Розмари Роджърс
Игра на любов (16)

16

По някое време през нощта, когато започна да се чувства твърде потисната в затворената стая, Сара беше вдигнала щорите, откриващи големи прозорци с решетки. Сутринта я събуди слънчевата светлина, която струеше в стаята и я накара да си отвори очите.

На границата между съня и събуждането, тя се чувстваше някак объркана, докато се чудеше замаяна къде се намира. Беше ли сънувала — още ли сънуваше. Всичко й беше непознато, от огромното легло с балдахин, в което лежеше, до яркото слънце и острите, пронизителни крясъци на птиците навън. Остър — безмилостен. О, боже! Тя беше не къде да е, а в Сардиния, в двореца на дук, който всъщност беше средновековен замък-крепост — заложница на италиански аристократ, който сам беше атавизъм от Средновековието.

„Хайде, хайде! Сутрин нещата винаги изглеждат не толкова страшни!“ Още един от любимите изрази на бавачката Стагс, който обаче не беше особено подходящ точно за тази утрин! Сара рязко седна в леглото, откривайки с облекчение, че е сама. Спомените нахлуха в нея, засилвайки чувството за реалност, с което се беше събудила. Тя примигна ожесточено и пое дълбоко дъх, вдишвайки чистия въздух, ухаещ на море, на планини и стъпкани от копита билки.

Вземи се в ръце! заповяда си тя, като преброди с поглед стаята, за да я опознае. Мебелировката беше в стил Регенство — период, който винаги беше обичала. Стените бяха тапицирани с брокат — богата плетеница от орнаменти, в която златистото проблясваше на фона на бледозелено и слонова кост с малко пурпурно за контраст. Леглото й имаше балдахин в слонова кост и златисто, който подхождаше на тежките завеси от двете страни на прозорците. Всяка мебел беше изключителна и би струвала луди пари на търга в Сотби. Килимчета от Изтока бяха пръснати небрежно по лъснатия под.

Сводеста врата водеше от спалнята в уединена дневна, където се набиваше в очи диван в стил неокласицизъм, над него висеше портрет на хубава жена с тъмни коси, полегнала на същия диван, с брадичка, подпряна на едната ръка, обкичена с пръстени, докато тънките бели пръсти на другата си играеха с тежък златен медальон, който лежеше във вдлъбнатината между гърдите й. Миналата нощ осветлението беше много слабо, а Сара беше уморена и нямаше сили да проучи всичко наоколо. Но днес слънцето огряваше директно портрета и тя очарована се измъкна от леглото, мина боса през сводестата врата в мавритански стил и спря пред портрета на жена, която трябва да беше умряла отдава, а изглеждаше като жива, полегатите й светлокафяви вежди криеха обещание за смях и веселие. А медальонът — нима беше двойник на медальона, който носеше дукът? Коя беше тя? Дрехата, която носеше, падаше на тежки, изкусни гънки, чиято цел беше единствено да подчертаят пищните извивки на бедрата и гърдите й и да загатнат очертанията на дълги крака. Косата й беше дълга и леко къдрава, една тежка къдрица се открояваше на бялата гръд. За съжаление портретът нямаше име.

— Пожелахте ли закуска, синьорина?

Сара не беше чула да влиза някой и се завъртя на босите си крака, мразейки начина, по който се разтуптя сърцето й. Спомняше си, че заключи вратата — щеше ли да бъде лишена от право на уединение като жените в харемите? Тя щеше да отвърне нещо рязко, но мургавата камериерка беше почти дете и очевидно беше притеснена.

— Аз… — Сара въздъхна нетърпеливо. — Да, моля, бих желала малко сок. Портокалов сок, ако имате — или кафе, ако нямате сок. Имам ли право на избор? — Като забеляза озадачения поглед на момичето, тя премина на италиански — макар че момичето сигурно говореше някакъв диалект — и успя да я накара да разбере с помощта на жестове.

— Между другото — коя е тя? Дамата на портрета, много е хубава.

Спряло на вратата, момичето изглеждаше изплашено, сякаш би предпочело да не дава промърморения със запъване отговор.

— Тя е… първата жена на бащата на Il Duca, синьорина. Майката на Il Duca.

