Джули Гарууд
Бавно изгаряне (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Кейт се въртеше в леглото сякаш с часове, когато Дилън най-после дойде. Беше доста след полунощ.

Не я попита може ли да спи при нея. Просто се съблече и се пъхна в леглото. Тя си помисли, че е ужасно самоуверен, и тъкмо се канеше да му го каже, когато Дилън я придърпа в прегръдката си.

— Будна ли си, краставичке?

— Прекалено съм нервна заради утре, за да заспя.

— Добре — каза той. Вдигна косата от врата й и започна да целува меката й кожа.

По крака й плъзнаха тръпки. Тя се раздвижи в обятията му.

— Кое е добре?

— Добре, че не се налага да те събуждам, за да се любя с теб.

Може би той й каза още нещо, тя не помнеше. Начинът, по който я докосваше, ангажираше цялото й внимание и беше невъзможно в главата й да се оформи логична мисъл.

Тази вечер се любиха по друг начин — по-страстно, много по-интензивно. И когато и двамата достигнаха до върха, той продължи да я прегръща и да милва гърба й. Брадичката му се опираше върху главата й и от време на време той я целуваше.

Когато страстта се разсея, Кейт се усети нещастна. Тя искаше да му каже как се чувства, но не можеше. Защо? Защото най-бързият начин да го накара да изчезне, бе да му признае, че иска да е с него вечно.

Мечтаеше за това с цялото си сърце. Как би реагирал той, ако му кажеше, че го иска завинаги? Сигурно щеше да припадне в ръцете й. Тя все пак успя да се усмихне при мисълта как Дилън ще превърти, ако чуе това.

Добре, че знаеше как се прави изкуствено дишане.

Дилън се обърна по гръб и се загледа в тавана.

— Кейт, защо искаш да теглиш заем? Каза, че ще направиш точно това. Шегуваше ли се?

— Не, бях съвсем сериозна. Трябва ми заем, за да изплатя другия заем. Това е временно решение, което ще ми осигури известно отлагане.

— Нали знаеш, че щом подпишеш онези документи, ставащ милионерка?

— Да, знам. Но няма да съм милионерка дълго. Когато отида в банката и попълня молбата за заем, ще трябва да посоча парите като свой актив — временен актив — натърти тя.

Той се прозя.

— Ще си помислят, че си откачена.

Кейт се сгуши в него и прошепна:

— Може и да съм.

Заспа след по-малко от минута. Дилън дръпна завивката върху двамата и опита да освободи съзнанието си, за да заспи. Оказа се невъзможно. Не спря да мисли за утрешния ден и всички неща, които можеха да се объркат.

Кейт спа дълбоко цялата нощ, но не се чувстваше отпочинала на сутринта. Ужасяваше се от деня, който й предстои. Молеше се никой от братята Макена да не се появи на срещата. Брайс вероятно още е в болницата и Кейт малко се засрами, че се надява да не са го изписали. Роджър и Юън бяха най-големите й грижи. Не смяташе, че може да издържи вулгарността им, а ако те отново започнеха да обиждат майка й, Кейт просто не знаеше какво щеше да направи.

Дилън беше в кухнята и говореше с някого. Стори й се, че чу гласа на Дръмонд, но не беше сигурна.

Девет часа. Не можеше да повярва, че е толкова. Никога преди не е спала до късно. Реши, че няма причина да бърза. Срещата в офиса на Андерсън беше чак в седем вечерта и тя предположи, че двамата с Дилън няма да тръгнат от Силвър Спрингс преди три-четири следобед.

Андерсън щеше да се върне от погребението чак към пет, може би и по-късно. Поради неизвестна причина Комптън Макена беше настоял погребението му да започне точно в два часа следобед. Беше написал график за „събитията“ и дори бе включил имената на опечалените, които искаше да говорят на погребението му. Кейт се запита дали Комптън не е написал сам надгробната реч.

Мислеше си за откачения старец, докато вземаше душ, обличаше се и се стягаше за пътуването. Отново си приготви багаж за пренощуване, ако се наложи да останат в Савана до следващия ден.

