Розмари Роджърс
Игра на любов (35)

35

Сара беше възпитана да мисли ясно и рационално. Беше научена, че чувствата са нещо, което трябва да се изважда на преден план и внимателно да се анализира като малки подвижни точици и линии под микроскоп. Най-вече всичко трябва да се разглежда в перспектива! И доскоро тя наистина успешно се справяше с това, нали? Поне тази заслуга трябваше да си признае, което си е право; точно както се беше опитала да обясни на Серафина. Колко странен беше онзи следобед! Трябва да се постарае да не забравя, че тя поне беше отговорила на откровеността с откровеност. Макар че изобщо не би могла да си представи Марко като малко момче, колкото и да се стараеше!

— Серафина… моля те, опитай се да видиш нещата, както са сега! — Излизайки от водата, чийто аромат сякаш внезапно се стовари върху нея с цялата си тежест, Сара едва не затрепери, докато се увиваше в огромната пухкава хавлия, която жената й подаде. Тя видя отражението си във всичките онези огледала и решително им обърна гръб.

— Аз… наистина оценявам откровеността ти, но виждаш ли… — Тя заповяда на гласа си да не трепери и продължи по-уверено: — Трябва да разбереш колко са различни нещата сега! Искам да кажа — ами първо аз не съм негова… съпруга, знаеш не по-зле от мен каква съм и в какво ме превърна той и… и дори за това съм виновна аз, защото позволих да се случи. Аз не… о, аз наистина виня за това единствено себе си. Трябваше… — Като захапа долната си устна, за да не изтърве още някое опасно признание, Сара започна енергично да бърше косата си с хавлията и когато заговори отново, гласът й звучеше приглушено.

— Ти наистина трябва да разбереш, че аз… аз просто трябва да се махна! Нещата станаха… съвсем невъзможни. Няма да позволя да ме държат тук като играчка, а той казва, че ще ме пусне, когато той реши! Не разбираш ли? За бога, това изобщо не може да се сравнява с начина, по който майка му го е изоставила, а и изобщо не може да става въпрос за някакви мои силни чувства към Анджело, съвсем не е това, но ако той е единственият, който може да ми помогне да избягам, тогава аз… опасявам се, че нещата ще трябва да станат по този начин!

Гласът на Серафина беше като на човек, който кърши ръце:

— Но, синьорина, моля ви! Трябва да повярвате на това, което ви казвам и на причините, по които ви разказвам всичко, което се случи преди. Господарят… ах, той има много недостатъци, но кой мъж или жена няма? Изглежда толкова груб, но беше принуден да загрубее, да стане мъж и да поеме мъжки отговорности, преди да е имал възможност да бъде момче. Но ви казвам и се кълна в самата Света Дева, че нито аз, нито някой от другите прислужници го е виждал такъв преди! — С вълнение, абсолютно чуждо на обичайната й въздържаност и официална вежливост, Серафина сякаш отблъсна възражението, за което Сара едва беше отворила уста, и продължи все така настойчиво: — Той никога не е водил друга жена тук в своя дворец — да, винаги съм казвала това. И никога… Дукът никога не е показвал чувствата си, синьорина! Нито смях, нито ярост — лицето му не издаваше нищо. А и никога не е харесвал този свой дом и не се е задържал тук дълго, особено напоследък. Но от деня, в който ви доведе тук — да, настъпи промяна! Вече никой не може да следва настроенията му. Гневи се и изпада в такова отвратително настроение, че дори собственият му камериер, който е с него от петнадесет години, клати глава и изпада в недоумение. А той — дукът — заряза и бизнеса си, на който винаги е държал и е отдавал голяма част от времето си при предишните си посещения, за да бъде с вас. Да, с вас, синьорина! Не трябва да си отивате, даже и да… да е имало кавга между вас. Кавгите избухват само ако има някакви чувства, не е ли така?