Майка му — убитата първа жена на предишния дук Ди Кавалиери? Сара осъзна, че се взира в набързо затворената врата, докато твърде много въпроси без отговор се въртяха в главата й, и най-накрая се обърна и започна да изучава портрета с нараснал интерес. Възможно ли беше тази жена с бледа кожа и загадъчна полуусмивка да е майката на навъсения Марко? Какво точно се беше случило с нея — и защо? На портрета тя изглеждаше много сигурна в себе си и в красотата си, докато тънките й пръсти си играеха небрежно с изображението на златен вълк с изумрудени очи. Да не би да е била твърде невнимателна и прекалено сигурна в чара си — докато вълкът, когото смятала за опитомен, се нахвърлил върху нея, заглушавайки смеха й, унищожавайки красотата й? Как е умряла?

Мълчаливата прислужница дойде да й приготви ваната и като потрепери, Сара се извърна от портрета, чиито очи сякаш я следяха, за да я предупредят. О, господи — трябва да се пази от параноята! В крайна сметка не е женена за мургав сардинец, в чиито вени тече буйната жестока кръв на сарацинските му прадеди. Не е женена дори за брат му, просто играе роля заради Дилайт и може да избяга, когато пожелае, просто като му каже…

Като му кажеш как си го направила на глупак? — озъби й се вътрешното й аз и мисълта за евентуалната му реакция я накара да се свие, въпреки волята си. Е, Сара, този път определено си се забъркала в хубава каша!

Да се самоупреква нямаше да помогне. Тя беше тук и по-добре беше да разчита на ума си, за да се измъкне от това невъзможно положение. Отвлечена от дук — кой би повярвал? Потопена в парфюмираната вода, бликаща от позлатените кранове в мраморната вана, достатъчно голяма да побере цяла оргия, Сара се опита да погледне разумно на положението си — но отговорите, до които стигна, само засилиха унинието й. Преследвайки популярността й, колкото да превърне тях двамата в тема за разговор в Холивуд, той умело беше подготвил почвата за тяхното изчезване заедно. Дори я беше измъкнал от филм с Гарън, а бягството й с богат италиански благородник щеше да се приеме като щура и импулсивна постъпка напълно в стила на Дилайт Адамс.

Почесвайки се по гърба, Сара замислено се вгледа в замъгленото си отражение в огледалата, с които бяха покрити стените на личната й баня. Е, ето я тук сред декор, достоен за Холивуд — в центъра на нещо, което би предпочела да беше една типична холивудска сапунена опера. Само преди няколко месеца тя си мислеше колко скучен и стерилен е животът й, всичко планирано предварително, включително и „подходящ“ брак. Горкият татко, колко усърдно се беше старал тя да не прилича на майка си — нито на сестра си. Колко грижливо я беше пазил от популярността и това, което смяташе за „лошо влияние“. Той й мислеше доброто и я обичаше по своя си сдържан начин, но тя явно носеше повече неща от майка си, отколкото и двамата биха могли да предположат.

Сара беше прибрала косата си в импровизиран кок, но няколко кичура се бяха изплъзнали и падаха влажни по врата и зачервените й от топлината бузи и слепоочия. Косата й започваше да се изправя и тя има чувството, че все повече заприличва на себе си, става по-способна да се справи с всичко. Трябваше само да внимава да не се издаде и да не мисли — тя потрепери — твърде далеч напред!

По скоро някакво внезапно странно усещане, а не дочут шум накара Сара да осъзнае изведнъж с неприятна изненада, че вече не е сама. Тя инстинктивно се потопи в топлата вода, доколкото можеше, без да се удави, а зелените й очи блеснаха от възмущение.

— Ей — къде се криеш? Закъсняваш за нашия тенис мач!

— Махай се! Къпя се. Или нямам право на уединение?

— Разбира се! Прости ми, но съм изненадан от внезапния пристъп на скромност! В крайна сметка, както се беше изразила в едно интервю, което четох, ти имаш хубаво тяло — защо да те е срам да го показваш?

Той стоеше на вратата, облечен в прилепнали светлокафяви ленени панталони и лъснати високи ботуши, от което тя стана с впечатлението, че е ходил да язди. Черните му вежди бяха повдигнати, а устните му бяха изкривени в саркастична гримаса, която трудно би могла да се нарече усмивка. Той беше направо отвратителен!

— Остави намира тялото ми! То няма нищо общо с теб. Да не си забравил, че съм годеница на брат ти?

