Розмари Роджърс
Игра на любов (15)

15

— Как хората са идвали и са си тръгвали оттук, когато е нямало хеликоптери?

— Много бавно! — В гласа му се долавяше известна доза черен хумор. — Естествено има път, но е много лош. Не е подходящ за днешните автомобили с ниско окачване.

— Но…

— В наши дни има и терористи. Убийства и отвличане на хора. — Той сви рамене. — В планините има и бандити — разгневени и гладни хора. Хеликоптерът е най-сигурният начин да се стигне до там. Защо да се поемат ненужни рискове, в крайна сметка?

— Защо наистина — промърмори Сара. За да не срещне очите му, тя погледна надолу през каменния парапет, опасващ терасата, където им бяха сервирали напитки.

Палацото беше построено на много високо място и гледката беше зашеметяваща, много ниско долу се виждаше дори морето. Освен това беше укрепен много добре — сигурно заради някогашните мавритански нападатели и армии от наемници, които бродели наоколо в търсене на жени и плячка. Във всеки случай фамилният дом на дук Ди Кавалиери беше обграден от високи зидове, над които беше опъната бодлива тел с течащ по нея електрически ток. Една истинска средновековна крепост зад чиито неприветливи каменни стени имаше всички удобства и лукса на двадесетия век. Имаше тенис-кортове, дори миниатюрно игрище за голф. Икономът беше завел Сара в апартамент, гледащ към симетрично подредена градина, а ароматът от цветята, които растяха в нея, се носеше във въздуха, докато тя стоеше там, облегната на нисък каменен зид. Имаше дори великолепен вътрешен басейн, облицован с небесносини плочки — изкусно прикритото подводно осветление го караше да изглежда като вълшебна пещера. Две мраморни стълбища водеха надолу към огромна бална зала, в центъра на която беше синият басейн.

Обиколката й беше много кратка, само бегъл поглед. През цялото време Сара се стараеше да се преструва на истински изненадана. Може би беше най-разумно да не показва ноктите си — поне докато не разбере защо я беше довел тук. Все пак не беше лесно…

Сара съзнателно погледна отново към това мургаво, сурово лице — вече познаваше язвителната извивка на устните му, докато очите му на свой ред пробягаха преценяващо по нея. Тя наистина имаше богато въображение, но почти усещаше как те парят кожата й през тънката памучна рокля, в която се беше преоблякла. Начинът, по който той я гледаше, я караше се чувства много самотна — много уязвима, макар че по-скоро би се съгласила да я измъчват, отколкото да му позволи да открие някаква пукнатина в нейната фасада.

Отпивайки от минералната вода с аромат на лимон, Сара се насили да се усмихне.

— Тук наистина е красиво… колко мило от твоя страна, че ме доведе! А сега, след като видях каква крепост имате тук, се чувствам толкова сигурна! Кога мислиш, че ще дойде Карло?

— Кой знае? — Раменете му се повдигнаха малко прекалено нехайно. — В последно време малкият ми брат е станал доста непредсказуем. Но съм сигурен, че щом научи, че годеницата му е тук и го чака с нетърпение, сигурен съм, че ще бъде също така нетърпелив да се върне у дома.

Може би трябваше да покаже малко характер! Свеждайки очи, за да не се налага да среща неговите, Сара се престори, че се цупи.

— А междувременно, къде е най-близкият град? Как е животът тук? Аз наистина обичам да танцувам и да бъда сред хора. Сигурна съм, че Карло няма да има нищо против да се позабавлявам малко.

За миг извивката на строгите му устни сякаш стана по-дълбока, но той бързо смени изражението си.

— Забавление? А, да. Предполагам, че си свикнала с телевизията например, а тук нямаме. А колкото до танците… съжалявам, но в най-близкото село, което, опасявам се, е на сто мили оттук, няма дискотеки. Ние тук сме доста изолирани и единственият начин — единственият сигурен начин да отидеш някъде е с хеликоптер. Но има ли нещо, което не ти харесва?

— Ами… но какво може да се прави тук?

— Ако търсиш забавления или развлечения, сигурен съм, че ще ги откриеш тук. Има два плувни басейна — и тенис кортовете, разбира се. Ще се радвам да поиграем и сигурно ще съм по-достоен съперник от твоя идол Гарън Хънт. Онази вечер той прояви голяма любезност, но трябва да те предупредя, че аз не съм толкова мекушав, че да пожертвам победата от едната галантност!

Подигравателните му думи имаха за цел да наранят като бодлива тел, която се забива в кожата. Но не! Този път беше сбъркал жертвата си!

— Галантност? Е, аз разбира се не очаквам галантност — най-малко от теб. Все пак благодаря за предложението да поиграем — и не очаквай от мен да бъда вежлива! Аз самата също обичам да печеля.

