Розмари Роджърс
Игра на любов (18)

18

— Винаги ли принуждаваш жените да ти правят компания на вечеря? Или… или ги отвличаш за развлечение? Защо всъщност съм тук?

От другия край на масата тези черни като нощта очи, от чийто проницателен поглед Сара беше започнала да се страхува и да се отвращава, сякаш пробиваха лошо изградената й защита.

— Защо? — изръмжа той язвително, докато дългите му пръсти режеха парченце сирене и го балансираха върху ръба на ножа. — Защо според теб, Дилайт? Може би не мога да не се питам дали ще се окажеш достойна за името си… може би исках да разбера колко всъщност обичаш брат ми? И двата ми отговора ли те разстройват? Виждам как пулсът ти бие в гърлото! — Гласът му стана остър като ножа, с който си играеше. — Хайде да бъдем честни един с друг, carissima! В крайна сметка не може да се каже, че съм те отвлякъл. Спомням си ясно, макар че ти твърдиш, че не помниш, че дойде с мен съвсем доброволно… Не каза ли, че поканата ми „звучи страхотно“? Дори остави съобщение на телефонния секретар на чичо Тео… не си ли спомняш това? Трябваше да ти напомня, че ако не престанеш да се кикотиш, той няма да разбере нито една дума, когато пусне съобщението. Защо тогава изведнъж реши да избягаш от мен толкова скоро? Или този твой изблик е типично женски начин да ми напомниш, че трябва да ти отделям повече време?

Сара нервно си пое дълбоко дъх и високомерно вирна брадичка. Не, нямаше да му позволи да си играе с нея на котка и мишка. Ще му даде да разбере, все едно какво ще се опита да направи с нея този звяр.

— Казваш ми неща, които имат за цел да ме наранят и унижат, нали? Чудя се защо. Да не си ядосан, че те бих на тенис? Или защото толкова явно предпочитам да правя любов с брат ти, а не с теб?

Щом думите излязоха от устата й, Сара се зачуди дали не беше прекалила. Очите му, черни като въглените в ада, биха я погълнали, ако му позволеше. Тя чу през цялата дължина на масата как той изсъска, докато си поемаше въздух, и за да не се свие от уплаха, предпочете да предизвика гнева му.

— Разбира се аз съм само една безпомощна жена, която няма твоята физическа сила — а ти имаш и прислужници, които сляпо ти се подчиняват, нали? След като вече ми напомни, че съм изцяло в ръцете ти, бих ли могла да попитам какво точно смяташ да правиш с мен? Да ме убиеш? Да ме изнасилиш?

— Достатъчно! — прогърмя гласът му, а той заби острието на ножа си в дъската пред него. — Писна ми от твоите въпроси, твоите обвинения, твоите намеци и провокациите на прехваления ти сексапил, които постоянно ми хвърляш в лицето. — Нека ти кажа нещо… — Той изтръгна ножа от дървото и го насочи към нея по начин, който накара Сара да трепне вътрешно, чудейки се дали ще го метне към сърцето й. — Нека ти припомня, че вече ти казах, че нямам намерение да те изнасилвам — колкото й да се стараеш да ме подтикнеш към такова действие. И нека ти кажа също, че в крайна сметка ще те имам въпреки брат ми и омразата ти, а когато това стане, ще бъде както по мое, така и по твое желание.

Сара усети, неспособна да го предотврати, как лицето й пламна, когато със закъснение осъзна значението на това, което той току-що беше казал. Тя се улови, че се взира в него с леко разтворени устни и неприятно учестено дишане — точно като ужасен заек, хипнотизиран от змия, помисли си тя по-късно, отвратена от себе си.

Той се изсмя грозно.

— Проклятие! Да не би да съм укротил острия ти език? Гледаш ме, сякаш очакваш да скоча от стола, в който седя и да ти се нахвърля… като този готов за скок вълк, който нося на врата си! Страхуваш ли се… или си очарована, моя непостоянна Дилайт?

— Твоя… твоя… да не си посмял да ме наричаш твоя! Изобщо не съм твоя — никога няма да бъда твоя, дори да беше последният мъж на земята — никога по мое желание, никога!

— Това предизвикателство ли е или просто още една проява на лицемерие? За млада жена с твоя опит, която е „помъдряла“, както ти се изразяваш, определено се държиш прекалено скромно — освен ако нямаш за цел да ме впечатлиш?

Той беше несъмнено най-отвратителният, най-самомнителният мъж, когото беше срещала! Как само преиначаваше всичките й думи…

— Много би ми се искало да хвърля нещо по теб! — каза Сара задъхано. — За предпочитане нещо много тежко или много мокро… — Очите й се спряха с копнеж на тежката сребърна купа в средата на масата, пълна с красиво подредени екзотични орхидеи и тя въздъхна, преди да го погледне твърдо с пламнали от гняв бузи. — Но моето възпитание — научена съм да се старая да се държа като дама при всякакви обстоятелства, дори когато мъжът до мен не е джентълмен! — Стискайки здраво облегалките на стола си, Сара се застави да не отмества поглед.

