Джули Гарууд
Бавно изгаряне (5)

ПЕТА ГЛАВА

Кийра прибра Кейт у дома следващия следобед. Спряха на алеята пред къщата точно когато куриер от някаква счетоводна къща чукаше на вратата им. Когато Кийра се подписа за пратката, куриерът пусна дебел пакет в ръцете на Кейт.

— Познай какво ще правим довечера — каза Кейт, като отвори вратата и се отправи към кухнята. Разряза плика с нож и изпразни съдържанието му на масата.

Изабел последва сестрите си в кухнята.

— Какво е това? — попита тя, след което се скри зад вратата на хладилника, за да си потърси нещо за хапване.

— Сметки — отговори й Кийра. — Накарах Тъкър Симънс, експерт — счетоводителя, да изпрати всички финансови документи и сметки на мама.

Изабел затвори хладилника и се приближи до масата със стрък целина.

— Защо ни пращат сметките сега?

— Когато мама се разболя, се уговори с господин Симънс да поеме грижите за сметките в продължение на година след смъртта й. Казах й, че аз мога да се справя с това, но тя настояваше, че ще ми бъде прекалено трудно да движа нещата от Бостън. Знаеш, че е невъзможно да спориш с мама.

— Имаме ли достатъчно пари да платим всички тези сметки? — попита Изабел, като посочи купчината със стръка целина.

— Сега ще разберем — отвърна Кийра. — Мама беше толкова потайна по отношение на бюджета си. Винаги когато я питах как е с парите, тя отвръщаше едно и също: „Справяме се чудесно“.

— И на мен така ми казваше — добави Кейт. — Това направо ме вбесяваше.

Изабел за разлика от сестрите си се въздържа от критика.

— Просто беше предвидлива. Не искаше да се тревожим за пари. Тя искаше ти, Кийра, да се фокусираш върху медицината, а ти, Кейт — да завършиш магистратурата си. Вие не се нуждаехте от пари, защото си имахте стипендии. Но мен и Нора ни издържаше мама и искаше да не се тревожим. Затова постъпваше така. Сигурна съм.

— Чудя се колко пари са й останали — каза Кийра, без да обръща внимание на защитата на Изабел за финансовите решения на майка им. — А знаем ли още колко време ще получаваме пенсията на мама?

Кейт поклати глава.

— Не знам дори колко е била месечната й пенсия. Тя отказваше да обсъжда това с мен. Ще намерим отговорите в тези извлечения.

— Не се тревожа — каза Изабел. — Дори ако е трябвало да изразходим всички пари, Кейт ще измисли нещо.

— Защо аз?

— Защото Кийра трябва да завърши последната година от следването си, а и тогава няма да се върне у дома, а аз заминавам за колежа след седмица, така че тук оставаш само ти. Освен това вие с Кийра сте мозъците в това семейство. Знаете ли какво? Едно време се мислех за глупава, защото не ме слагаха в групите за надарени деца и не получавах само максимални оценки на тестовете, но мама ми каза, че съм нормална. Да, нормална — настоя тя, сочейки с целината към Кейт. — Вие двете сте ненормалните. Не искам да наранявам чувствата ви, но и двете сте доста… смотани.

Кейт се засмя.

— Мама никога не ни е наричала ненормални или смотани.

Изабел се намръщи.

— Но не ви е наричала и нормални. Какво правиш, Кейт?

— На теб на какво ти прилича? Отварям сметките. Ще се залавям за работа.

— Не го прави сега. Всичко това може да изчака до след вечеря — настоя Кийра. — Изглеждаш уморена. Иди малко да си починеш. Сметките няма да избягат.

Кейт не влезе в спор. Болката в главата я измъчваше, освен това й се искаше да си вземе душ и да смени панталона и копринената блуза, които Кийра й донесе в болницата, така че се отправи към стаята си.

След като излезе от банята, облече къси панталонки и една стара тениска, сви се на кълбо в леглото и заспа.

Събуди се от звуците, които идваха откъм кухнята, където бяха сестрите й и леля им. Усети уханието на печено пиле и ябълков пай.

Кухнята беше точно под нейната стая, така че се чуваше и бъбренето им.

— Кийра, двете с Изабел ще почистите тази вечер, аз закъснявам — каза леля й.

— Тази вечер какво ще правиш, лельо Нора? — попита Изабел.

— Групата ми за взаимопомощ, любопитке.

Откакто се помнеха сестрите, леля Нора винаги се събираше с някаква група за взаимопомощ. Години наред беше посещавала такава организация в Сейнт Луис, а веднага след пристигането си в Силвър Спрингс се присъедини към групата за взаимопомощ в местната църква. Никой не знаеше точно каква кауза защитава леля им през всичките тези години, но бяха достатъчно разумни да не питат. Бяха чували безброй пъти речта й за правото на лични тайни.

От друга страна, на тях тя не позволяваше никакви лични тайни. Държеше да знае къде са във всяка една минута.

— А ти къде ще ходиш тази вечер? — Кейт чу леля си да пита Изабел.

— Тази вечер пея в „Голдън Медоус“ — отвърна момичето.

— Със сигурност ще липсваш на хората в старческия дом, когато заминеш за колежа.

— Те ще ми липсват повече — увери я Изабел. — Толкова са мили с мен.

— Събуди ме, когато се прибереш — нареди Нора.

— Вече не съм дете — опита се да възрази Изабел. — Няма нужда да…

— Обещах на майка ти да се грижа за теб и точно това правя. Когато заминеш за колежа, ще приема, че не си дете — прекъсна я Нора.

Кейт чу, че се отваря задната врата.

— Забравих да ви кажа — продължи Нора. — От транспортната компания ми смениха датата. Ще се появят тук в петък. Очаквам да ми помогнете за багажа.

— Разбира се, че ще ти помогнем — обеща Кийра.

— Това значи ли, че заминаваш в петък? — попита Изабел.

— Да, означава. Но не си мислете, че се отървавате от мен завинаги, защото ще идвам да ви наглеждам толкова често, колкото преди посещавах дъщеря си. Просто сега ще живея там, вместо тук. Стига сме говорили за това. Ще закъснея заради вас.

Кейт чу как вратата се затвори. Стана от леглото, наплиска лицето си с вода и слезе.

След вечеря Изабел изчезна бързо, а Кийра отиде да купи някои неща от супермаркета, така че Кейт реши да се заеме с документите, които й изпрати счетоводителят.

Започна с един голям плик от Съмит Банк. Кейт не знаеше, че майка й е имала вземане-даване с тази банка. Разплащателната сметка за домакинството беше в местната банка в Силвър Спрингс. Кейт реши, че може документите да са свързани с пенсията. Имаше няколко фактури, копия от молба за заем и най-отгоре писмо от господин Едуард Уолъс, старши инспектор „Кредити“.

Кейт прочете писмото и прегледа документите за кредита.

Не — прошепна тя. — Трябва да има някаква грешка. — Прочете писмото още веднъж. Не можеше да повярва на това, което четеше, отказваше да го проумее.

Но знаеше, че е истина, защото на него стоеше подписът на майка й.

— Мили боже — прошепна тя. — Мамо, какво си направила? Какво си направила?

Нямаше пенсия, нямаше осигурителен фонд, нямаше застраховка, нямаше спестявания. Майка й беше изтеглила тригодишен кредит с огромна погасителна вноска от почти триста хиляди долара, срокът за която изтичаше след четири седмици.

Бе заложила всичко, което притежаваше, като обезпечение на кредита и всичките им активи щяха да преминат в ръцете на банката, ако плащането не се направи.

Един от активите беше фирмата на Кейт. Другият бе търговската й марка.