Джули Гарууд
Бавно изгаряне (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Кейт си помисли, че домът й никога не е изглеждал толкова хубав. Къщата беше стара и овехтяла, отчаяно се нуждаеше от боядисване и нови щори, но въпреки това на Кейт й се стори красива.

В един през нощта тя най-после дръпна завивките и се пъхна в леглото до Дилън. Той спеше дълбоко. Беше си взела дълъг успокояващ душ. Чувстваше се толкова изтощена и беше сигурна, че ще заспи на секундата.

Първо се наложи да издърпа възглавницата си изпод него. Тъкмо се настани удобно, когато започна треперенето. След няколко секунди се тресеше неконтролируемо. Не можеше да разбере какво й става. Леглото се клатеше. Ако беше на колелца, креватът щеше да се търкаля из цялата стая.

Дилън се събуди. Вдигна глава, погледна я с присвити очи и я придърпа към себе си.

Кейт се сгуши до него и пъхна глава под брадичката му. Тялото му беше топло и успокояващо.

— Извинявай, че те събудих. Не мога да се спра да треперя.

Той погали гърба й.

— Случилото се днес най-после започва да ти действа — обясни той. — Досега караше на адреналин и страх.

След минута тя попита:

— Теб страх ли те е понякога?

— Да. — Дилън се замисли за момента, когато Кейт беше в къщата с бомбата и хладнокръвния убиец. Тогава адски го беше страх.

— Дилън?

— Да, краставичке.

Тя го чу да се прозява.

— Мислех си…

— Това не е на добре.

— Аз му повярвах. — Гласът й потрепери. — Трябваше да му се доверя. Повярвах на това, което ми казваше…

Той опита да я успокои.

— Защо да не вярваш на Нейт? Кучият син е полицай. Би трябвало човек да му вярва.

— Не, не Нейт — каза тя. — Цветаря. Трябваше да му се доверя.

Дилън се подпря на лакът и се наведе към нея, очаквайки я да продължи.

— Изпълних указанията на човек, който призна пред мен, че обича да взривява разни неща… О, боже…

Тя постави ръка на очите си. Най-после осъзна през какъв кошмар премина.

— Не си имала избор. Нали така ми каза. Трябвало е да му се довериш.

Тя не беше готова да прояви здрав разум.

— Помня, казах на всички, че не съм имала избор. Знаеш ли какво не им казах за Цветаря?

Той дръпна ръката й от лицето.

— Какво?

— Изпитах съжаление към него — каза тя. — Луда ли съм?

Той я целуна по челото.

— Може би малко.

Тя се замисли за кошницата с цветя и колко ужасена бе, когато трябваше да среже синята жица. Тази мисъл я отведе към друга и изведнъж се ядоса на Дилън.

Опитваше да я целуне. Тя го отблъсна.

— Ти нахлу в къщата, като знаеше, че има бомба и че може да избухне всеки момент. Можеше да загинеш! Защо направи такава глупост?

— Ти беше вътре. Ето защо.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Сапьорите вече бяха там. Ти не трябваше…

— Ти беше вътре — повтори той твърдо.

Тя поклати глава.

— Поемаш глупави рискове.

— Чувал съм тази критика и преди — от теб, в интерес на истината.

Той отново опита да я целуне, но тя избегна устните му.

— Кога съм…

Той въздъхна.

— В болницата в Бостън, след операцията ми… може би ден по-късно. Събудих се и те видях. Стана ми хубаво, като знаех, че си там, но не можех да разбера защо. Винаги си се заяждала с мен.

— Не съм.

— Всеки път, когато идваше в Нейтънс Бей, правеше нещо да ме подразниш.

Тя долови смеха в гласа му.

— Дай ми пример.

— Ако ти вдигнеше телефона и търсеха мен, измисляше всевъзможни истории.

— Не съм.

— Каза на Джейни Калахан, че съм постъпил във Френския чуждестранен легион.

