Джоан Харис
Къпиново вино (8)

8

Поуг Хил, юли 1975 година

Къщата на Джо се издигаше върху мрачна крива тераса, подобно на много други къщи край железопътната линия. Фасадата представляваше ниска стена с прозорец и пътна врата и гледаше към улицата. В малките задни дворове на тези къщи висеше пране и имаше наблъскани домашно сковани клетки за зайци, кокошарници и гълъбарници. Те гледаха към железопътната линия. В стръмния склон беше изкопана бразда, по която вървяха релсите. До къщата на Джо минаваше мостът и от задния му двор се виждаше червената светлина на семафора, който трепкаше като звезда в далечината. Можеше да се види и Недър Едж, и мрачните сиви склонове на купчината шлака оттатък полето. Разположени в неравна редица по малката стръмна уличка, от няколкото къщи на Поуг Хил Лейн се виждаше цялото царство на Джей. В близката градина някой пееше — стара жена, ако се съдеше по гласа, напевен и колеблив. Отнякъде се разнасяха удари с чук по дърво, примитивен, успокояващ звук.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — неопределено кимна Джо в посока към къщата. — Като те гледам, май няма да откажеш.

Джей погледна натам. Изведнъж забеляза съдраните си дънки и усети засъхналата кръв по носа и горната си устна. Устата му беше пресъхнала.

— Добре.

Вътре беше прохладно. Джей последва стареца към кухнята, голямо голо помещение с чисти дървени дъски на пода и голяма маса от борово дърво, осеяна с множество резки от нож. На прозореца нямаше пердета, но по целия перваз бяха наредени крехки зелени растения, които образуваха плетеница и спираха пряката слънчева светлина. Те миришеха приятно на пръст и това ухание изпълваше стаята.

— Това са моите доматки — поясни Джо и отвори бюфета.

Джей забеляза, че сред огрените от слънцето листа наистина растат домати — ситни и жълти, по-големи и безформени, червени на цвят или на оранжеви и зелени ивици като стъклени топчета за игра. По пода имаше още растения в саксии, наредени край стената и плъзнали нагоре по касата на вратата. В единия край на стаята имаше дървени щайги с набрани плодове и зеленчуци, подредени старателно, един по един, за да не се натъртят.

— Хубави растения — каза Джей по-скоро от любезност. Джо го изгледа присмехулно.

— Трябва да говориш с тях, ако искаш да растат. И да ги гъделичкаш — каза и посочи една дълга пръчка, подпряна на стената. На върха й беше вързана заешка опашка. — Това е моят прът за гъделичкане, виждаш ли? Такива са си доматките, обичат да ги гъделичкат.

Джей го изгледа безизразно.

— Като гледам, си имал неприятности, а? — попита Джо и отвори една врата в дъното на стаята. Показа се голям килер. — Нещо май си се сбил с някого.

Джей предпазливо му разказа. Когато стигна дотам как Зет е счупил радиото, гласът му рязко подскочи нагоре, зазвуча детински, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Спря и неудържимо се изчерви.

Джо като че ли не забеляза. Бръкна в килера и извади бутилка тъмночервена течност с две чаши.

— Трябва да пийнеш от това — каза и му сипа малко.

Миришеше на плодове, но някак необичайно, смесица от мирис на бира и сладост. Джей изгледа чашата с подозрение.

— Това вино ли е? — попита недоверчиво.

Джо кимна.

— От къпини — каза и отпи с видима наслада.

— Не мисля, че трябва… — започна Джей, но старецът нетърпеливо побутна чашата към него.

— Опитай, момче — подкани го. — Ще те посъживи.

Джей опита и се закашля. Джо го потупа по гърба и внимателно взе чашата от ръцете му, преди да е разлял течността.

— Отвратително е! — едва успя да произнесе момчето, задавяно от кашлица.

Със сигурност по нищо не приличаше на вината, които бе опитвал досега. Той познаваше вкуса на виното — в дома на родителите си често пиеше по малко на обяд или вечеря, а някои от сладките немски бели вина дори много му допадаха, — но това беше съвсем ново преживяване за него. Имаше вкус на пръст и блатна вода, а плодът бе станал кисел от времето. От танина чувстваше езика си като обложен. Гърлото му гореше. Очите му се напълниха със сълзи.