— Добре си казваш репликите, точно като способната актриса, каквато вярвам, че си! — Отпивайки с наслада от втората си чаша еспресо, той подигравателно вдигна наздравица за нея. — Права си за мен, Дилайт… аз не съм джентълмен. Тази земя не ражда нежност, нито търпи слабост. Природата тук е сурова, а същото важи и за самите жители на Сардиния. Не е зле да запомниш това.

На моменти очите й заприличваха на остри късчета зелено стъкло, копнеещи да дълбаят и режат. Марко се облегна назад, като я изучаваше целенасочено, опитвайки се да прецени доколко е готова. Той не се съмняваше, че в крайна сметка тя ще се предаде, но междувременно наистина беше успяла да го изненада с упоритостта и темперамента си.

Сега беше решила да издигне помежду им стена от ледено мълчание, извръщайки се с преувеличено свиване на едно голо, блестящо като коприна рамо, за да си играе с една сребърна лъжица. Да я вземат дяволите! Тя беше само една мръсница — аморално същество с хубаво тяло, което несъмнено знаеше как да използва в леглото, за да постигне целите си. Как смееше да обърква живота му — оказа се толкова упорита, че се наложи да прибегне до крайната мярка да я доведе тук. Тя разбира се си играеше с него, подмамваше го с престорената си свенливост и кокетство, а после го отблъскваше с гнева си или с дяволската си резервираност.

Той искаше безусловната й капитулация. Да я накара да приеме странната, нежелана химическа реакция, която се получаваше между тях и понякога караше въздуха наоколо да пращи от напрежение. И тогава — тогава можеше да й покаже истинската й същност, като й докаже колко слаба е ревностно проповядваната й вярност към брат му Карло, когото упорито наричаше свой годеник.

Точно в този момент му се искаше да притисне тънкото й развратно тяло към своето, да принуди устните й да се отворят с желание под натиска на неговите, докато заравя ръце в гъстите й лъскави коси с цвят на махагон. Точно това би трябвало да направи — да приключи веднъж завинаги с ненужния фарс, който тя се опитваше да продължи. И тогава, след като я е имал и я е поставил на мястото й, можеше да се върне към бизнеса си и към Франсин, любовницата му, която го очакваше в Париж.

— Най-малко от пет минути седиш тук и просто се взираш в мен! Не би ли предпочел да гледаш картина, която не може да ти отговаря? Да ти кажа честно, доста съм уморена и ако не възразяваш, бих предпочела да… се кача горе.

Той забеляза как тя се запъна на думите „да си легна“ и ги замени с „да се кача горе“. Упоритата й игра на свенлива малка девственица наистина започваше да става малко нелепа.

Сара не съзнаваше, че е затаила дъх, докато не го видя да става с пресилен поклон към нея, противоречащ на презрителния израз в очите му.

— Разбира се. Спокойният живот тук сигурно ти се струва доста скучен, а?

Дали настоя да я придружи до горе, за да й покаже, че можеше да бъде и по-различно? Сара усещаше твърде ясно близостта на загадъчната му мъжественост — натискът на пръстите му върху лакътя й, който сякаш я предупреждаваше, че е напълно безсмислено да се опитва да избяга. Усещаше ли той, на свой ред, почти първичния й страх от близостта му — че може да изгуби контрол над себе си, да изгуби част от себе си заедно с всички романтични момичешки мечти, с които беше израсла? Ако този арогантен дук от Сардиния я вземеше, както се заканваше, то нямаше да бъде от любов и уважение. Щеше да е от желание да използва тялото й като инструмент, чрез който да я употреби и да я накаже, и ако прошепнеше в ухото й някое име, както направи, то нямаше да бъде нейното.

Сара започна да се бори с внезапно обхваналото я странно усещане за неизбежност. Не! Тя не трябва да се предава — няма да се предаде, въпреки че собствените й неканени емоции заплашваха да я завладеят.

— Много мило от твоя страна, че ме изпрати, за да не се загубя, но оттук мога да се оправя и сама, благодаря. В стаята ми свети, а…

— Не би ли искала да излезеш на терасата и да погледаш звездите? Оттук винаги изглеждат необикновено ярки.

А, сега се опитваше да бъде чаровен, така ли?

— Не, благодаря — отвърна Сара твърдо, като добави подчертано: — Вашата гостенка наистина би предпочела да се оттегли за нощта, с позволението на Ваша светлост разбира се.

„Щеше ли да я остави да си отиде?“ почуди се Сара със страх.