Дилайт вероятно не би стояла потопена до шията във водата — Дилайт не би се срамувала от тялото си — сигурно щеше да се изпъчи пред него, докато го предизвиква с факта, че принадлежи на Карло. Но тя не беше Дилайт…

— Разбира се, че не съм забравил нищо! — изръмжа той. А после, със стържещ смях: — Да не си помисли, че ще се нахвърля върху годеницата на брат си? Повярвай ми, никога не ми се е налагало да прибягвам до насилие, за да получа каквото искам от една жена. Защо да се опитваш да вземеш насила нещо, което се предлага свободно? Поне в днешно време!

Как смееше да говори така покровителствено, толкова… толкова ужасно арогантно? И как стоеше там, разтворил обутите си в ботуши крака, и гледаше надолу към нея…

Сара почувства, че в нея се надига истинска ярост, която за известно време отне и разума, и задръжките й. Ако имаше пистолет, щеше да го застреля, ако имаше навика да носи със себе си малък кинжал, за да брани добродетелта си като някои селски жени от Сардиния, щеше да го метне срещу него, целейки се точно в черното му, жестоко сърце. Но в положението, в което се намираше, тя действа инстинктивно, без да мисли — грабна вода в шепи и я хвърли към него, точно като сърдито дете.

Тъмни, мокри петна се появиха по безупречните ленени панталони, капчици вода заблестяха по лъснатите му ботуши. И защо да я е грижа какво си мисли той за нея? Само тя ли трябва да се държи вежливо и цивилизовано?

— Е, аз определено не ти предлагам нищо — и никога не съм го правила… така че нямаш извинение да се мотаеш тук, докато се къпя. Наистина искам да си вървиш!

Изминаха няколко напрегнати секунди, през които Сара си помисли, че той би могъл да скочи във ваната, в която тя се беше свила предизвикателно — да влезе при нея, за да я накаже за нахалството. Лицето му беше станало мрачно, а думите, които с труд се процеждаха през стиснатите му зъби, за щастие бяха на италиански, но определено не от тези, които беше учила в училище.

— Аз съм тази, която трябва да те ругае! — напомни му тя ядосано. — В тази част на света няма ли закони на гостоприемството? Мислех си, че съм твоя гостенка.

Той с удоволствие би й извил врата, разбира се, и тя долови това от тлеещата омраза в погледа му, преди той да я удостои със сковано свеждане на глава и лицето му да стане напълно безизразно, като маска, изрязана от твърдо дърво.

— Моите извинения. Вероятно защото имах привилегията да изгледам всички твои филми, се чувствах някак си близък с теб. В „Същността на любовта“ нямаше ли сцена в банята, където ти не беше толкова скромна, колкото си сега?

„Същността на любовта“! Какво отвратително заглавие! На Сара й се искаше да се намръщи с погнуса — но не пред него. Все още потопена във водата колкото можеше, без да се удави, тя го изгледа предизвикателно през влажните си клепки, решавайки да не обръща внимание на лукавите му намеци.

— Е, сега не съм на екрана, нали? И наистина ще съм ти благодарна, ако се махнеш, за да мога да изляза и да се облека. Сигурна съм, че на Карло не би му харесало да се разхождам гола пред теб — той толкова те уважава!

Точка за теб, Сара. Поне за момента. Докато седеше по-късно в покрития с огледала будоар, опитвайки се да реши дали да си сложи грим, Сара се помъчи да се успокои за мача на воли и умове, който непременно щеше да последва след срещата им преди малко и неговото доста неохотно оттегляне.

Докато се взираше в тройното си отражение в огледалото, отново беше поразена от нереалността на опасното положение, в което се беше озовала. „Същността на любовта“, как не! Колко дълго още можеше да се преструва на Дилайт? И — най-лошото от всичко — какво ще направи той с нея, след като маскарадът приключи?

„Бъди като Скарлет и помисли за това утре!“ — каза си Сара, решавайки, че е твърде бледа и има нужда от малко цвят на лицето. На него не би му харесало — тази мисъл я накара да сложи малко руж на бузите си и гланц за устни „Ланком Глас Д’Ор“, който накара устните й да изглеждат сочни и съблазнителни.

Косата й падаше до раменете на тежки вълни и Сара прокара набързо пръсти през нея. Толкова с „естественото“ трайно къдрене, което си беше направила, за да прилича на Дилайт. Тя се надяваше, че Дилайт и Карло вече са се срещнали и са щастливо оженени. А какво щеше да си помисли Дилайт, ако знаеше какво е станало?

Вероятно щеше да избухне в истеричен смях, напомни си Сара мрачно. Тя прибра косата си назад с копринен шал и се изправи, като се завъртя веднъж пред огледалото в своята бледозелена рокля за тенис, усмихвайки се на отражението си, защото знаеше, че изглежда добре. За друго предпочиташе да не мисли.