Джо като че ли се засегна. После избухна в смях.

— Малко е силничко за теб, а?

Джей кимна и се разкашля.

— Да бе, трябваше да се сетя — весело каза Джо и отново се обърна към килера. — Май ще ти трябва малко време, за да свикнеш. Само че си има живинка — нежно добави и грижливо постави бутилката обратно на рафта. — А това е най-важното.

Когато се обърна към Джей, в ръката си държеше шише жълта лимонада „Бен Шоу“.

— Това май ще ти хареса повече — каза и напълни чашата му. — А пък другото ще го пиеш много скоро, като пораснеш още малко.

Тръгна пак към килера, спря и се обърна.

— Струва ми се, че мога да ти дам нещичко за другия ти проблем, стига да искаш — отбеляза старецът. — Ела с мен.

Джей не знаеше какво има предвид Джо. Може би урок по кунг-фу или базука, останала от някоя война, гранати, зулуско копие, донесено от далечно пътешествие, специален непобедим ритник, усвоен от тибетски учител по бойни изкуства — нещо, което те предпазва от поражение. Вместо това те излязоха и заобиколиха къщата. Там под един камък на страничната стена стърчеше гвоздей, на който висеше червена торбичка от мек вълнен плат. Джо я откачи, бързо подуши съдържанието й и му я подаде.

— Вземи я — подкани го. — Ще ти върши работа на първо време. После ще направя нова.

Джей го изгледа втренчено.

— Какво е това? — попита накрая.

— Просто я носи със себе си — каза Джо. — Може в джоба, ако искаш, а може да я вържеш на конец. Ще помогне, ще видиш.

— Какво има вътре? — попита Джей и го изгледа така, сякаш старецът беше луд. Отново го обзеха подозрения.

— Ами, това-онова. Сандалово дърво. Лавандула. Научих го от една дама от Хаити преди много години. Винаги върши работа.

Няма съмнение, каза си Джей. Дядката не е с всичкия си. Безобиден — поне така се надяваше, — но определено луд.

Той тревожно огледа градината и се зачуди дали ще успее да прескочи зида, ако старецът изведнъж побеснее. Джо само се усмихна.

— Опитай — каза. — Просто го носи в джоба си. Може дори да забравиш, че е там.

Джей реши да се пошегува с него.

— Добре. Какво ще стане, ако го нося?

— Може и нищо да не стане — отвърна Джо.

— Е, как тогава ще разбера, че върши работа? — упорстваше момчето.

— Ще разбереш — безгрижно каза Джо. — Още следващия път, когато отидеш до Недър Едж.

— За нищо на света няма да отида повече там — отсече Джей. — Не и докато тези момчета…

— Значи ще ги оставиш да намерят скривалището и кутията ти със съкровища?

Имаше право. Джей почти беше забравил за кутията си със съкровища, скрита на тайното място под камъка. От слисването не обърна внимание на факта, че със сигурност изобщо не бе споменавал на Джо за своята кутия.

— И аз ходех там, когато бях момче — невъзмутимо продължи старецът. — В ъгъла на шлюза имаше един камък, който лесно се изваждаше. Още си стои там, а?

Джей го изгледа смаян.

— Откъде знаеш? — прошепна той.

— Какво да знам? — попита Джо с престорена невинност. — За какво говориш? Аз съм само син на прост миньор. Нищичко не знам.

Същия ден Джей не се върна при канала. Беше прекалено объркан от случилото се, мислите му скачаха от боя и счупеното радио към хаитянския талисман и блестящите присмехулни очи на Джо. Той се качи на колелото си и бавно го подкара покрай моста на железницата, мина оттам три-четири пъти с разтуптяно сърце, като се мъчеше да събере смелост, за да се изкачи по насипа. Накрая потегли към къщи потиснат и неудовлетворен. От целия му триумф не бе останала и следа. Представяше си как Зет и приятелите му тършуват из неговите съкровища, как се заливат от злобен смях, как разпиляват комиксите и книгите, тъпчат се с бонбони и шоколади, прибират парите. Най-лошото беше, че там бяха тетрадките му, разказите и стиховете, които бе писал. Накрая се прибра у дома, гледа „Съботна кино вечер“ и си легна късно. Спа лошо и цяла нощ сънува как бяга от невидим враг, а смехът на Джо отекваше в ушите му.