О, боже! Как да се справи с този неочакван поток от думи и мисли, за които не беше съвсем подготвена? Но и не можеше вечно да крие лицето си зад хавлията.

Сара отстъпи с въздишка и установи, че Серафина вече държеше готов копринения й халат.

— Благодаря — промърмори тя механично, за да прикрие бурята от чувства, които не искаше да анализира точно сега под бдителния поглед на Серафина.

— Да приготвя ли на синьорината нещо студено за пиене? Може би минерална вода или изстудено вино? А после не би било зле да си починете — ще се погрижа никой да не ви безпокои и сама ще ви донеса вечерята. Каквото пожелаете…

От чисто вироглавство и желание да избяга от собствените си странно объркани чувства Сара каза на пръв поглед раздразнено:

— Ами ако всичко, което искам, е свобода? Макар и малко — може би да пояздя, защото навън още е светло. Или да вечерям в трапезарията за разнообразие — където и да е, само не в тези стаи, които са моят затвор. Какво ще кажеш за това? Какво ти е наредил той, преди да отпътува с шумния си хеликоптер, който може да го отведе където пожелае, докато аз… аз съм оставена тук да гния, без да го е грижа?

Сякаш имаше нужда да разпали справедливия си гняв, за да се предпази, да остане обективна. В крайна сметка мъжът, за когото говореха, беше опасен и безскрупулен тиранин, все едно дали е било ограбено детството му или не. Не, тя не можеше да намери никакво оправдание за начина, по който се беше отнесъл с нея, все едно за кого я вземаше. Трябваше да се придържа единствено към тази мисъл.

— Ще ви налея чаша вино, синьорина. И защо не си починете малко, докато слънцето още е високо? Господарят скоро ще се върне, сигурна съм, и тогава… тогава може би всичко ще се промени!

Все още гневно намръщена, Сара гледаше как Серафина бързо се оттегля. Каква хитра старица! Беше казала каквото искаше и беше посяла семената, а сега очевидно се канеше да се затвори и да не позволи да я разпитват повече.

Е, ще видим това! Одалиска… харем — за какъв се мислеше той, за… за султан? Жестоко, покварено, нагло чудовище! Не беше способен на нито едно от чувствата, които Серафина в сляпата си преданост към „дука“ му приписваше. Той искаше само да става неговото и желаеше жени, които са готови да се хвърлят в краката му и да молят за трохите, които е готов да им подхвърли заедно с неговите дискретно скъпи подаръци като верижки за талията и гривни за крака! Поставени насила — поне в нейния случай. Проклет да бъде! Първото нещо, което щеше да направи, когато възвърне свободата си, щеше да бъде да махне и двете — да ги пререже с трион, ако трябва — и да му ги върне с подходяща кратка и остра бележка.

Докато трескаво ровеше в ума си за подходящите думи, Сара си позволи да приеме запотената от студ чаша вино, която Серафина вече й беше наляла. Защо да хаби такова прекрасно вино? А то наистина беше добро — Пулен-Монтраше — любимото й и от една от най-добрите реколти. Освен това, като мърмореше неодобрително, че синьорината не е закусвала и много слабее, Серафина беше поднесла сусамени бисквити и сирене.

— Моля да ядете — и ето още една чаша студено вино — виното е добро за организма и здравето, нямаше нищо лошо да пийнете още.

След това Сара не можеше да си спомни точно как е заспала, все още в халата си, макар че имаше намерение да се облече и беше накарала Серафина да й приготви джинси и блуза. Във всеки случай беше спала и беше сънувала — тревожни сънища, които не искаше да си спомня.

— Марко…? — И това ли беше част от съня или наистина беше произнесла името му, от което се събуди?

— Не, не! Само Анджело — и моля те, недей да пищиш, мисля, че старицата е поставила една от онези глупави, кикотещи се млади камериерки пред вратата ти — в случай че ходиш насън, предполагам — или по някаква друга причина…? Хей, събуди ли се? Извинявай, че се отбивам така, без официална покана, но както сигурно вече си разбрала, не си падам по официалностите! Будна ли си?

