, който подразни слуха й:

— Кажи ми, Дилайт, каква музика харесваш?

Този път тя се насили да го погледне, улавяйки в светлината на преминаваща кола арогантните му черти и леко присвитите му устни.

— О, … всичко, в което има ритъм. Джаз, например.

— Разбирам. А какви са другите ти предпочитания?

Тя започваше да се чувства като в капан. Защо изведнъж започна да я разпитва?

— Защо би искал да знаеш? Имам предвид, че от самото начало на вечерта беше ясно, че не ме харесваш особено, нали? Съжалявам, ако съм те разочаровала, но срещата с непознат си е среща с непознат дори в Холивуд!

Той спря колата така рязко, че Сара извика, политайки напред, само за да бъде задържана от желязната хватка на ръката му. Тя би искала да я отблъсне, но той продължаваше да я държи прикована на място — влудяващо усещане, особено когато мургавото му, сърдито лице беше толкова близо до нейното.

— Кажи ми тогава, синьорина Дилайт, защо ходиш на тези… срещи с непознати, както ги наричаш? Ти си привлекателна млада жена, а нямаш нито съпруг, нито любовник. Защо? Защото обичаш разнообразието?

Борейки се с паниката и импулсивното желание да се нахвърли върху него и да го дере с нокти, докато я пусне, Сара се застави да не мърда и го изгледа предизвикателно.

— Нямаш никакво право да ме разпитваш… нито да очакваш отговор! Ти си не само груб, ти… ти си най…

— О, каквото и да казваш, какъвто и да съм, между нас все пак има привличане, нали? — Той се изсмя, при което Сара я побиха тръпки от страх.

— Ти си луд! Не знам каква игра си мислиш, че играеш с мен, но аз не участвам, ясно ли ти е? Ама аз… аз дори не те харесвам, разбираш ли това ти… ти нахално коп…

— Не е прилично жена да псува — прекъсна я той и за неин ужас извъртя тялото си така, че тя се оказа в истински капан. Пръстите му се сключиха върху голото й рамо, изтръгвайки от нея въздишка на ужас, докато той каза бавно, с измамна нежност: — И какво общо има харесването с това?

Това изобщо не приличаше на целувката на Гарън Хънт. Целувката на този загадъчен непознат не даваше, а вземаше… вземаше… вземаше. Сара почувства, че главата й се замая — като че беше във водовъртеж, който я отнасяше далеч от собственото й аз, докато тялото й сякаш се разтапяше, неспособно да се съпротивлява.

Топли пръсти погалиха врата й, плъзнаха се по лицето й и го повдигнаха към неговото. И през цялото време държеше устата й в плен, в началото я опустошаваше грубо като варварски нашественик, а после, сякаш усетил капитулацията й, си позволи да бъде почти нежен, целуна крайчеца на треперещата й уста и отново собственически покри устните й със своите.

Едва когато ръцете му се плъзнаха надолу и докоснаха гърдите й, сякаш прогаряха тънката коприна на роклята й, у Сара изплува нещо подобно на разсъдък.

Чувстваше се като дрогирана, сякаш дори и гласът й вече не беше неин.

— Не… недей! Моля те, недей!

— Дилайт, скъпа. Виждаш ли колко силно се желаем? Хайде бързо да се качим горе… ти си права, тук е прекалено открито, за да се любим.

Шокът от думите му я върна към действителността, очите й, притворени и невиждащи, примигнаха и тя внезапно осъзна, че бяха спрели пред блока, в който живееше. И че я беше нарекъл Дилайт!

— Скъпа, ела.

Цялата трепереше. Беше изпуснала чантичката си и се наложи да я потърси, благодарна, че това незначително действие прикри смущението й.

— Не! И моля те, не ме… докосвай отново. — Трябваше да продължи да говори, да го държи на разстояние, а се запъваше и преплиташе думите, докато се бореше да възвърне самообладанието си. — И така, доказа, каквото си беше наумил — че… че между нас има физическо привличане. Но честно — очакваш след една целувка да те заведа в леглото си? Просто не съм чак толкова… неподвластна на условностите. А и не си падам по любовните връзки за една нощ.

Тъй като не го познаваше, тя не знаеше какво може да очаква. Гняв? Горчиви, язвителни думи? Точно в този момент изобщо не я интересуваше — искаше само да се махне от него и от съкрушителната му близост. Устните й все още горяха от силата на целувките му, а зърната на гърдите й бяха твърди и подути от ласката на пръстите му.

Затаявайки дъх в тревожно очакване, Сара се опита да прочете нещо по мрачното му лице. Защо не казваше нищо?

За изненада — или огорчение — гласът му прозвуча доста спокойно, изразявайки единствено любезно съжаление.

— Така ли? Е… съжалявам тогава. Макар че трябва да призная, че сега… остава предчувствието за това, което би могло да се случи между нас… нали?

Без да й даде възможност за отговор, той отвори своята врата и тръгна към нейната с широки, бързи крачки, които накараха Сара да си помисли с внезапен пристъп на раздразнение, че опитът му за прелъстяване е бил чисто формален и той вече е отегчен и нетърпелив да се отърве от нея.

— Лека нощ.

Той я изпрати до асансьора. Тя си въобрази, че очите му се спират за миг върху устните й, но в следващия момент те станаха прикрити и неразгадаеми.

— Лека нощ! — каза тя весело. — Благодаря за вечерята.

— Ти направи вечерта невероятно интересна.

Сара беше оставена сама да размишлява върху тези думи, когато вратите на асансьора се затвориха. Рикардо вече се беше обърнал.