Занесе чантата си долу, остави я в антрето и отиде в кухнята.

— Добро утро — каза тя.

Дилън сушеше ръцете си. Той преметна кърпата на рамо и се отправи към нея. Целуна я страстно и когато се отдръпна, беше доволен от реакцията й. Беше се изчервила.

Той издърпа един от столовете край масата, целуна я отново, но този път толкова бързо, че тя изобщо не бе готова, и после нежно я побутна да седне.

— Какво искаш за закуска? — попита Дилън. — Ще ти я приготвя.

— Препечена филийка е достатъчно. С кого говореше? Стори ми се, че чух Дръмонд.

— Той беше. Току-що си тръгна. Бял хляб или ръжен?

— Сама ще си препека филия.

— Значи получаваш ръжен.

Не я попита дали иска портокалов сок. Наля й една чаша и я постави на масата пред нея.

— Трябва да потеглим веднага щом свършиш със закуската.

Стоеше облегнат на плота, с лице към нея и изглеждаше толкова привлекателен, че Кейт усети как се замайва от любов.

Филийката изскочи от тостера.

— Готово.

Той постави филийката в една чиния и я подаде на Кейт. Готвенето очевидно не е сред талантите му. Кейт взе филийката и откъсна ъгълчето.

— Защо бързаш толкова? — попита тя. — Имаме предостатъчно време.

— Настъпи промяна в плана.

— Каква промяна?

— Имахме план и го променихме — обясни той. — Хайде, Кейт. Изяж си закуската. Приготви ли си багаж, ако довечера нощуваме някъде другаде?

— Да. В антрето е.

— Ще сложа чантата ти в колата, каза той и излезе от кухнята, като отново й повтори да яде.

Кейт изхвърли препечената филия в кофата, изгълта портокаловия сок и изми чинията и чашата си.

Кухненската мивка изглеждаше като нова. Дилън я беше изтъркал. Може и да не го биваше в готвенето, но определено умееше да чисти. Няма да е зле да имаш такъв мъж край себе си поради куп причини.

Тя изтича горе да вземе дамската си чанта и лаптопа. Нямаше време да отговори на имейлите си от цяла вечност и се надяваше да успее този следобед или вечерта след срещата. Пъхна лаптопа в куфарчето си и се върна долу.

Дръмонд тъкмо се качваше в колата си. Беше паркирал джипа си зад наетата кола на Дилън.

— Трябваше да ми кажеш, че Дръмонд ни чака. Нямаше да се бавя.

— Помолих те да побързаш — отвърна Дилън.

— Това е друго.

— Дръмонд искаше да се върне при колата си, за да провери дали не ни очакват някакви изненади.

— Например някоя бомба ли? — попита тя, но не изчака отговора му. — Намерил ли е нещо?

— Не. Всичко е наред.

— Той ще идва ли с нас?

— Не. Но ни е написал указания. Ще трябва да минем по някои пътища, които ги няма на картата.

Кейт бе израснала в Силвър Спрингс и мислеше, че познава района по-добре от когото и да било, беше шофирала до Савана безброй пъти, но никога не бе виждала някои от пътищата, по които Дилън мина. Някои изобщо не бяха пътища. По-скоро чакълени алеи.

Гледките бяха много живописни и Дилън постоянно й показваше нещо, което му се струваше очарователно. Той харесваше плачещи върби и диви цветя в полето. Не знаеше името на нито едно от цветята и се впечатли от това, че Кейт му казваше.

— Как изобщо си пожелала да напуснеш тези места? — попита той. — Толкова е красиво.

— Известно време няма да ги напусна… ако изобщо някога се махна. Май ми е писано да си живея тук.

— Аз бих могъл. Бих могъл да живея тук.

Тя не искаше да събужда надеждите си той да остане завинаги в живота й, така че се опита да измисли причини защо Дилън трябва да си замине.

— Ще ти стане скучно.

— Не мисля.

— Ще ти липсва Бостън. Там пулсира такава енергия.