Тя изведнъж се оказа будна. И то съвсем, седнала изправена в леглото, примигвайки с очи, за ги нагоди към полумрака, и със съвсем леко главоболие, което й напомняше за всичкото вино, което трябва да беше изпила.

— Анджело! Какво…

— Да, този път позна! Анджело, не Марко. Хей, не си имала глупостта да го харесаш, нали? Единствената причина да съм тук — нямам намерение да се натрапвам — е защото последното ти послание до мен беше доста високо и ясно, независимо че намръщеният ми брат стоеше там, а и си помислих, че досега трябваше да си ми се обадила. Особено след като ти оставих онези списания. Получи ли ги?

Той седеше на леглото й и Сара със закъснение сграбчи завивките и прикри почти голите си рамене, чувайки в мрака мекия кикот на Анджело.

— Все така срамежлива, а? Но започвам да мисля, че не си и монахиня. Не че трябва да се притесняваш, дето съм седнал тук на леглото ти, и изобщо, нито пък че ще кажа на някого коя от сестрите си всъщност, защото, както казах и преди, аз съм човек, който държи на думата си, разбираш ли? И освен това си свършвам работата, ако разбираш какво имам предвид. А аз пазя всичко, което съм чел за Мона — и за всичките й деца, включително и снимки… Но можеш да ми вярваш, че ще си държа устата затворена — с други думи, ако разбираш какво искам да кажа, никога не съм се забърквал с курва — извинявай за израза, просто ми се изплъзна — която не е готова, изпълнена с желание и нетърпелива, а освен това ти си момиченцето на Мона Чарлз, макар че вече не си толкова малка. Така че — преди отново да те оставя да спиш, кажи с две думи какво има. Все още ли искаш да се махнеш? Защото, ако е така, сега е моментът, а аз съм единственият, който може да ти помогне. А ако не искаш…

— Разбира се, че искам да… да избягам! — Сара се размърда неловко, като й се искаше сънищата й да не бяха толкова ярки, да не я бяха накарали да произнесе на глас омразното му име. Вината беше нейна, че пи толкова вино, и на Серафина, че й каза толкова много неща, които по добре да бяха останали неказани.

— Да? — Лаконичният въпрос на Анджело я накара да се почувства странно разтревожена.

— Ами… разбира се! Струва ми се, че причината, поради която аз… че отлагах толкова много, е, че той не е тук, и това, а също и слънцето внезапно направиха всичко да изглежда като ваканция, разбираш ли?

— Е, виж какво ще ти кажа! Мисля, че умея доста добре да преценявам хората и една от причините да изпреваря събитията, така да се каже, е защото прецених, че си чувствителна и независима, разбираш ли? И като се има предвид, че любящата мащеха на брат ми Марко внезапно реши да го посети и да разбере защо напоследък не може да го открие, а освен това ще доведе със себе си тази много богата млада дама, за която се предполага, че ще му стане годеница, ако вече не са го уредили помежду си… ами поправи ме, ако греша, хлапе, но предположих, че това е най-подходящият момент да се появя и отново да ти предложа услугите си — и то безплатно! Естествено ти решаваш.

— Негова какво…! — Всички издайнически мечти от сънищата й изчезнаха в миг и Сара изпитваше единствено хладен гняв, колкото към себе си, толкова и към него. Марко, който обожавал и уважавал мащехата си и на практика имал годеница въпреки така нареченото му недоверие към жените. Дяволите да я вземат тази негова прикритост!

