Джули Гарууд
Бавно изгаряне (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Времето наистина беше всичко и разпечатката на телефонните обаждания в „Смит и Уесън“ потвърдиха това, за което Дилън вече се досети.

Истината не го облекчи, тя го разяри. Как можеше да е толкова сляп? И защо му отне толкова усилия да види нещо, което е било там през цялото време.

Осъзна, че шофира като побъркан. Не му пукаше. Паниката се надигаше в него и той мислеше единствено как да стигне най-бързо до Кейт. Трябваше да я види и да се увери, че е добре. Тя не знаеше в каква опасност е, а е толкова доверчива. Седеше точно в гнездото на осите. Копелето знаеше къде е тя и щеше да отиде при нея.

Взе последния завой почти на две колела, после скочи на спирачката, излезе и хукна към сградата. Имаше план. След като се увереше, че Кейт е в безопасност, щеше да убие онзи кучи син.

Дилън влезе тичешком в сградата. Двама полицаи бързаха по стълбите към него. Щом забеляза израженията им, разбра, че нещо не е наред.

— Къде е Кейт?

— Няма я… изчезнала е… отвърна единият. Другият бързо добави:

— Претърсихме цялата сграда. Явно много е бързала. Двамата заговориха едновременно:

— Телефонната слушалка висеше на жицата, чантата и куфарчето й са там.

— Алармата на задния вход… някой я е изключил… не може да е била тя…

Мъж от охраната се втурна към тях, видимо потресен.

— Аз съм виновен. Излязла е през задния вход. Мен ме извикаха по интеркома отпред и тръгнах, без да се усъмня. Мислех, че ме вика някой от полицаите.

— Обадихме се веднага щом осъзнахме… ФБР идват насам. Агент Клайн каза да изчакате тук — добави първият полицай.

Дилън закъсня. Кучият син беше пипнал Кейт.