— Е, може би веднъж, но щом тя е такава глупачка да повярва, изобщо не е трябвало да излизаш с нея.

— Загубих доста гаджета заради теб. — Той целуна ухото й. — Но най-ужасното нещо, което правеше…

— Да?

— … беше, че ме пренебрегваше. Направо ме побъркваше. — Той се прозя престорено. — Мислиш ли, че ще заспиш след това?

— След кое?

Той не обясни. Тялото му вече покриваше нейното.

 

 

Дилън влезе в кабинета на Дръмонд в десет часа на следващата сутрин. Главният инспектор нямаше търпение да говори с него.

— Затвори вратата и седни — каза Дръмонд. — Искам да ми разкажеш всичко. Халинджър направи ли нещо, с което да предизвика подозренията ти?

Дилън остави пистолета и значката на бюрото.

— Не. После седна и разказа какво се бе случило. Когато свърши, добави: — Никога нямаше да се сетя за разминаването във времето, ако не беше ти. Не исках да отида в полицията на Савана само с предчувствие, особено при положение, че той работи за тях.

Дръмонд кимна.

— Когато ме помоли да ти направя една проверка и ми каза за онази странна забележка на Халинджър…

— Че чул, че Кейт се отказала от парите — довърши Дилън.

— Точно така. Ти вече подозираше нещо. Просто не приемаше идеята. А аз само помогнах малко. След четирийсет години в полицията съм научил едно-две неща и едно от тях е как да откривам информация бързо. Само с няколко обаждания намерих един приятел, който да провери телефонните позвънявания и плащанията с кредитни карти, които показваха, че Нейт Халинджър и Ванеса Макена са били на едно и също място по едно и също време. Изглежда, са си направили чудесно рандеву в Канкун преди шест месеца.

Дилън продължи:

— Откритието, че Ванеса спи с Нейт. Това е гвоздеят в ковчега.

— Какво стана с Джакман?

— Наложило се да го пуснат.

— Липса на доказателства?

Дилън кимна.

— Голям срам — каза Дръмонд.

Говориха за случая още няколко минути, после Дръмонд смени темата.

— Скоро ще се пенсионирам. — Той протегна ръце и сплете пръсти на тила си.

— Да, чух.

— Ще остана по тези места, разбира се. Тук е прекалено красиво, за да се преместя.

Дилън се съгласи.

— Не се тормозиш от задръствания и натоварено движение — каза той. — Това определено ми харесва. В Бостън не е така.

— Ходиш ли за риба?

— Да — кимна Дилън.

— Тук има страхотни места за риболов. Мислил ли си да напуснеш работата си?

— Не.

— Браво. Имаме нужда от хора като теб. Какво ще кажеш да смениш темпото? Тук нямаме много убийства и взривове. Хората в града ще говорят за случилото се с Кейт още години. Тя е голяма работа, нали?

Така си е.

— Както казвах, ще се пенсионирам. Може би ще издържа още шест месеца. Какво мислиш? Ще ти стигне ли толкова време?

 

 

Дилън си замина.

Кейт тъкмо се събуждаше, когато чу входната врата да се затръшва. Тя бързо седна в леглото. Чу потеглянето на кола и побесня. Как смееше да си тръгне, без да каже поне „ще се видим пак“?

— О, не мисля — измърмори.

Изрита чаршафа и скочи от леглото, готова да побегне след него и да му даде да се разбере. За щастие възвърна здравия си разум, преди да излезе от спалнята. Мили боже, та тя е чисто гола. Това вече щеше да е страхотен спомен. Превъртяла, крещяща, гола изоставена любовница, която търчи след него по улицата.

Реши, че поне й е оставил бележка. Не бързаше да я прочете. Щеше да разбие сърцето й. Облече се, без да бърза, и слезе долу. Мина покрай чантата на Дилън, спря и се обърна. Почувства се като идиотка. Не е заминал за Бостън.

