Джули Гарууд
Бавно изгаряне (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дадоха й няколко минути да асимилира информацията. Нейт с облекчение установи, че тя запази самообладание. Не смяташе, че е от жените, които изпадат в истерия, и се оказа прав. На повърхността тя бе спокойна и овладяна.

Вътрешно Кейт пищеше с пълно гърло. Мислеше каква бъркотия е животът й във всяко отношение.

— Само това ми трябваше сега.

Дилън се усмихна.

— Изобщо има ли подходящ момент да те взривят?

Тя осъзна колко налудничав е коментарът й.

— Нямах предвид… няма значение.

— Още сме в началото на разследването — каза Нейт, а уликите могат да ни отведат в сто различни посоки. Но за да гарантираме сигурността ти, се налага да приемем, че ти си мишената, и да вземем нужните предохранителни мерки.

— Какво предлагаш? — Нейт погледна Дилън.

— Ти колко време ще бъдеш тук?

— Колкото се наложи.

— Добре тогава.

— Ще ми трябва оръжие.

— Знам. Ще го уредя с Боб Дръмонд, шефа на полицията в Силвър Спрингс. Той ще те провери, разбира се, и ще иска да говори с теб. Предупреждавам те, че е малко труден, защото скоро ще се пенсионира и вече не му пука дали ще засегне някого. Доста ще те поизпоти, но…

— Чакай малко — каза Кейт. Имаше чувството, че целият свят се е побъркал. — Това е лудост.

Нейт се обърна.

— Сещаш ли се за някого, който да иска да ти отмъсти? Има ли някой, който да има полза от смъртта ти, например партньор във фирмата?

— Нямам партньор. Имам застраховка живот, но от нея биха спечелили сестрите ми. А и обезщетението е малко. Единственият човек, който би искал да се отърве от мен, е Рийс Крауъл.

Нейт кимна.

— Дилън ми разказа за него.

— Това трябва да е някаква грешка — настоя тя. — Нямаше ме в града почти година и се върнах току-що. Не съм била тук достатъчно дълго, за да си създам врагове.

Гърбът на Кейт започваше да пулсира болезнено. Седеше на ръба на креслото, прекалено напрегната, за да се отпусне. Дилън обаче нямаше проблем с отпускането. Беше се настанил удобно, преметнал ръка през облегалката на дивана и качил глезена си на другото коляно.

— Чия собственост беше халето? попита Дилън.

— Казаха ми, че е на някаква корпорация — отвърна Нейт. — Още нямам точните имена. — Той попита Кейт: — Ти откъде научи за този имот?

— Една агентка по недвижими имоти ми се обади. Показа ми няколко места, но това хале отговаряше най-добре на нуждите ми.

— А агентката откъде е научила, че си търсиш по-голямо помещение за фирмата? — попита Дилън.

— Карл Бертоли й предложил да ми се обади.

— Интересно каза Дилън.

— Той те е помолил да дойдеш на приема по-рано — поиска да уточни Нейт. — Нали така?

— Да — кимна тя. — Не, чакайте. Леля ми Нора беше приела съобщението и аз предположих, че е било от Карл, но сега, като се замисля, това надали е било така, защото, когато пристигнах и вървях към шатрата, Карл ми се обади на мобилния телефон и ме попита мога ли да побързам, за да проверя дали всичко е наред с украсата. Той сякаш се изненада, че съм вече там.

— Може да е проверявал, за да се увери, че е пристигнала — каза Нейт на Дилън.

— Разпита ли го?

— Естествено. И честно казано, не беше никак лесно. Той е много емоционален.

— Ами?

— Не знаеше нищо, не беше видял нищо и бил на път към хотела на художничката, за да я вземе и отведе на приема. Проверих това с шофьора на лимузината и той потвърди часа. Пак ще говоря с Карл, след като федералните свършат с него.

— Ще трябва първо да го намерят — обади се Кейт.

— Да го намерят? — повтори Нейт.

— Изабел ми каза, че Карл се е обадил по-рано днес и й съобщил, че заминава. Често прави така — добави тя, за да не си направят прибързани заключения. — Когато се почувства прекалено стресиран, той се усамотява някъде. После се връща освежен.

— Няма да го чакам да се освежи, каквото и да означава това. Ще го намеря — заяви Нейт.

— Често ли се случва да реши, че е стресиран? попита Дилън.

— Три-четири пъти годишно. Може да говорите с годеницата му — предложи им тя. — Карл не отива никъде, без да й се обади. Тя движи бизнеса си, така че не може да почива толкова често, колкото Карл.

Тя даде на Нейт телефонния номер и името на годеницата на Карл и добави:

— Очарователна жена е, но е малко… пренапрегната. Моля те, постарай се да не я плашиш.

— Тя е пренапрегната, а е сгодена за Бертоли? — поклати глава Нейт. Чудничка двойка.

— Мисля, че си губите времето с Карл — каза тя. — Не е видял никого, а ако го познавате толкова добре като мен, щяхте да знаете колко мил, чувствителен и свестен човек е. Направил е толкова много за общността.

