Джули Гарууд
Бавно изгаряне (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дилън не беше в най-доброто си настроение. Току-що беше изтърпял поредния изтощителен час физиотерапия за рамото си и сега то го болеше адски. Мускулите пулсираха и въпреки че му изписаха болкоуспокоителни, нямаше намерение да ги пие. Не че се правеше на издръжлив. Беше пил от тези хапчета предната седмица и не понасяше начина, по който му действаха. Наистина притъпяваха болката, но също и способността му да мисли. Имаше чувството, че се движи в гъста мъгла. Във всички случаи предпочиташе болката пред мъглата.

Тъкмо се канеше да се съблече и да се пъхне под душа, когато Джордан му се обади.

Видя на дисплея на телефона си, че го търси, и вдигна.

— Какво искаш?

— Много мило отношение.

Той се усмихна.

— Вече не си в болница. Не е нужно да бъда мил. А и не помня някога да съм бил. Нещо ме бъркаш с Алек.

— Няма начин да сбъркам вас двамата. Алек е мърляч, а ти си маниак на тема ред и чистота. Точно затова бяхте толкова идеална комбинация в една стая, докато растяхте. Но за разлика от Алек ти понякога си голям мърморко.

— Ако свърши с комплиментите, бих искал да отида да си взема душ.

Джордан не спираше.

— Обзалагам се, че си много мил с жените, с които искаш да спиш.

— Джордан, за последен път те питам: какво искаш? — заяви той, решавайки, че коментарите й за сексуалния му живот не заслужават отговор.

— Кейт е загазила. Проблемът е, че според мен тя не го осъзнава.

— Загазила?

— Да.

Той разтри врата си.

— Затварям.

— Чуй ме.

Тя бързо обясни всичко, което знаеше за първата експлозия, и добави:

— И сякаш това не й стигаше на бедната Кейт, та когато се върнала от Бостън, някой се опитал да я блъсне на паркинга на летището. А после… Дилън, слушаш ли ме?

— Да.

— Не звучиш сякаш ме слушаш.

— За бога…

— Сигурна съм, че не греша — продължи Джордан. — Някой се опитва да я убие. Има и още — добави тя. Преди да успее да му каже за втората експлозия, той попита:

— Какво точно очакваш да направя? Да поговоря с детектива, който води разследването ли? Съмнявам се колегите от Южна Каролина да се зарадват, че някой е решил да им дава акъл.

— Не, не искам да се обаждаш. Искам да отидеш в Силвър Спрингс и сам да провериш какво става. В момента си в отпуска, така че имаш време, а и знам, че скучаеш. Не мога да повярвам, че се колебаеш. Този уикенд ти…

— Какво аз?

— Ти си видял Кейт. Какво ти става? Далеч от очите, далеч от сърцето?

Точно така, помисли си той. Изобщо не можеше да прогони Кейт от главата си след онази нощ и това много го тревожеше. Тя му пречеше да мисли.

А тя очевидно изобщо не се сещаше за него. Замина от Бостън, без да му се обади, сякаш нощта, която прекараха двамата, беше точно това, което тя искаше — една нощ на забавление. Това отношение би трябвало да му хареса. Без обвързване и без неловки сбогувания. Една съвършена нощ, в това нямаше съмнение, без никой да съжалява за стореното.

Защо тогава беше толкова подразнен, че тя си тръгна, без да му се обади?

Поклати глава. Просто му беше трудно да я забрави. Можеше да минат две седмици, преди да успее, но после изобщо нямаше да се сеща за нея.

— Дилън, ще отидеш ли при Кейт или не?

— Чудя се…

Намираше се в особено положение. Никога преди някоя жена не го беше изоставяла и не знаеше как човек се чувства в такава ситуация. Не, това не беше вярно. Знаеше как се чувства. Адски сърдит.

Той беше ли се отнасял с някоя жена по този начин? Да прекара нощта с нея и после да изчезне? Поклати глава. Надяваше се да не го е правил. Но беше ли?

Изведнъж си представи как тя седи до леглото му в болницата. И до ден днешен Кейт не знаеше, че той я видя там. Беше я видял точно когато тя се унасяше в дрямка. Стана му приятно, че Кейт е до леглото му.

Тя беше стояла край леглото му в болницата, защо да не направи същото за нея?

Джордан загуби търпение.

— Ако ти не отидеш, ще отида аз.

— Уф, по дяволите! Добре, ще отида.

— Кога?

Той въздъхна.

— Скоро.

— Утре?

— Добре. Утре.

— Я по-весело, Дилън. Ако съм права, може да ти се удаде да застреляш някого.