Но днес щеше да замине. Беше приготвил багажа си, нали? Една бележка в кухнята го потвърждаваше. Беше си записал номер на полет и час на едно листче. И номерът на авиокомпанията над тях.

Сама знаеше, че това ще стане рано или късно каза си.

Въздъхна. Да, знаеше, но това не прави положението по-лесно за нея. Как да се сбогува? Щеше да бъде ужасно неловко, ако се разплаче. — — Само да не се разплача — помоли се тя. — След като той си замине, ще имам достатъчно време за плач.

Беше абсурдно да се тревожи за това и минута повече. Той си тръгваше и толкова. Закуска. Щеше да приготви закуска, защото така би постъпил всеки нормален, здравомислещ човек. А когато свършеше, щеше да започне деня си и остатъка от живота си… самотния, жалък, глупав, престорено независим живот.

Тя извади кутия корнфлейкс от шкафа и я отвори. Не си направи труда да си сипе в купичка. Просто стоеше край мивката и ядеше сухия корнфлейкс, загледана в избуялата градина.

Как ще се държи Дилън на раздяла? Сигурно със стил. Той е професионалист в това отношение. При целия му опит това преживяване е отработено до съвършенство. Сбогувал се е с толкова жени.

А сега Кейт е една от тях.

Как може да е толкова глупава? Тя си е виновна, че остава с разбито сърце. Дилън не я подмами да се влюби в него. Тя си знаеше, че е женкар.

Беше прекарала толкова много уикенди в Нейтьнс Бей с Джордан и семейство Бюканън и всеки уикенд, когато Дилън и братята му се прибираха вкъщи, телефонът не спираше да звъни. Обаждаха се все жени и всички търсеха Дилън.

Това адски я нервираше. А той продължава да я изкарва от кожата й.

Кейт искаше да запази емоциите си под контрол поне докато той потеглеше. Разбира се, че ще успее да измисли нещо остроумно, което да му каже. Надяваше се всеки момент да я връхлети вдъхновението. Чу входната врата да се отваря.

— Кейт? — извика той.

Ето го, стоеше на вратата и изглеждаше толкова красив, че не трябваше да го пускат сред хора. Нищо чудно, че жените тичаха след него. Беше неустоим.

— Тръгваш си — смотолеви тя.

— След малко тръгвам, но…

Кейт го прекъсна.

— Моля те, няма нужда от обяснения. Благодарна съм ти за помощта… в тази побъркана история, но вече е време да се прибереш в Бостън. Твоят живот е там.

Очите му блеснаха. Какво ли си мислеше? И защо е толкова весел? Сбогуванията не са смешни.

— А моят живот е тук — продължи тя. — Аз няма да местя компанията си в Бостън. Мястото ми е тук. Гледах онзи видеозапис и знам, че нямам нищо общо с Комптън, но като го слушах, осъзнах, че не искам да се вманиача от мисълта как да се разраства фирмата ми. Ще се развивам, но с моята собствена скорост. Обаче добави тя — от време на време ще идвам на гости на Джордан в Бостън и двамата неминуемо ще се срещаме. Това е неизбежно. Не искам случилото се помежду ни да… Защо се хилиш?

— Да не се каниш пак да ми изнесеш онази реч за „станалото — станало“?

Е, тогава нямаше да каже нищо.

— Довиждане — каза Кейт. — Само това исках да кажа.

Зачуди се дали да го целуне по бузата и да добави, че ще й липсва, но реши да не го прави. Ако се приближеше твърде много до него, сигурно щеше да се хвърли в обятията му и да се разреве.

— Дойде ли моят ред?

Започва се, помисли си тя. — Отработеното сбогуване.

— Разбира се — каза Кейт и се напрегна.

Той стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата, сякаш имаше всичкото време на света.

— Като дете мразех кисели краставички. Това е вкус, с който човек трябва да свикне — обясни той. — Сега много ги обичам.

Беше уникално начало, не можеше да го отрече.