— Кажи ми за мъжа, който ти се е обадил да дойдеш при халето. Чувала ли си го преди?

— Не.

— Би ли го познала, ако го чуеш отново?

— Имаше толкова много шум на заден план, че едва го чувах. Не мисля, че бих могла…

Изабел ги прекъсна, като извика Кейт откъм горния етаж.

— Ох, забравих. — Кейт се обърна към Нейт: — Искаш ли нещо за пиене? Нещо газирано или студен чай, вода…

— Студен чай, благодаря.

— Извинете, че ви прекъснах. — Изабел стоеше в коридора и се усмихваше на мъжете. Кейт забеляза, че сестра й си е сложила гланц за устни и е вчесала косата си.

Кейт се извини и отиде при сестра си.

— Искаше ли нещо? — попита Кейт, като забеляза, че Изабел продължава да стои неподвижно в коридора. И тя ли се е държала толкова наивно в присъствието на някой привлекателен мъж, когато бе на седемнайсет години?

Изабел пристъпи към дневната.

— Детектив Халинджър? Всичко наред ли е? Кейт каза, че сте обяснили на Дилън, че просто уточнявате някои подробности. Няма нещо обезпокоително, нали?

— Казах ти, че всичко е наред — намеси се Кейт.

— Кейт помага на детектива за разследването — обади се Дилън. — Няма за какво да се безпокоиш, Изабел.

— Точно така — потвърди Нейт.

— Спри вече да се тревожиш — нареди Кейт.

— Как да не се тревожа? Като ти е тръгнало на инциденти…

Кейт не й даде време да се развихри на тази тема.

— Детектив Халинджър иска чаша студен чай.

— Така ли? Ей сега ще му донеса.

Кейт я последва в кухнята.

Когато се върна при мъжете, Дилън правеше различни предложения на Нейт. Кейт се запъти към канапето, където седеше Дилън, но реши, че е по-добре да остане на разстояние, и се настани на един стол.

— Нали разбирате защо предпочитам Кийра и Изабел да не знаят за това? — попита тя. — Те заминават от Силвър Спрингс утре сутрин.

— Дилън ми обясни, съгласен съм — каза Нейт. — Засега няма да разгласяваме това.

Изабел донесе студения чай, подаде го на Нейт и после му каза, че е било удоволствие, че са се срещнали, и им пожела лека нощ. Тя шокира Кейт, като целуна Дилън по бузата.

— Надявам се да поостанеш в Силвър Спрингс.

— Благодаря за чая, Изабел. Много мило, че се сети — провикна се Нейт, когато тя вече бе до вратата.

Изабел се усмихна, грейнала от удоволствие.

— Не е нужно да стоиш като затворник горе цяла вечер — каза й Нейт, като си мислеше, че тя се оттегля, за да ги остави да говорят на спокойствие.

— О, аз трябва да проведа няколко разговора.

— Да ви преведа — засмя се Кейт. — Сега ще говори по телефона часове наред.

Нейт изчака Изабел да се отдалечи достатъчно и каза:

— Много е сладка. Напомня ми за първото ми гадже, Мерибет Дърстуейлър. — Той поклати глава и се ухили. — Разби ми сърцето. — После отново стана сериозен и се върна към въпросите, които обсъждаха. — Добре, Кейт. Каза, че не си била в града достатъчно дълго. — Той прелистваше бележника си, за да открие празна страница.

— Точно така.

— Значи не би трябвало да е трудно да възстановим какво си правила, къде си ходила, с кого си говорила…

Кейт мислеше, че ще може лесно и бързо да му разкаже какво е правила от завръщането си в Силвър Спрингс. Не очакваше това да й отнеме повече от десет-петнайсет минути.

Оказа се, че й отне повече от час. Нейт все я караше да се връща и да обяснява отново. Даваше си сметка, че той се надява тя да си спомни още някой факт, който да му даде нещо, за което да се хване.

Нямаше такъв късмет. Единственото необичайно нещо бе историята с Рийс.

После Нейт започна да я разпитва за фирмата й. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да му каже в какво финансово блато се е озовала. Той много се заинтригува от условията на заема.

— Не изглеждаш много разстроена — отбеляза Дилън.

— Бях разстроена… отначало. Нямах представа, че майка ми…

— Да?

Трудно й беше да изрече нещо, което да създаде у Дилън негативно мнение за майка й.

— … е била в толкова трудно положение. Била съм твърде небрежна, щом не съм забелязала колко е закъсала. Освен това вярвам, че когато е теглила заема и е заложила всичките си активи, не е осъзнавала, че един от тях е фирмата ми.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дилън.

Сега, след като имаше време да обмисли ситуацията, тя набеляза няколко варианта за действие. Не ги изброи, а просто каза:

— Ще направя някои промени и ще се справя. Имам около три седмици, това е предостатъчно време.

Нейт й зададе още няколко въпроса, после й благодари за помощта.