На следващия ден реши да си остане у дома. Червената платнена торбичка стоеше на масичката до леглото му като безмълвно предизвикателство. Джей не й обръщаше внимание и се мъчеше да чете, но най-хубавите му комикси бяха останали в кутията със съкровища. Липсата на радиото изпълваше въздуха с враждебна тишина. Навън грееше слънце и духаше лек бриз, достатъчен, за да пропъди маранята. Денят обещаваше да бъде хубав, най-хубавият ден от лятото.

Като в някакъв унес стигна моста на железницата. Нямаше намерение да ходи там; докато караше колелото към града, беше твърдо решен да завие рязко и да поеме в друга посока, а канала да остави на Зет и бандата му. Сега това беше тяхна територия. Можеше да отиде у Джо — той не го беше канил, но не му бе казвал и да не идва; присъствието на Джей сякаш му беше безразлично, — а можеше да мине през будката за вестници и да си купи цигари. При всички случаи не възнамеряваше да ходи отново на канала. Повтаряше си го непрестанно, докато прибираше колелото на обичайното място в храстите, докато се катереше по насипа. Само пълен идиот би се изложил повторно на такъв риск. Платнената торбичка на Джо беше в джоба на дънките му. Усещаше я — мека топчица, не по-голяма от смачкана носна кърпичка. Чудеше се с какво би могла да му помогне торбичка, пълна с билки. Предишната вечер я беше отворил и бе изсипал съдържанието й на масичката до леглото си. Имаше няколко клечки, кафеникав прах и няколко парченца сушено ароматно сивозелено растение. Беше очаквал друго, може би смалени човешки черепи и кости. Това е някаква шега, каза си злъчно. Старецът се е пошегувал. И все пак нещо в него упорито, отчаяно искаше да вярва и отказваше да се примири. А ако в торбичката наистина имаше магия? Джей си представи как я държи в ръка и напевно произнася магическо заклинание, а Зет и приятелите му треперят от страх… Торбичката докосваше хълбока му като ръка, която предлага успокоение и подкрепа. С разтуптяно сърце той започна да се спуска по насипа от другата страна към канала. В края на краищата можеше и да не срещне никого.

Грешка. Джей предпазливо тръгна по пътеката, като се гушеше в сянката на дърветата, а краката му, обути в гуменки, стъпваха безшумно по изпечената от слънцето жълтеникава земя. Целият трепереше от прилив на адреналин, беше готов да побегне при най-малкия звук. Една птица шумно излетя от гнездото си и Джей застина неподвижно, твърдо убеден, че шумът се е разнесъл на мили наоколо. Нищо не се случи. Той почти наближи шлюза; вече виждаше мястото, където бе скрил кутията си със съкровища. По камъните още се въргаляха парчета строшена пластмаса. Джей се наведе, махна парчето трева, което закриваше подвижния камък, и понечи да го извади.

Толкова дълго си бе въобразявал, че чува звуци, че и сега си помисли, че те са само в главата му. Но ето че иззад храстите откъм запълнената с боклуци шахта се показаха силуети. Нямаше време да бяга. След най-много половин минута щяха да го забележат. От мястото, където се намираха, се виждаше цялата пътека, а мостът над железопътната линия бе твърде далеч. След секунди Джей щеше да се превърне в открита мишена.

