Джули Гарууд
Бавно изгаряне (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Ванеса трябваше да изглежда като ужасена жена, която бяга, за да се спаси.

Трябваше да е убедителна в тази роля. Тя се втурна надолу по хълма, после зави към алеята, затвори очи и се хвърли по коляно върху цимента. Кожата й се разкъса, точно както очакваше, и започна да тече кръв. Изправи се, олюлявайки се, ритна едната си обувка и нарочно се хвърли в храстите. Инстинктивно защити лицето си с ръце, но когато погледна, цялата бе нарязана и издраскана. Претърколи се, за да е сигурна, че ще има пръчки и трева в косата й и лицето й ще е зацапано. Коляното й пулсираше болезнено, но това е малка цена в сравнение с милионите, които щеше да наследи. Провери още веднъж часовника си, за да види точно колко време има.

Не се сети да разкъса дрехите си, но когато се изправи, чу, че полата й се сцепи. Добър детайл, помисли си тя, и я сцепи още малко.

Почти беше време за обаждането. Беше преместила колата на Юън в основата на хълма и бе паркирала своята точно зад неговата. Трябваше да е на безопасно разстояние, когато къщата избухнеше, а тя да може да съобщи на полицията, че Юън е блокирал алеята и не е могла да стигне по-близо. Всичко бе планирано до последната подробност.

По ирония на съдбата тя наистина падна, когато бе само на няколко крачки от колата си. Дори си удари челото в бронята.

Отвори вратата на автомобила и седна зад волана. Погледът й се закова на часовника, очаквайки секундите да изтекат. Оставаха по-малко от три минути. Точно навреме. Погледна старото викторианско тухлено имение на върха на хълма и се засмя. Беше абсурдно някой да си помисли, че тя ще иска това уродливо творение. Старецът не беше правил никакви ремонти и подобрения от трийсет години. Огромен, грозен паметник на живота му, преминал в скъперничество и егоизъм.

Ванеса знаеше, че трябва да изчака с обаждането до след експлозията, но реши, че ще е по-убедително, ако е на телефона и моли за помощ, когато къщата гръмне.

Две минути. Добре, каза си тя. Набра 911. На първото позвъняване вдигна оператор.

— Какъв е проблемът?

— Моля ви, моля ви, помогнете ми! — извика тя. — Той има бомба и ще я убие. Аз се измъкнах, но тя е в къщата с него, не мога… моля ви…

— Какъв е адресът? — попита операторът спокойно.

— Баркли Роуд, четиристотин и седемнайсет. Моля, побързайте! — изпищя тя.

— Имаме две коли в района, госпожо. Вече пътуват към вас. Останете на линия, докато пристигнат. Как се казвате?

Ванеса хлипаше и говореше задъхано, с надеждата да звучи истерично.

— Ванеса Макена. Дано да дойдат по-бързо. Не разбирате ли? Той ще я убие!

— Кого, госпожо? За кого говорите?

— За Кейт Макена. Деверът ми Юън ще я убие.

Оставаше по-малко от минута. Операторът продължи да задава въпроси.

— Къде се намирате сега, госпожо? Извън къщата ли сте?

— Да. Той се разсея за момент и аз побягнах. Сега съм при портата в края на алеята, до колата си. О, чувам сирените! Вече идват.

— Просто не затваряйте, докато не пристигнат, нали?

— Добре. Дано да успеят да го спрат. — Тя отдалечи телефона от ухото си и го насочи към къщата.

Пет… четири… три… две… едно… Времето изтече. Но нищо не се случи.