— Да, ще ми липсва Бостън — съгласи се той. — Но съм готов за промяна. Освен това Чарлстън е на един хвърлей място от Силвър Спрингс и той си има предимствата и недостатъците на големия град. Като ти трябва енергия, отиваш там. Определено трафикът няма да ми липсва — добави той. — Чудя се какъв е процентът на престъпността в Силвър Спрингс.

— Преди или след като се върнах по тези места?

— Готово, стигнахме — каза той. — Прочети табелата. Вече сме официално в Савана.

Кейт очакваше, че ще отидат в някой от полицейските участъци.

— Не искам да стоя в полицията до срещата — каза тя. — Не можем ли да отидем в офиса на Андерсън. Бих могла да свърша малко работа, докато чакам.

— Добра идея — съгласи се той.

Петнайсет минути по-късно спря пред офиса на „Смит и Уесън“.

— Ти и без това си планирал да дойдем тук, нали? Нейт знае ли?

— Да.

— Можем ли просто да влезем?

Точно когато тя зададе въпроса, двама полицаи излязоха от сградата и ги изчакаха да слязат от колата. Друг полицай пресече улицата и се приближи до тях.

— Можете да оставите колата си тук. Ще се погрижа никой да не я докосне.

Дилън изгаси двигателя, но остави ключа на таблото. Той последва Кейт в сградата и когато вратата се затвори зад тях, попита:

— Кой от вас провери сградата?

— Сапьорите току-що си тръгнаха. Мястото е чисто — отвърна един от полицаите. — Един от нашите наблюдава вратата, вътре има двама охранители — един до предния и един до задния вход. Ние двамата сме прикрепени към вас. Къде искате да стоим?

— Точно тук до входа е добре. Кой е в сградата сега?

— Почти всички са или на погребението, или в отпуска. Секретарката е тук, също и асистентът на Смит, някой си Терънс. Той е горе в офиса на Смит. Ако искате да се махне, ще го разкараме.

— Може да остане.

Терънс бе чул шума. Втурна се по стълбите.

— Госпожице Макена, опасявам се, че господин Смит още не е тук. Погребението…

Той изглеждаше нервен и въпреки че Кейт му се усмихна, не успя да го успокои. Най-после разбра защо Терънс беше толкова смутен. Стряскаше се от Дилън. Наблюдаваше го с ъгълчето на окото си и се държеше така, сякаш очаква Дилън да го сграбчи.

— Искам да видя заседателната зала — каза Дилън.

Терънс ги поведе нагоре, после по един дълъг коридор вдясно. Заседателната зала беше през една врата от офиса на Андерсън.

— Тъкмо слагах табелки с имената пред всеки стол — обясни Терънс.

— Имате ли нещо против да поработя вътре? — попита Кейт. — Ако има къде да включа компютъра си…

— Да, разбира се. Той издърпа стола начело на масата и й показа контакта.

Дилън остави вратата отворена и продължи до края на коридора. Вляво имаше ниша с авариен изход, който беше свързан с алармата. Малък червен индикатор мигаше в знак, че системата е включена. Широк метален лост минаваше през средата на вратата. Дилън предположи, че от другата страна на вратата се стигаше до пожарната стълба, която водеше до земята.

Вдясно бе покритото с мокет задно стълбище. Дилън слезе по него до първия етаж, където пред изхода, водещ към паркинга, стоеше единият от пазачите. Дилън му показа служебната си карта и двамата си поговориха няколко минути, преди да се върне горе.

Доволен от обезопасеността на мястото, той се качи при Кейт, която беше сложила лаптопа си на заседателната маса и отговаряше на имейлите. Когато чуха някой да вика името на Дилън, ръката му веднага стисна пистолета и той направи крачка към Кейт, за да я защити с тяло.

Когато за втори път извикаха името му, Дилън позна гласа и се отпусна. След няколко секунди Нейт нахлу в стаята. Лицето му беше зачервено и той се усмихваше.

— Всичко свърши — извика Нейт триумфално.

— Свърши? — попита Кейт. — Наистина ли?

— Точно така. Двамата можете да започнете отново да дишате спокойно и да продължите с живота си.

