Джули Гарууд
Бавно изгаряне (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Кейт седеше в офиса на капитана. Клайн беше от едната й страна, а Дилън от другата, докато се изреждаха да я разпитват всички освен кмета.

Откъде знаела коя жица да среже? Той й казал. Кой? Цветаря. Откъде знаела, че куршум, изстрелян в кошницата, няма да предизвика експлозия? Просто. Била я разглобила. Била прерязала синята жица, после внимателно свалила дъното и го поставила в чекмеджето на бюрото. Защо направила това? Той й казал, че дъното трябва да се махне. Тя не знаела защо.

Искаха тя да си спомни всяка дума, която Цветаря й казал. Първо един агент, после друг започваше да я разпитва подробно и отначало. Тя повтори телефонния разговор поне пет пъти, но още не бе изгубила търпение.

Дилън се впечатли от спокойствието й. Сякаш приемаше случилото се за напълно нормално.

Опитала ли се е да се измъкне от библиотеката? Разбира се, че опитала, но не могла да отключи вратата. Пробвала да я разбие с ритане, но дървото било солидно и не поддавало. Помислила си да излезе през прозореца, преди да е избухнала бомбата, но знаела, че няма да успее да вдигне Юън до перваза. Тежал поне деветдесет кила. Не можела да го пренесе, за да го спаси, не можела и да го довлече.

Нямало време. На Кейт не й останал избор. Трябвало да разглоби кошницата.

Всички знаеха, че е имала избор — да избяга, да се спаси. Фактът, че изобщо не й е хрумнало да остави Юън при бомбата, говореше много.

Дилън беше с нея през цялото време и опитваше да сведе въпросите до минимум. След като сметна, че полицията и ФБР са получили цялата нужна информация, той обяви край на разпитите и я отведе.

Кейт му беше благодарна за това. Денят й се оказа ужасяващ, а още не беше свършил.

Точно в седем часа Кейт и Дилън влязоха в сградата на „Смит и Уесън“. През следващите два часа Кейт любезно изслуша самодоволните и надменни съветници и счетоводители на Комптън, които й прочетоха докладите си. Дилън седеше до нея, скръстил ръце, и мълчеше през цялото време.

Отношението на мъжете, облечени в черни костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки, беше озадачаващо. Те се държаха така, сякаш парите им принадлежаха, и просто угаждаха на Кейт, като й разказваха какво са направили в миналото и какво ще става — с нейното наследство — в бъдеще. Имаше разни документи, които искаха тя да подпише, давайки им право на финансово настойничество, но всички я уверяваха, че ще получава ежегодните отчети и че ще я държат в течение.

След като свършиха с хвалбите си, станаха свидетели на това как Кейт подписва документите, които Андерсън подготви и с които се потвърждаваше официалното приемане на наследството. Щом и това приключи, адвокатът съобщи, че няма повече изисквания и че всички желания на Комптън са изпълнени.

Мъжете започнаха да събират нещата си с намерението да си ходят, но Кейт им направи знак да останат по местата си и се изправи към тях. Първо им благодари любезно за работата и всеотдайността. После им каза, че услугите им повече не са необходими.

Почти всички в залата едва не паднаха от изненада.

Андерсън запази самообладание, макар да имаше вид сякаш едва се сдържа да не заръкопляска. Един от съветниците скочи на крака.

— Какво ще правите с всички тези пари?

Друг се изправи и запротестира:

— Комптън не би искал да пропилеете това, което той е натрупал за цял живот и аз — по-точно ние — сме загрижени дали при липсата ви на опит във финансовата сфера няма да се получи точно това, да пропилеете парите!

Андерсън вдигна ръка, когато всички съветници започнаха да говорят едновременно.

— Какво ще прави госпожица Макена с наследството си, вече не е ваша грижа. Можете да изпратите последните си хонорарни сметки в офиса ни и аз ще ги прегледам.

В отчаянието си един от мъжете се обърна към Дилън:

— Вие не може да не осъзнавате каква грешка е това. Поговорете с нея — настоя той.

Все още скръстил ръце, Дилън се облегна на стола си с развеселено изражение и просто сви рамене.

Лицето на разгневения мъж придоби цвета на червената му раирана вратовръзка.

— Но тя изобщо има ли някаква представа какво ще прави с…

— Да — прекъсна ги Кейт. — Знам какво ще правя. — Тя събра документите, които бяха разпилени на масата пред нея, и обясни: — Ще ги даря.

— Всичките? — попита невярващо един.

— Но… но… — заекна друг.

— На кого ще ги дарите? — попита трети. Той определено не изглеждаше здрав.

— Имам няколко идеи — отвърна тя. — И ще ги обсъдя със сестрите си, преди да взема окончателно решение, но засега клоня към някой изследователски институт. Майка ми умря от ужасна болест. Мисля си за ново крило за онкоболни в болницата в Силвър Спрингс. Обаче — добави тя — знам едно със сигурност. За каквото и да бъдат използвани парите, името на майка ми ще е свързано с дарението. Лиа Макена.

Те я гледаха ужасени.

— Комптън ще се обърне в гроба — изсумтя мъжът с червената вратовръзка. — Той не я смяташе дори за член на семейството.

Кейт се оправи към вратата, но се обърна при последния коментар. Помисли секунда, преди да отговори:

— Благодаря. Това е чудесен комплимент.