Джули Гарууд
Бавно изгаряне (7)

СЕДМА ГЛАВА

Телефонът иззвъня посред нощ.

Кейт беше будна. Изобщо не бе заспивала. След като Кийра и Изабел се върнаха у дома, тя им разказа за инцидента с Рийс. Като видя тревогата и страха, които се изписаха на лицата им, реши да им спести финансовите проблеми, които им се бяха стоварили. Стигаха им толкова тревоги за една вечер. Нямаше да ги товари с повече.

Прегледа документите безброй пъти с надеждата да открие някакво решение, преди да съобщи за проблема на сестрите си. Звънът на телефона я откъсна от мислите й и тя грабна слушалката, за да не събуди останалите в къщата. Никой не се обаждаше с добри новини в два часа през нощта. Когато вдигна, се изплаши, че пак е Рийс.

— Събудих ли те? — попита Джордан.

Кейт издиша с облекчение.

— Не, съвсем будна съм. Какво става?

— Защо не отговаряш на имейлите си? Седя на компютъра от девет часа.

— Извинявай. Преглеждах разни сметки.

Кейт долови напрежението в гласа на Джордан и разбра, че нещо не е наред. Трябва да беше нещо ужасно, иначе тя нямаше да звъни посред нощ. Добрите новини можеха да изчакат до сутринта.

Кейт знаеше, че няма смисъл направо да пита какъв с проблемът. Джордан беше най-добрата й приятелка и Кейт знаеше, че, поставена под натиск, Джордан просто се затваря в себе си.

— Какво става при теб? — попита Джордан.

— Нищо особено. Обичайните неща.

— Какви обичайни неща? Кейт, имам нужда малко да поговоря за банални неща. Става ли?

Боже, новината определено беше лоша. Кейт я усети като юмрук в корема.

— Добре — каза тя. — Преглеждах сметките и познай какво открих? Няма значение, не се мъчи да гадаеш. Преди да умре, мама е заложила пред една банка къщата, колата, всички активи, включително фирмата ми и търговската ми марка. Изтеглила е огромен заем и през последните три години е плащала само лихвите. Погасителната вноска трябва да бъде направена след трийсет дни. А освен това вчера едва не хвръкнах във въздуха.

— Липсват ми разговорите с теб.

— Не чу и дума от това, което казах, нали?

— Извинявай, какво каза?

Въпросът не беше шега. Джордан звучеше, сякаш се намира на милион километри разстояние. Възелът в стомаха на Кейт стана още по-голям.

— Казвах, че тук е горещо, горещо и влажно. Какво става с теб?

— Имам бучка.

Две кратки думи — и всичко се промени за миг. Забрави тревогите за къщата, сметките и таксата за колежа, единственото важно беше приятелката й.

— Къде? Къде е? — постара се да не звучи паникьосано.

— В лявата ми гърда.

— Ходи ли вече на лекар? Правиха ли ти изследвания?

— Да. Насрочили са ми операция за петък сутрин. Хирургът искаше да направи биопсия утре, но не се съгласих. Ще ти трябва време да дойдеш тук… нали? — Сега звучеше като малко момиченце, изплашено до смърт малко момиченце.

— Разбира се. Ще дойда утре.

— Ще ти запазя билет. Ще ти пусна точния час и номер на полета по имейла и ще те чакам на летището.

Джордан се съсредоточаваше върху подробностите, за да запази самоконтрол. И тя би постъпила така. Единственият начин да се пребориш със страха е да контролираш ситуацията.

— Ще те чакам при лентата за багажа.

— Добре, разбрахме се. — Кейт беше толкова потресена, че не се сети какво друго да попита. Ръката я болеше и тя осъзна, че е стиснала слушалката с всичка сила.

— Виж, реших да не съобщавам на нашите поне засега. Ще им кажа, след като разбера какво точно е положението. Не мога да понеса да закръжат около мен. На мама и татко наистина им се събра доста последните месеци. Колкото и да се гордеят с братята ми, това, че всичките са полицаи, си казва думата. Когато простреляха Дилън, мама и татко се състариха с двайсет години. Известно време изобщо не бяхме сигурни дали ще оживее. И ти беше там. Знаеш колко беше тежко.

Тръпки полазиха Кейт.

— Да, помня.

— Знаеш как се отрази стресът на всички, особено на родителите ми. Сега вече се успокояват, защото Дилън си е вкъщи и се оправя. Точно в деня, когато ми съобщиха за бучката, мама се обади и ми каза, че са минали осем месеца от онова ужасяващо позвъняване и че чак сега вече може да си поеме спокойно дъх. Какво трябваше да й кажа, Кейт? Да се стегне за нова лоша новина? Че я чака поредният ужас?

— Не знаеш дали ще бъде лоша новина или…

— Да, но неизвестността изнервя още повече. Най-добре да изчакам, докато науча… всичко.

— Както кажеш…

— Освен това Дилън е платил на мама и татко един морски круиз.

— Много мило от негова страна.

— Шегуваш ли се? Просто искаше да му се махнат за малко от главата. Мама направо го побърква, ходи му на посещения поне по веднъж на ден и му носи храна. Той не е свикнал да го глезят толкова.

— Ами сестра ти? Знам колко сте близки двете със Сидни. Няма ли да й кажеш?

— Забрави ли? Тя е в Ел Ей. Започва актьорската школа само след две седмици, в момента тъкмо се установява.

— Да, вярно, актьорската школа. Бях забравила.

— Ако Сидни знаеше за операцията ми, щеше да се прибере у дома, а не искам да го прави. Ако положението е лошо, разбира се, и тя, и мама ще научат веднага.

— Да.

— Но засега знаем само ти и аз. Нали?

— Разбира се.

Говориха още няколко минути и се сбогуваха. Кейт спокойно събра всички документи от масата и ги сложи в един дълбок панер за дрехи. Искаше да ги пъхне в кофата за боклук, но това нямаше да реши нищо.

Все още имаше малко време, преди всичко да се сгромоляса и кредиторите да почукат на вратата им. В разплащателната сметка имаше достатъчно пари за текущите разходи. Когато се върнеше от Бостън, щеше да измисли какво да прави. Дотогава нямаше да казва на сестрите си нищо за финансовата катастрофа.

Изгаси лампите и занесе панера с документите в стаята си. Пъхна го в дрешника и се приготви за лягане.

Разплака се чак когато се пъхна под завивките.