„Дали да сложи край на тази глупава игра, която играеха в момента, или да я продължи още малко?“ Очите на Марко леко се присвиха, докато размишляваше, гледайки преднамерено отчужденото й лице, а после той безмълвно се отказа. Защо да бърза? Тя беше тук и все едно дали беше разбрала или не, нямаше да ходи никъде, ако той не й разрешеше. Твърде лесното спечелване на всяко състезание винаги водеше до отегчение.

— Значи… може би утре…?

Той изрече думите на глас, като нарочно я остави сама да изтълкува смисъла им.

— Има ли моята очарователна гостенка всичко необходимо за вечерта?

— Икономката ти е много експедитивна. Благодаря… — каза Сара преднамерено равно, като отчаяно се молеше той да се умори от словесната престрелка и да си тръгне.

— Е, лека нощ тогава… Дилайт.

Той бавно и мъчително прокара пръст по бузата й, а след това по устните й, усмихвайки се доста подигравателно, когато тя рязко отдръпна глава, сякаш я беше изгорил.

— Ако промениш решението си — имам предвид да гледаш звездите — ще работя до късно долу в кабинета си. Само трябва да вдигнеш телефона до леглото си и да набереш номер седем. Лека нощ отново. Спи спокойно! — И с този последен, доста подигравателен упрек, той си тръгна!

Без да се интересува какво мисли той, Сара почти избяга в стаята си и се облегна на вратата, която не можеше да заключи, усещайки как коленете й треперят от слабост. Разбира се, че беше само физическа реакция, напомни си тя строго, ако запазеше главата си „трезва“, както казваше Дилайт, несъмнено щеше да открие начин да се измъкне от тази комична ситуация. В крайна сметка беше само въпрос на време нейният злонамерен дук да разбере, че безценният му брат Карло вече не живее сам в Аржентина и че той на практика е отвел не сестрата, която е трябвало! И тогава й хрумна неканената мисъл: „О, боже — тогава той вероятно ще ме убие, за да не се разбере на какъв глупак са го направили!“

Полууплашена, че той би могъл да промени решението си, Сара набързо приключи с тоалета си и се пъхна в чисто бяла нощница от тънък лен, която стигаше до глезените й и беше скроена като риза от деветнадесети век с гарнитура от бяла дантела и сини панделки.

Да гледа звездите с него, как не! Сара едва не изсумтя на глас като започна да разресва косата си, броейки всеки замах на четката. Това би било истинско бедствие. У Джовани Марко Рикардо Маркантони, дук Ди Кавалиери нямаше нито романтика, нито деликатност, все едно какво предполагаше благородническото му име. Не се ли беше подиграл с благородството тази вечер? Не, той не беше благороден — беше суров и взискателен, и жесток, и безскрупулен — очевидно свикнал да взема каквото поиска без скрупули по отношение на използваните средства. Ако я беше обладал на малката тераса с теракотен под, който щеше да е още топъл от слънцето, той щеше…

Трябва да е полудяла да остави мислите си за следват такава опасна насока! Сара скочи на крака и захвърли четката си. По-добре да помисли как да го избягва утре, смъмри се тя мрачно и угаси малката нощна лампа. А ако искаше, можеше да гледа звездите сама — беше много по-безопасно.

Разумните доводи я накараха да си легне, а вътрешният порив я извади от леглото, за да дръпне тежките завеси, които закриваха слънчевата светлина, струяща от терасата през деня и тя се поколеба тук, на прага на топлата тъмна нощ, пропита с аромата на цъфтящите в мрака цветя. Да, под краката й подът беше топъл и да, звездите бяха почти заслепяващо ярки на фона на черното нощно небе. Разтърси я копнеж по нещо, но тя още не знаеше какво точно. Може би беше по-добре да не знае. Или… копнеж ли беше почувствала или по-скоро усещане за нещо познато? Внезапно, странно чувство, че това се е случвало и преди — да стои тук, колебаеща се, разкъсвана между желанието да продължи напред и да се върне. Тя искаше да пристъпи навън, да опре гърба си на топлата каменна стена и да гледа звездите, представяйки си какво е да се носиш между тях. А ако някой подсвирне или извика тихо отдолу, тя разбира се няма да извърне глава. Ще остане на мястото си, взирайки се в звездите, приличащи на капчици живак, които никога не би могла да улови, нито да притежава и за които никога не трябва да се осмелява да копнее.

Краката на Сара сякаш сами я поведоха напред. Усещането за странност се задълбочи, сякаш всяка нейна крачка, всяко нейно движение се беше случвало и по-рано. В топлия въздух се усещаше лека влага — слаб дъх на море се смесваше с ароматите на нощта. Облегната на древния камък, с лице вдигнато към звездите, Сара откри, че чака. Сигнала, нещо — или някого.