— Хайде стига, по-тихо, моля те! Те няма да пристигнат преди утре следобед — ще трябва да дойдат с кола, защото хеликоптерът го няма. Не трябва да се притесняваш — макар определено да се радвам, че си спортна натура. Трябва само да ме следваш отблизо и да правиш всичко, което ти кажа, и няма да има никакви проблеми. Двамата с теб ще бъдем далеч и брат ми, дукът, няма да разбере нищо, преди да си на сигурно място. А между другото, не искам да проявявам любопитство, но какво стана с Дилайт? Помня, че четох нещо…

Възбудена от гнева си и като не забравяше да говори тихо заради толкова оклеветения Анджело, Сара успя да обясни достоверно и причините да извърши точно тази глупост, като премълча доста неща, макар да имаше усещането, че Анджело вече е прочел между редовете.

— Сигурна ли си, че не искаш да тръгнеш веднага? — попита той замислено, когато тя свърши. — В крайна сметка, защо да се чувстваш неловко? Сигурно ще има голяма сцена, ако разберат, че си тук, а съм чувал, че дукесата, въпреки благия си характер, може да бъде доста невъздържана! Не че старата Серафина няма да успее да прикрие присъствието ти, ако може. Но би било по-добре, ако…

— О, не! — Сара почти просъска думите с вкопчени в чаршафа пръсти, като й се искаше да има под ръка нещо за хвърляне. Вендета! Колко добре беше започнала да разбира истинското значение на тази дума!

— Не? Ама сигурно…

Тя вдъхна дълбоко хладния нощен въздух и после каза с по-овладян глас:

— Не сега, а утре вечер, ако все още си склонен да поемеш този риск. Мисля, че утре следобед или когато дойдат, невинните и боготворящи очи на мащехата на дука и годеницата му ще бъдат отворени за истинската му същност! Той… той наистина е безкрайно противен и непоносим и аз мисля, че съм длъжна да си доставя удоволствието да се разплатя с него. О, на мама Мона толкова ще й хареса. Така ще се гордее с мен… и с теб, че си ме спасил, разбира се!

— Наистина ли мислиш така, а? Най-после лично ще се срещна с твоята красива мама! Е, казват, че отмъщението е сладко, а какво значение имат няколко часа? — Сара знаеше, че би трябвало да се срамува от себе си, че така манипулира бедния Анджело, но той всъщност изглеждаше доволен и едва ли не наперено самоуверен. — Не се тревожи за нищо, хлапе! Просто ме чакай тук — и гледай да няма никой друг. И можеш да е разчиташ, че ще дойда точно по това време. Съжалявам само, че няма да съм тук да им видя физиономиите, когато им разкажеш всичко!

Е, Анджело също щеше да се гордее с нея, закле се Сара, след като той си отиде също така тихо, както беше дошъл. Щеше да се наслаждава на всяка малка подробност от своето отмъщение, което отчасти щеше да бъде и негово. Отмъщение — и смехът на последния.

Тя се въртеше и мяташе в леглото, усещаше, че кожата й гори, а сънят бягаше от нея. Сигурно беше прекалила със слънцето. Горещото, първично слънце на една все още примитивна страна, което за момент я накара да се чувства откъсната от цивилизацията и реалността, истинска затворничка на мрачния и опасен мавър-корсар, който използваше жените като вещи. Слава богу, че Анджело й отвори очите! Ах, как можеше да не се мрази, задето почти … почти се беше влюбила в него, въпреки жестокия начин, по който я беше използвал.

Сара почти скочи от леглото и с няколко бързи крачки стигна до хладилника. Ама че мисъл й мина през ума! Каква глупава, смешна мисъл. Влюбена, как не… и то точно в него? Това беше омраза — не любов, а омраза изпитваше тя към него! Как би могла да обърка двете чувства?

Все още ядосана на себе си и желаейки да промени посоката на мислите си, Сара светна лампата и нарочно си сипа още вино. В едно от огледалата, което явно не успя да избегне, улови отражението си с разрошена коса, която вече се спускаше под раменете й, а краищата докосваха зърната на гърдите й.

Престани! — скара се тя на себе си. Стига толкова! Може би трябваше да тръгне с Анджело тази вечер вместо да поема риска да чака. Утрешният ден щеше да покаже!