Джоан Харис
Къпиново вино (60)

60

Джей се събуди от птича песен. Чуваше стъпките на Роза на горния етаж. През капаците се процеждаше слънчева светлина. За един кратък миг се почувства доволен и щастлив. После мисълта за смъртта на Джо го порази, изпълни го с непоносима скръб, завари го неподготвен. Джей всеки ден се будеше с надежда, че нещата ще се окажат различни, но всяка сутрин беше едно и също.

Той стана от леглото полуоблечен и сложи вода на печката. Наплиска лицето си на кухненската мивка. Направи си кафе и го изпи горещо. Чуваше как горе шуми вода — Роза си вземаше душ. Сложи на масата храна и мляко за закуската й. Чаша кафе с мляко с три бучки захар в чинийката, увити в салфетка. Резен пъпеш. Овесени ядки. Роза имаше здрав апетит.

— Роза! Закуската! — гласът му прозвуча дрезгаво. В чинийка на масата имаше множество цигарени угарки, макар че Джей не помнеше да е купувал цигари и да е пушил. За миг изпита нещо, което приличаше на надежда. Но сред угарките нямаше „Плейърс“.

На вратата се почука. Попот, помисли си той. Сигурно му носеше поредната сметка или тревожно писмо от Ник, обезпокоен от това, че Джей не беше върнал екземплярите от договорите. Джей си сипа още кафе и тръгна към вратата.

Отвън стоеше някой в безупречен сив панталон и кашмирена жилетка, модна нова прическа, шапка и червено куфарче за документи „Луи Вюитон“.

— Кери?

За миг се видя през нейните очи: бос, небръснат, опустошен. Тя се усмихна ослепително.

— Горкият Джей! Изглеждаш направо занемарен. Може ли да вляза?

Джей се поколеба. Беше прекалено спокойна. Той винаги се бе отнасял с недоверие към спокойствието на Кери. Често това беше знак за предстояща буря.

— Да. Разбира се. Добре.

— Какво чудно местенце! — тя влезе и го лъхна вълна от „Енви“. — Шкафът за семена е направо възхитителен. И гардеробът.

Кери се завъртя изящно, като се оглеждаше за свободно място за сядане. Джей свали мръсните дрехи от облегалката на стола и й кимна.

— Извинявай, че е толкова разхвърляно — започна той.

Твърде късно осъзна, че оправдателният му тон й даваше предимство. Тя му отвърна с ослепителната си усмивка, патент на Кери О’Нийл и седна с кръстосани крака. Приличаше на красива сиамска котка. Джей не можеше да отгатне какво си мисли. Никога не бе могъл. Усмивката й можеше да бъде и искрена. Кой би могъл да каже?

— Как ме намери? — той отново се опита думите му да не звучат като оправдание. — Не съм казал на много хора къде живея.

— А ти как мислиш? Ники ми каза — Кери се усмихна. — Разбира се, наложи ми се да го убеждавам. Знаеш ли, че всички се тревожат за теб. Да избягаш така. Да пазиш новия си проект в тайна.

Тя го погледна хитро и сложи ръка на рамото му. Джей забеляза, че очите й бяха променили цвета си — сега бяха сини, а не зелени. Джо се бе оказал прав за контактните лещи.

Той сви рамене и се почувства неловко.

— Естествено, аз напълно те разбирам — Кери прокара ръка по косата му, като отметна кичурите от челото му. Джей си спомни, че тя бе най-опасна, когато се държеше майчински, покровителствено. — Но наистина изглеждаш съсипан. Какво си направил със себе си? Не спиш ли нощем?

Джей отблъсна ръката й.

— Прочетох статията ти — каза.

Кери сви рамене.

— Да, напоследък пиша това-онова за литературните раздели — отвърна тя — струва ми се, че „Форум!“ е започнал да става прекалено елитарно предаване, не мислиш ли? Прекалено ограничено.

— Какво стана? Не ти ли предложиха нова поредица?

Кери вдигна вежди.

— Скъпи, научил си се на сарказъм — каза. — Толкова се радвам за теб. Но сега Канал 5 ми даде чудесна идея — Кери погледна овесените ядки, кафето и плодовете на масата. — Може ли? Умирам от глад — Джей я гледаше как си налива пълна чаша кафе с мляко. Очите й се спряха на чашата в ръката му. — Станал си истински провинциалист. Искам да кажа… Пиеш кафе в глинени чаши и пушиш „Голоаз“ на закуска. Компания ли очакваш или по-добре да не питам?

— Грижа се за детето на една съседка — каза й Джей, като се мъчеше да не се оправдава. — Само за няколко дни, докато се оправи с наводнението.

Кери се усмихна.

— Колко мило! Сигурна съм, че мога да отгатна чие е детето. След като прочетох ръкописа ти…

— Ти си го чела?

Дотук с опитите да се защити. Кери не можеше да не е забелязала как ръката му трепна и горещото кафе се разплиска по пода. Тя отново се усмихна.