Случаят е приключен — добави Нейт. — Или ще бъде веднага щом отхвърлим бумащината.

— Кажи ми какво стана — подкани го Дилън.

Нейт се наслаждаваше на момента. Очите му блестяха от възбуда.

— Роджър Макена. Точно както си мислех. Негодникът е в дъното на цялата история. След като видях онзи запис, бях сигурен, че той е заподозрян номер едно. Уредих молба за обиск, но това вече не е необходимо. Имаме всички доказателства. Роджър доста се е постарал с плановете си. Имал е и помощници, разбира се.

— Джакман?

— Да. А Джакман е имал нужните връзки, за да уреди работата. Той всъщност не е имал избор. Трябвало е да помогне на Роджър. Това е единственият начин Роджър да му върне парите.

— Как успя да накараш Роджър да си признае? — попита Кейт. Той не изглежда човек, склонен да сътрудничи на полицията.

— Не си е признал. Самоубил се е.

Кейт не го очакваше. Слисана, попита:

— Какво?

— Самоубил се е. — Нейт погледна Дилън и продължи: — Бяхме му поставили опашка, но нашият човек не чул изстрела. Роджър живееше в един небостъргач — обясни той. — Нашият детектив бил в кола, паркирана пред сградата. Видял Роджър да влиза вътре. Каза ми, че разбрал за станалото по радиостанцията. Някаква жена се обадила, че чула изстрел. Детективът влязъл вътре и намерил Роджър на пода. Един изстрел в главата. Намерил и инкриминиращи доказателства. Много. Не докоснал нищо, разбира се. Каза, че всичко било на масата, набивало се на очи. Мисля, че Роджър е искал полицията да разбере, че Джакман е замесен. Нямам търпение да отида и да хвърля поглед.

— Криминолозите там ли са вече? — попита Дилън.

— В момента пътуват. Искаш ли да се срещнем там? Апартаментът му е на километър и половина оттук. Мога и аз да те закарам. Но трябва първо да се отбия в полицията на Савана. После ще отида в апартамента на Роджър.

— Да, искам да го видя и нека не местят нищо, докато не отида там. Погрижи се за това.

Нейт се усмихна.

— От ФБР казаха същото. Криминолозите имат право да влязат първи. Колкото по-бързо отидем, толкова по-добре.

— Добре. Роджър откъде е намерил оръжието?

— Още не знам.

— Той имаше пистолет, когато дойде на прочитането на завещанието обади се Кейт. — Помните ли?

— От полицията не са му го върнали — обясни Нейт. — Роджър току-що е пуснат под гаранция. За притежание на оръжие, за което не е имал разрешително.

— Обяснил ли е на полицията откъде е взел пистолета?

— Казал, че Юън му го дал, а Юън го купил на улицата.

— Къде е Юън сега?

— Доброволно се предава. В момента пътува към полицията, без съмнение в компанията на адвоката си, който да уреди пускането му под гаранция. Затова отивам там. Когато стигне в полицията, Юън ще научи за Роджър. Проверих къде се намира и Брайс. Той няма да научи за Роджър. Ту губи съзнание, ту се свестява. Жена му е до него и ще остане там до горчивия край, който няма да се забави много.

— Ами Джакман?

— ФБР в Лас Вегас са го прибрали за разпит. Сега той е техен проблем. — Нейт тръгна към вратата и подхвърли на Дилън: — Ще се видим там.

— Наистина свърши, нали? Още не мога да повярвам — каза Кейт. Дилън кимаше, но сякаш не я чуваше. — Нещо не е наред ли?

— Не, но искам полицаите да останат, докато не подпишеш документите.

Той тръгна надолу с Нейт и двамата заедно инструктираха полицаите, които стояха на пост и ги увериха, че ще останат, докато Кейт е в сградата.

Когато Дилън се върна в заседателната зала, Кейт каза:

— Мислех, че искаш да видиш доказателствата.

— Искам.

— Върви. Аз ще се оправя сама.

— Да, но…

— Върви и затвори вратата след себе си. Никъде няма да ходя.