Джули Гарууд
Бавно изгаряне (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Писмото пристигна със специален куриер в десет часа вечерта. Всички чуха позвъняването на вратата, макар да бяха в различни краища на къщата.

Изабел си събираше багажа горе, Кийра сгъваше в кухнята изсушеното пране, а Кейт беше разпростряла документите от счетоводната фирма върху масичката за кафе, за да потърси копие от договора за заем. Дилън проверяваше сигурността на къщата, местеше се от стая в стая и оглеждаше вратите и прозорците.

— Аз ще отида — извика Изабел от площадката на горния етаж.

— Не, няма — отвърна Дилън делово и се появи откъм задната част на къщата. Той излезе навън и затвори вратата след себе си. Изабел гледаше през страничния прозорец.

— Кой е на вратата? — попита Кейт.

— Някакъв мъж с плик. Дилън току-що го накара да му покаже шофьорската си книжка. Не мислиш ли, че това е странно?

— Късно е — измисли оправдание на действията на Дилън Кейт.

— Мисля, че онзи се изплаши от Дилън. Ако можеш да му видиш лицето… — Изабел отскочи назад, за да не я види Дилън, когато отвори вратата.

— Някоя от вас трябва да се подпише за това.

— Кой може да изпраща нещо толкова късно вечер? — попита Изабел, докато Кейт подписваше формуляра.

На плика беше напечатано СПЕШНО. Това не е на хубаво, помисли си Кейт. Тя погледна адреса на подателя и едва не изстена. Пликът беше изпратен от някаква юридическа фирма, а това със сигурност не бе на хубаво.

— От кого е?

— „Смит и Уесън“.

— Фирмата за пистолети?

— Юридическата кантора.

Разтревожена, че писмото може да им донесе още лоши новини за финансовото им състояние, Изабел грабна плика от ръката на Кейт, за да не го види Дилън.

— Защо не го дадем на Кийра да го отвори — каза тя и бързо се отправи към кухнята.

Кейт не я последва. Ако беше поредната неприятна изненада, тя не искаше и този път да бъде човекът, който го съобщава на останалите. Върна се към работата си в дневната. Досега не беше открила договора за заем, нито счетоводната книга, в която Тъкър Симънс трябваше да е записвал сметките през периода, когато ги е плащал. Тъкмо щеше да прегледа купчината документи още веднъж, когато Кийра я прекъсна.

— Кейт, трябва да прочетеш това. — Тя размаха писмото. Лицето й пламтеше.

Изабел я следваше по петите.

— Не е за заема, нали?

— Не, не. От някакъв адвокат в Савана е, който представлявал Комптън Томас Макена.

Изабел опитваше да прочете писмото, но Кийра не й позволи.

— Кой е Комптън Томас Макена? — попита Изабел.

— Не съм сигурна. Може да е бащата на баща ни или някой негов чичо. Може дори да ни е братовчед.

Кийра прескочи някаква кутия с документи и седна до Кейт, а Изабел се настани от другата й страна.

— Или ми го прочети, или ми го дай да го прочета сама. Ще умра от напрежение.

Кийра й подаде писмото. Тя го прочете на глас, после каза:

— Не е ли вълнуващо? Чудя се какво иска този Комптън Томас Макена.

— Изглежда, иска да отидем в Савана. Пише, че се изисквало нашето присъствие — отвърна Кийра.

— Аз няма да отида — заяви Кейт.

— Какво значи, че няма да отидеш? Не трябва ли поне да го обмислим? — попита Изабел.

Избухна спор и Дилън се появи в стаята точно в разгара му.

— Кейт, задната врата…

— Казвам ви, няма да отида — настоя Кейт. — Вие двете правете каквото искате, но аз не желая да имам нищо общо с тези хора. Семейството на баща ни се е отказало от него, когато той се е оженил за мама. Изобщо не ми е притрябвало да се срещам с тях сега.

Изабел се отчайваше все повече.

— Но един от нас трябва да отиде и това трябва да си ти, Кейт. Може би този мъж иска да ни помоли за прошка. В писмото пише, че въпросът е изключително важен. Трябва наистина да е, след като иска да сме там утре следобед.

— Очаква да изоставим всичко и да хукнем към Савана без предупреждение? Не мисля. Няма да отида.

— Къде няма да отидеш? — попита Дилън.