Сара го погледна предизвикателно, като в яда си към него не осъзнаваше, че залязващото слънце хвърляше огнени отблясъци върху тъмната й коса с цвят на махагон и сякаш се отразяваше в очите й, напомняйки му за млада, фучаща планинска котка. Той беше едновременно обезпокоен и заинтригуван от факта, че тази млада жена, която от самото начало се беше приготвил да ненавижда, беше успяла да се превърне в предизвикателство за него. Да я вземат дяволите! Проучванията, които беше направил за миналото й, разкриваха пълнокръвния образ на типична „освободена“ млада жена с почти никакъв морал, да не говорим за фалшива скромност. Беше се събличала пред любопитните камери така лесно, както за над дузина мъже. Какво искаше да докаже, като се правеше на труднодостъпна пред него? Така ли беше уловила в мрежите си влюбчивия му доведен брат?

Тъмните му вежди се бяха сключили, докато я изучаваше зловещо навъсен, от което Сара неволно потрепери. В пространството между тях витаеше неизказана истинската причина, поради която я беше довел тук. Какво смяташе да прави с нея? Колко дълго можеха и двамата да се преструват, че я е довел, за да чака брат му? „Довел“, как не! Изпълнена с негодувание, Сара се поправи. „Отвлякъл“ беше по-точно! Само че тя никога нямаше да му позволи да разбере, че се страхува, иначе зловещият, опасен звяр, когото долавяше зад лекото лустро на цивилизована вежливост, би могъл да се подиграе с нея, преди да я унищожи.

— Възможно ли е да ти е студено? Или мислиш за… победа и загуба?

Никога да не му показва слабостта си! Сара сви рамене с преднамерено безразличие, а очите й се плъзнаха към обвития с лози парапет от груб камък, който се спускаше стръмно надолу до накъдрената от вятъра повърхност на морето под тях.

— О, но аз никога не мисля за загуба! — Тя нарочно се направи, че не разбира подчертано провокиращия му въпрос, като си придаде заучено наивен вид. — Всъщност се опитвах да си представя този… този замък, както е изглеждал преди сто години. Построен е като крепост, нали? От кого е трябвало да се бранят твоите прадеди?

Той се облегна назад на стола си, като я наблюдаваше с леко присвитите си тъмни очи, сякаш за да прецени какво въздействие биха й оказали думите му.

— Прадедите ми са построили това място, за да се отбраняват от пиратите — маври, които мародерствали по тукашните брегове и отвличали най-хубавите наши девойки за робини, а понякога за съпруги. Всъщност според легендата самият основател на нашия род е бил отчасти мавър като Шекспировия Отело. Както и да е, той построил тази непревземаема крепост, за да защити себе си, семейството си и селяните, които обработвали земите му, от други наемници като него. Карло не ти ли е разказвал нещо от нашата семейна история?

— Не… но човек съвсем лесно може да си го представи. Като се изключат тенис-кортовете и плувните басейни, и електричеството разбира се, никак не е трудно да си помислиш, че се намираш в миналото, а съвсем не в двадесети век!

— И ще откриеш, опасявам се, че в много отношения това още е така. — Той беше свалил тъмното си сако и вратовръзката си, а ризата му с цвят на слонова кост беше разкопчана на врата. Погледът на Сара неволно беше привлечен от масивен златен медальон, който се открояваше върху къдравите черни косми по гърдите му — релефна гравюра със сложен рисунък на приклекнал вълк с късчета изумруд за очи, със заплашително оголени зъби. Колко му подхождаше!

В този момент, сякаш успял някак си да долови внезапния ход на мислите й, Марко леко докосна медальона, като продължаваше да я гледа в очите.

— Харесва ли ти? Много е стар — разказват, че е бил на онзи мой прародител, мавъра, за когото тъкмо ти говорех — той бил морски вълк и отвлякъл за своя годеница една петнадесет годишна девойка, която го убедила да се върнат да живеят тук, в това диво и красиво място, което подхождало на темперамента и на двамата! Очите ми напомнят за твоите…

Той естествено си играеше с нея и тя не трябваше да му позволява. Сара се протегна за чашата си с лек смях, който разпръсна всички сенки от миналото.

— Аз разбира се имам очите на майка си! Бих искала тя да е тук, когато с Карло се женим — между другото, тук ли ще бъде сватбата? Бих предпочела Лос Анджелис, където са повечето ми приятели, освен ако не е семейна традиция всички от рода Маркантони да се женят тук. Доста е отдалечено, нали?