Разбра, че има едно единствено място, където може да се скрие. Самият канал. Той беше почти пресъхнал; само тук-таме имаше вода, обрасла с тръстика, пълна с боклуци и затлачена с почти стогодишна тиня. Малкият крайбрежен насип се издигаше на около четири стъпки над водата и Джей можеше да остане скрит поне за кратко. Разбира се, след като стигнеха насипа или тръгнеха по пътеката, или се наведяха над мръсната вода, за да разгледат нещо на повърхността…

Но сега нямаше време да размишлява. Както беше приклекнал, Джей се спусна в канала и едновременно с това пъхна кутията със съкровища обратно в скривалището й. В първия миг почувства как краката му потъват в калта без съпротивление, после достигна дъното. Беше затънал почти до коленете в тиня. Тя се просмука в гуменките му и заседна между пръстите на краката му. Без да обръща внимание, той се приведе ниско, така че тръстиката загъделичка лицето му, твърдо решен да се скрие колкото може по-добре. Инстинктивно се огледа за нещо, което би могъл да използва като оръжие: камъни, консервени кутии, всичко, с което би могъл да се отбранява. Ако го забележеха, единственото му предимство щеше да бъде изненадата.

Съвсем беше забравил за торбичката на Джо в джоба си. Тя се беше измъкнала някак, сигурно докато Джей нагазваше в тинята, и той машинално я стисна в ръка, като същевременно се изсмя на себе си. Какво, за Бога, го караше да вярва, че една торбичка със сушени листа и клечки ще го предпази от неприятности? Как изобщо можеше да се надява на това?

Те вече бяха близо; на десетина крачки от него, както му се стори. Чуваше стъпките на ботушите им. Някой хвърли бутилка или буркан; стъкленият предмет се удари о камъните, счупи се и Джей се сви, когато парчета стъкло се посипаха по главата и раменете му. Сега решението да се скрие под тях му се струваше нелепо, самоубийствено. Трябваше само да се наведат, да погледнат надолу и той щеше да им падне в ръцете. Трябваше да избяга, мислеше си с горчивина, да побегне оттук, когато още имаше възможност. Стъпките наближиха. Девет крачки. Осем. Седем. Джей долепи буза до влажните камъни на стената на канала, опита се да се слее с нея. Торбичката на Джо беше подгизнала от пот в ръката му. Шест крачки. Пет. Четири.

Гласове — на момчето с бакенбардите и на приятеля му с гащи на самолетчета — отекнаха мъчително близо.

— Ня’а да стъпи тука по’ече, а?

— Ъ-хъ, ня’а да припари. Стъпи ли тука, шъ го смеля.

Това съм аз, като насън си каза Джей. Говорят за мен. Три крачки. Две крачки.

Чу се гласът на Зет, заплашителен и хладно безразличен:

— Шъ го причакам.

Две крачки. Една. Над главата му надвисна сянка и Джей се сниши още повече. Почувства как космите на тила му настръхват. Те гледаха надолу, към канала и той не смееше да вдигне глава, за да погледне, макар че потребността да види какво става го дразнеше като непоносим сърбеж, сякаш беше нажулен с коприва. Джей чувстваше погледите им върху тила си, чувстваше дишането на Зет. Не можеше да понася тази неизвестност нито миг повече. Трябваше да погледне нагоре, трябваше…

Едно камъче цопна в мръсната вода на около две стъпки от него. Той го видя с крайчеца на окото си. После второ камъче. Пльок.

Сигурно го дразнеха, мислеше отчаяно. Бяха го разкрили и само удължаваха момента, потискаха злобното си кикотене и мълчаливо събираха камъчета, за да ги хвърлят по него. Или може би Зет беше вдигнал въздушната си пушка, замислено се прицелваше и…

Но нищо не се случи. Тъкмо когато се накани да погледне, Джей чу стъпки на ботуши, които се отдалечаваха. Още едно камъче се удари в тинята, плъзна се към него и той трепна. После гласовете им лениво се отдалечиха в посока към шахтата; някой предложи да потърсят бутилки, по които да се целят.

Продължи да чака, странно вцепенен. Не смееше да помръдне. Това е уловка, казваше си, хитър номер, с който го примамват да излезе от прикритието си. Не може да не са го видели. Но гласовете продължиха да заглъхват, ставаха все по-слаби, докато момчетата вървяха по пътеката към изоставената шахта. Далечен изстрел с пушка. Смях зад дърветата. Невъзможно. Не можеше да не са го забелязали. И въпреки това…

Джей предпазливо извади кутията си със съкровища. Торбичката в ръката му беше почерняла от пот. Наистина помогна, каза си стъписан. Невъзможно е, но помогна.