Джули Гарууд
Бавно изгаряне (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Светлината бавно проникваше в черната пропаст. Кейт се насили да отвори очи. Това беше трудна задача и когато най-после успя, стаята, в която се намираше, бавно дойде на фокус. Мислите се въртяха в главата й, не разбираше нищо.

Лежеше на нещо твърдо и студено. Какво беше? Маса? Плот за аутопсии? Не можеше да е плот. Тя не беше мъртва. Чувстваше, че диша. Не можеше да си спомни нищо. Не я болеше нищо, май нямаше счупено. Внимателно опипа ръцете и краката си, за да се увери. Браво, можеше да се движи, но й беше трудно. Чувстваше се толкова слаба и замаяна, а не знаеше защо. Какво е станало с нея?

О, не, не е попаднала в още една експлозия, нали?

Паниката рязко я изтръгна от съня. Изабел. О, боже, Изабел е в опасност. Някой я беше отвлякъл. Кейт помнеше, че тича. Трябваше да стигне при нея, преди тя да пострада…

Къде беше сестра й? Кейт опита да я извика, но гласът й отказа.

Упоена е. Била е упоена. Спомни си странната миризма точно до носа си. После ощипване. Някой ощипа ръката й.

Не знаеше колко време е прекарала в безсъзнание. Главата й започваше да се прояснява и силите й се възвръщаха. Успя да седне. Започна да й се гади, но след малко й мина.

Стаята най-после дойде на фокус. Седеше на дървен под. На стените имаше рафтове с книги, а пред нея — бюро. Беше в библиотека. Защо й изглеждаше толкова позната? От видеозаписа. Да, там видя това бюро. Комптън Макена седеше на него. Тя се намираше в библиотеката му. Картината, която се виждаше зад гърба му на записа, още висеше на стената. Някаква ловна сцена и мъже с шотландски полички. Планинско място в Шотландия.

Какво правеше тук?

Направи плах опит да се изправи и едва не се строполи. Хвана се за облегалката на стола, за да запази равновесие, и тъкмо когато щеше да направи втори опит, чу да се затръшва врата, после гласове, които се приближаваха.

— Сигурен ли си, че й даде достатъчно? Безпокоя се да не се събуди, преди да съм готова.

Кейт замръзна. Позна гласа. Ванеса. С кого говореше тя? Кейт чу друг глас, но прекалено далече и някак приглушен. Ванеса продължи да говори:

— Ще ми трябват поне петнайсет минути. По-добре двайсет. Ще стигне ли времето? Добре, няма да се тревожа. Все пак трябва да побързаме. Домъкни го в библиотеката. — Пак се затръшна врата. — И побързай. Трябва да се върнеш, преди да са забелязали липсата ти.

Сега Ванеса беше точно пред вратата. Кейт бързо легна по гръб на пода. Сърцето й биеше бясно. Чу звук, сякаш някакво стъкло се счупи. После смях.

— Не се тревожи. Нищо в този коптор не е ценно. Можеш ли да си представиш — онзи изкуфял старец смяташе, че ще се зарадвам да получа къщата и някакви си жалки сто бона? Как му хрумна да даде богатството си на някаква непозната? Кълна се, едва не го убих с камерата. Дъртият глупак! Не търпях толкова време онзи пияница само заради тази бърлога. Между впрочем, скъпи, Брайс би трябвало да издъхне всеки момент. Беше прекалено пиян, за да забележи колко болкоуспокояващи изпива. Казах на докторите, че се безпокоя случайно да не вземе прекалено голяма доза. — Чу се шум от тътрещи се крака и после: — Ръцете ми са заети. Ще ми отвориш ли?

Кейт почувства леко течение, когато вратата се отвори. Чу шумолене на пола. Ванеса вървеше към нея. Спря и ритна крака й. Кейт знаеше, че жената я гледа. Ванеса я ритна в бедрото. Силно. Кейт беше сигурна, че наблюдава лицето й. Не реагира на болката.

— Още е в безсъзнание — каза Ванеса доволно. Отиде до бюрото.

Какво правеше тя? И къде беше „скъпият“ й? След миг го чу. Той държеше нещо. Пусна го на пода и нещото тупна тежко.

Иззвъня телефон и Ванеса ахна.

— Това трябва да е твоят мобилен. Моят е в колата. Трябва да побързаме. Тръгвай. Тръгвай. Аз идвам. О, за малко да забравя. Ето, вземи този телефон от бюрото. Аз ще заключа вратата — за всеки случай.

Бързи стъпки и вратата на библиотеката се затвори. После още една врата се затвори. Кейт предположи, че е входната. Наистина ли си отидоха? Или това е номер? Настана мъртва тишина. Още няколко секунди лежа неподвижна. Най-после рискува да отвори очи.

Нямаше ги. Но не беше сама. Юън Макена лежеше на пода с лице към нея. Очите му бяха затворени. Мъртъв ли е или жив? Тя се довлече до него и постави ръка на гърдите му. Дишаше. И той ли е упоен?

Трябваше да повика помощ. Надигна се на колене и посегна към бюрото за опора. После я видя. Кошница с цветя.