Дилън излезе с него и двамата си приказваха на алеята още десет минути. После Дилън отиде до колата, която беше наел, и извади чантата си от багажника. Кейт задържа вратата, докато той влезе.

— Къде ще спя? — попита. Заключи вратата зад себе си и се отправи към стълбите.

— Сам.

— Ясно.

Той пусна чантата си, стисна ръката й и я дръпна в дневната. Пусна я, но въпреки това почти я притисна в ъгъла, като се приближаваше все повече към нея.

— Какво ти става? И дори не се опитвай да се престориш, че не разбираш за какво говоря.

Когато поискаше, той можеше да бъде много заплашителен. Погледът му ставаше страховит.

— Просто… ми е… трудно… след Бостън — смотолеви тя.

— Защо?

— Защо? Защото ме побъркваш.

— Кейт, говори разбираемо. В какъв смисъл те побърквам?

— Тук си — прошепна тя. — А не би трябвало да бъдеш. В Бостън… онази вечер, когато се появи да ми правиш компания и аз ти се нахвърлих, почти ти се метнах на врата…

— На врата? — Той повдигна едната си вежда.

— Говори тихо, моля те — прошепна тя. — Нахвърлих ти се, съблазних те, наречи го както искаш. — Тя се опита да го заобиколи, за да остави малко място между себе си и него, но той опря двете си ръце на стената от двете страни на Кейт. Посланието му беше съвсем директно. Нямаше да я пусне никъде, докато не се изясняха.

— Съблазнила си ме?

— Да. Съзнателно исках да правя секс с теб. Не трябваше, но го направих. — Кейт отмести косата си от лицето и го погледна в очите. Той беше толкова близо, че тя усещаше топлината на тялото му. Изведнъж я обзе лудешкото желание отново да го целуне. Вземи се в ръце, скастри се мислено. — Опитай да ме разбереш — каза тя. — Току-що бях научила ужасни новини и имах чувството, че целият ми свят се срутва. Операцията на Джордан… толкова се страхувах за нея… и после…

— Да?

— Малко превъртях. Ти беше там и аз… знаеш какво стана.

— Съблазни ме? — Той се насилваше да не се усмихне.

— Да. — Не можеше да разбере защо му е толкова трудно да разбере това, което тя му казваше. Нима вече беше забравил онази нощ? — Аз направих първата стъпка. Аз ти се метнах на врата.

— Казваш ми, че ти си е насъбрало толкова много и си поискала да направиш нещо лудо?

Нали вече му го каза.

— Да.

Сега той не се усмихваше.

— Явно съм голям късметлия, че точно аз се появих на вратата ти с пица. Кажи ми нещо. Ако Ник беше почукал на вратата, щеше ли да му се метнеш на врата?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се. Той е женен. А ти не си.

Изражението му показваше, че не харесва това, което чува. Какво да се прави, помисли си тя. Поне беше честна с него.

— Това, което стана, беше грешка продължи тя, без да обръща внимание на мръщенето му. — Не трябваше да…

— Да ми се мяташ на врата.

Тя кимна.

— Точно така.

— Според мен беше страхотно. Ти не мислиш ли същото?

— Писмени показания ли искаш? — Тя всъщност се опитваше да развесели малко настроението с въпроса си, защото той беше ужасно намръщен, и се изненада, когато Дилън кимна.

— Може би искам.

— Беше фантастично, но…

— Сега съжаляваш?

— Дилън, опитай да ме разбереш. Не трябваше да постъпвам по този начин. Ти си брат на най-добрата ми приятелка. Ще продължа да идвам често в Бостън, не желая да се чувстваме неловко, когато се виждаме.

— Тогава какъв беше планът ти?

Тя го бутна с надеждата да го накара да се отмести, но той не помръдна.

— Отговори ми — настоя Дилън.

— Надявах се да се върна вкъщи и да…

— … се преструваш, че нищо не е станало?

— Да.

Тя се усмихна, облекчена, че той най-после разбра.

— Това не ти се случва често, нали? — попита той.

— Да свалям мъже и да спя с тях? Не, не ми се случва често. Не съм много опитна. Но ти, от друга страна, сигурно не помниш броя на жените, с които си спал. Точно затова си помислих, че ще бъде… безопасно. Нали разбираш — без обещания, без съжаления.

— И ти нямаш нищо против това?

— Разстроих те.

— Не, не си.

— Мръщиш се.

— Просто се опитвам да си изясня това. Малко е изненадващо, нищо повече.

— Кое?

— Твоето отношение.

— Защо?

— Мислела си, че ако прекараме нощта заедно и правим страстен секс, това няма да означава нищо за мен?

Тя отвори уста да протестира, но той поклати глава.

— Както казвах, ти ме избра, използва ме и сега искаш да продължиш напред без… чувство за вина и без угризения.

Той отстъпи назад, усмихна се, после се разсмя.

— Защо си толкова щастлив?

— Краставичке, ти си като сбъдната мечта.