— А сега те наричам кисела краставичка.

Кейт се намръщи недоумяващо.

Той се дръпна от вратата.

— Хайде, Кейт, мисли по-бързо.

— А, ясно, сетих се. Но ти обичаш най-различни храни. Обичаш черни маслини и гевреци, и сладка царевица, и пица, и люти чушки, и…

— Не, не ги обичам. Това са вкусни храни. Но… аз обичам само краставички.

— Това е най-странното сбогуване…

— Не се сбогувам. Казвам ти, че те обичам.

— Обичаш… какво? Не, не вярвам. — Тя размаха кутията с корнфлейкс, без да се усети. — Не ми казваш… не можеш… — Парченца корнфлейкс се разлетяха навсякъде.

— Всеки път, когато попадах на теб в Нейтънс Бей, ти ми пречеше на любовния живот. Беше толкова досадна. Когато не ми прецакваше нещата, се държеше, сякаш не съществувам. Постоянно ти бях бесен, но въпреки това се връщах за още и още. После осъзнах, че винаги проверявам кога ще си там за уикенда, за да се появя и аз. Да, обичам те. Просто ми трябваше известно време, за да го разбера. А когато го осъзнах, започнах да ти викам „краставичка“, за да те дразня.

— Знаеше, че този прякор не ми харесва.

— Е? И на мен не ми харесваше да съм влюбен в теб. Дълго време си мислех, че ме пренебрегваш, и това… ме изкарваше от кожата.

Тя посочи с кутията към него.

— Какво значи, че си мислел, че те пренебрегвам?

— Ти ме обичаш, Кейт. Но ми отне известно време, докато го разбера. Мисля, че ме обичаш отдавна. Просто не си го осъзнала.

Тя поклати глава.

— Не.

— Да. — Той пристъпи към нея. — Обичам те.

Тя се страхуваше да повярва.

— На всичките си гаджета ли казваш, че ги обичаш, преди да ги изоставиш? Това е подло.

— Джил Мърдок.

Тя се дръпна назад и влезе в дневната.

— Коя?

— Джил Мърдок — повтори той, като вървеше към нея. — Когато тя се обадила вкъщи, ти си й казала, че още не са ме пуснали под гаранция.

— Не помня…

— Хедър Конрой. — Той продължаваше да се приближава към нея, а тя да се отдалечава. — Казала си й, че си ми жена, но че не го разгласяваме, защото сме първи братовчеди.

Кейт се усмихна. Беше забравила тази история.

— Всъщност Джордан измисли това.

— Стефани Дейвис.

Тя прехапа долната си устна.

— Не я помня.

— Не можах да я изведа на вечеря, защото имах бубонна чума и бях под карантина.

— Онези постоянни обаждания дразнеха всички.

— Кого например?

— Дразнеха майка ти.

Той я гледа абсолютно невярващо няколко секунди и избухна в смях.

— Майка ми?

Тя сви рамене.

— Е, може да са дразнели и мен — призна си Кейт. Дилън изглеждаше прекалено самодоволен. Тя размаха кутията насреща му. Корнфлейксът се разхвърча във всички посоки. Няколко парченца се озоваха върху полилея. Други две се приземиха върху косата й. Никога не се е държала така, но и никога не се е чувствала така. Дилън я притисна в ъгъла. Единственият начин да избяга бе да мине през него.

— И защо се дразнеше толкова много, Кейт? — попита я.

Тя се страхуваше да му повярва. Не можеше той да я обича… Или можеше? Имаше само един начин да разбере — обвързването. Ако имаше нещо, което можеше да го накара да изчезне, това беше истината.

— Защото те обичам.

Но той не изчезна. Просто се усмихна. Тя поклати глава, намръщи се и повтори:

— Обичам те. Вратата е зад теб.

Той постави ръцете си от двете страни на тялото й и се наведе напред. Устните му бяха на сантиметър от нейните, когато й прошепна:

— Омъжи се за мен.