Никой не му отговори. И трите сестри викаха едновременно. Беше шумно и хаотично, също като дома, в който той израсна, и това може би обясняваше, защо се чувства толкова непринудено тук. Облегна се на рамката на вратата, скръсти ръце и просто ги изчака да свършат. После щеше добре да им се скара, задето не заключваха вратите си. Не само че задната врата беше отключена, но също и страничната врата и тази, която водеше към гаража. По дяволите, помисли си той, би трябвало да си сложат табела на моравата отпред: Вътре има жертви.

О, да, и трите щяха да си изслушат конското, независимо колко дълго щеше да му се наложи да чака.

Кийра се прозя шумно.

— Аз не мога да отида — изтъкна тя. — Двете с Изабел не можем да отделим нито ден. Трябваше да сме тръгнали още вчера.

— Но останахме заради теб. Защото ти не се стърпя и се завря в още една експлозия — заяви Изабел.

— Шегуваш ли се? Аз не съм…

Изабел погледна Кийра.

— Не можеш ли да ме оставиш в общежитието и да се върнеш до…

Кийра поклати глава.

— Нямам време. Семестърът ми започва. И без това, като стигнем до Уинтроп, ще имам време само колкото да ти помогна да намериш стаята си и да разтоварим. А като се върна в квартирата си, ще работя по двайсет и четири часа седем дни в седмицата.

— Виждаш ли, Кейт, ти си единствената от нас, която може да отиде.

— Няма да отида — повтори тя сякаш за десети път.

— Такъв си инат — измърмори Изабел. Побутна Кийра с крак, когато тя минаваше край нея и прошепна: — Накарай я да отиде.

Кийра се засмя.

— Как очакваш да го направя?

Изабел забеляза Дилън на вратата и се обърна към него:

— Ами ти? Ти ще успееш да я накараш.

— Не, няма да успее — натърти Кейт.

— Къде да отиде? — попита Дилън отново. Изабел осъзна, че Дилън не знае за какво говорят, и побърза да му разкаже за писмото и да го осведоми за историята на семейството.

— Никога не сме срещали никого от роднините си по бащина линия — обясни тя. — А това е чудесна възможност да научим нещо за тях, точно затова Кейт трябва да отиде. Не знаем дори колко чичовци, лели и братовчеди имаме.

— Защо бих искала да имам нещо общо с някой от тях? Нито един роднина не дойде на погребението на татко или на мама — изтъкна Кейт.

— Извинявай, Изабел, но съм на страната на Кейт. Щом не иска да ходи, не е длъжна да го прави — каза Кийра, — освен ако…

Изабел я прекъсна.

— Този човек… този Комптън Макена… може би иска да ни даде нещо, което е принадлежало на баща ни. Ако не отидеш, може никога да не разберем какво е искал да ни каже.

Кейт не обърна внимание на доводите на Изабел.

— Освен какво? — попита тя Кийра.

— Никой от тях не е искал да има нищо общо с нас… досега. Не ти ли е любопитно да разбереш защо? Пък и… това е идеална възможност да научиш за някакви наследствени болести — изтъкна тя. — Не ме гледай така. Може да има сърдечно заболяване или най-различни генетични проблеми, за които да не подозираме.

— Ами направо да взема един от онези формуляри, които се попълват в болниците, когато постъпва нов пациент? Или ти ще ми съставиш списък с въпроси, които да им задам. Мога дори да проверя как са със зъбите и да ти съобщя.

— Говоря сериозно, Кейт. Не знаем нищо за здравословните проблеми по линия на баща ни. Няма да бъде зле да научим нещо, но ако ти не искаш да отидеш, недей.

— Добре тогава.

Изабел беше толкова отчаяна от сестрите си, че вдигна ръце и тръгна към вратата. Дилън я спря.

— Седни — каза той. — Искам да говоря с теб. Особено с теб — добави той.

— Да, сър.

— Моля те, помисли за това, Кейт. Може да отговори на толкова въпроси за семейството ни — настоя Кийра.

Кейт въздъхна примирено.

— Добре, ще отида.

— Браво. Значи това е решено. Отивам да си лягам — съобщи Кийра.

— Още не — намеси се Дилън. Никой нямаше да отиде никъде, преди той да им обясни колко са небрежни по отношение на сигурността. След огледа на къщата им можеше да напише нова версия на главата „Какво не трябва да правите“ в наръчника за осигуряване на безопасността в семейството.

— Искаш ли нещо? — попита Кейт.

— В интерес на истината искам. Искам да прочета и на трите ви по едно конско.

И се зае точно с това.