Тя се беше преоблякла в бледозелена памучна рокля, обшита с шифон в телесен цвят — широко изрязаното деколте беше достатъчно благоприлично и едва откриваше леката извивка на гърдите й. Черните му загадъчни очи я бяха изучавали, точно както му прадядо му вероятно е изучавал девойката, която смятал да насили, ала фриволните й думи го накараха да стисне устни, преди да отвърне рязко:

— Мисля, че това са неща, които трябва да обсъдиш с брат ми, а не с мен. А може… след като прекараш няколко седмици тук, в това… отдалечено място в планините на Сардиния, да промениш намеренията си. Ние тук живеем много просто.

Като се правеше, че не забелязва намерението му да я обуздае, Сара каза весело:

— Но ти пътуваш много, нали? Със собствен хеликоптер това място не може да е толкова изолирано! Освен това съм чувала, че в Коста Смералда е доста оживено. Между другото, имаш ли яхта?

— Обикновено не си губя времето в пътешествия за удоволствие. Не мисля, че трябва да оставям делата си в ръцете на адвокати и счетоводители, а винаги има толкова много неща, за които трябва да се погрижа. Когато Карло стане готов, той също ще бъде много зает. Надявам се, че няма да ти стане много скучно!

Сара сви рамене, като продължаваше да се усмихва, макар леко язвително.

— Сигурна съм, че няма да се оставя да скучая — нямам намерение да бъда стандартният тип съпруга, знаеш! Смятам да пътувам навсякъде заедно със съпруга си и да проявявам интерес към всичко, от което се интересува той.

Надяваше се, че той няма да я хвърли през каменните стени, за да се разбие на парчета в острите скали долу — а гладните вълни да отмият всички следи. Би могъл да го направи и никой не би разбрал.

Черните очи, режещи като острите ръбове на скалите, които Сара беше в състояние да си представи съвсем ясно, сякаш пронизаха набързо издигнатите от нея защитни прегради, преди да се сведат.

— Така ли? — изръмжа Марко. — Надявам се, разбира се, че годеникът ти знае за твоите… хм… амбиции. Италианците, особено южняците, не са се научили да бъдат послушни и лесни за манипулиране като средния американец!

„Малката кучка!“ помисли си той, докато разсъждаваше. Възможно ли е нарочно да се опитва да го съблазни. И ако е така, по какви неведоми нейни си причини? Беше му особено трудно да сдържа гнева си — още повече защото изпитваше тревожното чувство, че в това тяхно състезание на воли и думи предимството засега беше нейно.

Ако не беше мъж с презадоволени апетити, тъй като почти през целия си живот твърде лесно беше получавал повече от необходимото, би се изкушил да постави на изпитание нейната открито заявявана преданост към Карло, като я принуди да му се отдаде… очите му се спряха на устните й с открито нахалство и той бе частично възнаграден от леката руменина бузите й. Но не, помисли си, би било твърде лесно. В действителност той искаше тя да му се отдаде без принуда, да се отдаде на повика на собствената си развратно-страстна натура. Не — когато всичко приключи и той докаже, че е бил прав, тя няма да може да каже на Карло, че по-големият му брат я е изнасилил. Той искаше да покаже на Карло колко наистина лесна за завоюване е тази жена с име Дилайт. И очевидно нямаше да чака дълго… в основата на тънката й шия пулсираше малка вена, издаваща вълнението, което тя се опитваше да прикрие. Добре! Ще я остави да скучае няколко дни — романтични звездни нощи без мъж, който да задоволи сексуалната й природа… и тя ще бъде готова.

Залязващото слънце хвърли кървавочервени отблясъци върху древния, обрулен от времето камък. Сара си спомни историята, която й разказа Дилайт за нещастната първа съпруга на предишния дук Ди Кавалиери — убита като Дездемона, вероятно защото е спряла погледа си твърде дълго върху някой мъж. А сега пред нея беше синът на същия този жесток сардинец, отпуснат върху стола си, докато очите му нахално я преценяваха — гордо подчертаваното му мавърско потекло се проявяваше твърде ясно в мургавата му кожа, черната коса, устните, едновременно чувствени и жестоки под леко разширените ноздри.

— Аз… изобщо не се интересувам от никакви манипулации! — отвърна Сара рязко, като искаше единствено да разруши напрежението, което започваше да се надига между тях. Колко бързо сякаш залязваше слънцето — колко дълги и студени бяха сенките, следващи залеза. — Моля те, започвам да се чувствам доста изморена. Може би е по-добре да вляза и да се опитам да намеря стаята си.

За изненада, сякаш самият се беше изморил от забавлението, което тя предлагаше, той се изправи на крака и любезно й помогна да стане от стола.

— Разбира се — извинявай. А ако не си в състояние да понесеш една официална вечеря, сигурен съм, че Серафина ще уреди някоя камериерка да ти донесе нещо.