— Извинете ме, синьорина…

Изчервявайки се, Сара се обърна и се изправи пред икономката с безизразно лице.

— Ако сте готова, наредиха ми да ви заведа навън. Трудно ще намерите пътя, ако не сте прекарали известно време тук.

— Благодаря.

Какво всъщност си мислеше слабата жена с каменно лице? Откога беше тук на служба при семейството на Il Duca di Cavalieri? Сара добави импулсивно:

— Познавате ли Карло? Моят… годеник?

Лицето на жената остана безизразно, докато отговаряше:

— От съвсем малко момче. Ще обичате ли да ме последвате, синьорина?

— Господи, наистина е трудно да се ориентира човек тук, нали? Колко любезно от ваша страна да ми покажете пътя.

— Беше ми наредено — отвърна жената сковано, макар че стегнатите рамене сякаш леко се отпуснаха.

— От Марко? И него ли познавате от малък? Какъв беше тогава?

Сара не знаеше съвсем точно защо продължаваше да разпитва, докато вървеше бързо зад облечената в черно икономка, но този път беше възнаградена с кос поглед, който сякаш я преценяваше отново.

— Със семейството съм от малко преди да дойде втората дукеса… тогава Duca беше на около седем години. Моля, внимавайте със стъпалата, синьорина.

Сигурно никога не би могла да се оправи сама в този дворец, приличащ на развъдник за зайци! От стаите се излизаше в коридори, които водеха към други стаи — и после изведнъж преминаваха в галерия, окичена с портрети, повечето от които много стари. Двойка мраморни стълбища водеха надолу към огромна сводеста зала, в центъра на която имаше плувен басейн, приличащ по-скоро на римска баня, със стъпала към най-плитката част и парапет от трите страни. Самият басейн беше облицован със сини плочки и създаваше илюзията за миниатюрно море.

— Колко красиво!

При дълбоката страна на басейна имаше изкусно замислен водопад, водата сякаш извираше от стената и се спускаше по излъсканите камъни.

— Водата идва от поток високо горе в планините. Първо се улавя в цистерна на покрива, където слънцето я затопля. Ако синьорината пожелае да плува, водата винаги е достатъчно топла.

— Загрява се от слънцето — великолепно!

— Оттук, моля…

Слънцето беше почти заслепяващо след прохладния сумрак на къщата. Сара закри очите си, присвивайки ги срещу ярката светлина.

От едната страна на двойката тенис-кортове имаше едно сравнително сенчесто място, където бяха посадени дървета, а огромни чадъри хвърляха сянка върху масите и столовете.

Марко се изправи на крака с преувеличена вежливост.

— Колко мило от твоя страна да се присъединиш към мен! И виждам, че си облечена за тенис — добре! Grazie, Серафина.

Жената поклати глава и изчезна в относителната прохлада на къщата, а Сара седна неохотно на стола, който той й предложи. Очакваше ли се да забравят за сутрешната среща? Може би беше по-добре! Тя забеляза, че той се беше преоблякъл в чифт бели доста прилепнали дънкови шорти. Светло синята му памучна риза беше разкопчана почти до кръста. С това корсарско лице с високи скули и черните, мрачни очи, които се присвиха, спирайки се на лицето й, той изглеждаше смайващо хубав, помисли си Сара и веднага се притесни от тази си мисъл. Не трябва да забравя, че той е Врагът! Нито че имаха негласен облог…

— Добре ли спа? — Сара с усилие откъсна очи от медальона с изображение на вълк, който блестеше на слънцето и почти замъгляваше разсъдъка й.

— Да, благодаря. Бях много уморена. — Гласът й беше хладен, но пръстите й нервно си играеха с късия подгъв на фино плисираната й пола.

— И сега? Надявам се, че банята те е освежила. — Грубият му дрезгав глас й напомни как я беше видял тази сутрин, потопена в мраморната вана, с прилепнали по шията и раменете й кичури, измъкнали се от небрежно прибраната коса — очертанията на стегнатите й млади гърди едва прикрити от димящата вода. В тъмните дълбини на очите му, които я огледаха преднамерено, спирайки се на голите й ръце и крака, Сара долови готовия за скок звяр, който чакаше едва прикрит, толкова сигурен в плячката си, че й позволяваше още малко да потича на свобода.

Щеше ли да успее да избяга?