— Хвърлих му бегъл поглед. Този наивен стил е много свеж. Много модерен. И какъв поразителен усет за атмосфера — не можах да устоя, прииска ми се да видя всичко с очите си. После като видях колко добре може да се впише книгата ти в моята програма…

Джей поклати глава. Болеше го и не можеше да се отърси от мисълта, че е пропуснал нещо важно.

— Какво имаш предвид?

Кери го погледна с насмешливо нетърпение.

— Е, тъкмо смятах да ти кажа. Имам предвид програмата на Канал 5, разбира се — каза тя. — „Нови пасища“. Ще разказва за англичани, живеещи в чужбина. Едно от онези предавания за пътешествия и начин на живот. И когато Ники ми спомена за това чудно място — плюс всичко, което става с книгата ти, — стори ми се страхотно съвпадение.

— Почакай малко — Джей остави чашата си с кафе. — Нали не мислиш да ме включиш в тези свои планове?

— Защо не? Разбира се — нетърпеливо отвърна Кери. — Мястото е идеално. Вече говорих с някои от местните хора и те проявиха страхотен интерес. И ти си идеалният човек. Само помисли за рекламата. Когато излезе новата ти книга…

Джей поклати глава.

— Не. Не ме интересува — каза. — Виж, Кери, знам, че се опитваш да помогнеш, но последното, което ми трябва сега, е реклама. Дойдох тук, за да бъда сам.

— Сам? — възкликна Кери с ирония. Джей забеляза, че тя гледа някъде зад него, към кухнята. Той се обърна. Роза стоеше на вратата с червената си пижама с блеснали от любопитство очи. Разрешената й коса стърчеше във всички посоки.

— Salut!^[1] — каза Роза усмихната. — C’est qui, cette dame? C’est une Anglaise?^[2]

Усмивката на Кери се разшири.

— Ти сигурно си Роза — каза тя. — Много съм слушала за теб. И знаеш ли, миличка, все си мислех, че си глуха.

— Кери — Джей я погледна с раздразнение и неудобство. — Можем да поговорим по-късно. Точно сега моментът не е особено подходящ. Разбра ли?

Кери мързеливо отпи от кафето си.

— Няма нужда да се церемониш с мен — каза. — Какво прекрасно малко момиченце! Сигурна съм, че е одрала кожата на майка си. Имам чувството, че вече ги познавам. Толкова е мило от твоя страна, че си заимствал всичките си герои от реално съществуващи хора. Това е почти roman-a-chef^[3]. Сигурна съм, че ще се впише чудесно в предаването.

Джей я погледна.

— Кери, няма да участвам в никакво предаване.

— Сигурна съм, че ще си промениш мнението, когато ти се удаде възможност да помислиш за това — каза тя.

— Няма да го променя — отвърна Джей.

Кери вдигна вежди.

— Защо не? Това е просто чудесна възможност. Може да помогне за кариерата ти.

— И за твоята — сухо отбеляза той.

— Може би. Толкова ли е лошо? В края на краищата, след всичко, което направих за теб — след труда, който вложих в теб, — може би ми дължиш нещичко в замяна. Може би когато всичко се уталожи, аз ще имам възможност да напиша биографията ти, да направя проникновени разкрития за Джей Макинтош. Все още мога да допринеса много за кариерата ти, знаеш ли? Само ми позволи да го направя.

— Да ти дължа нещичко? — някога той би се ядосал от тези думи. Дори би се почувствал виновен. Но сега му беше почти забавно. — Твърде често си ме изнудвала с това, Кери. Вече не върши работа. Емоционалното изнудване не е добра основа за една връзка. Никога не е било.

— О, моля те — Кери едва се сдържаше. — Какво разбираш ти? Единствената връзка, която някога те е интересувала, е с онзи стар лъжец, който си е направил шега с теб и те е изоставил, когато си му омръзнал. Джо това, Джо онова! Може би сега, когато е мъртъв, ще пораснеш, за да проумееш, че парите, а не магията, движат света.

Джей се усмихна.

— Това беше доста злобно — кротко каза той. — Но както сама отбеляза, Джо е мъртъв. Вече не става въпрос за него. Може би той беше причината да дойда тук в началото. Може би се опитвах да пресъздам миналото. Да бъда Джо. Но вече не.

Кери го погледна.

— Променил си се — отбеляза.

— Може би.

— Отначало помислих, че е заради мястото — продължи тя. — Заради това жалко малко селце с единствената си табела и дървените къщи край реката. Би било толкова типично за теб да се влюбиш в такова място. Да си направиш нов Поуг Хил. Но не е това, нали?

Той поклати глава.

— Не, не съвсем.

— По-сериозно е. И е толкова очевидно — тя се изсмя. — Типично в твой стил. Намерил си тук своята муза, нали? Тук, сред смешните кози и глупавите малки лозя. Каква чудна романтика. Колко типично за теб.

Джей я погледна.

— Какво имаш предвид?

Кери сви рамене. Тя успяваше да изглежда едновременно развеселена и злобна.

— Познавам те, Джей. Ти си най-големият егоист, когото някога съм срещала. Никога не би направил услуга на някого. Защо тогава се грижиш за детето й? Всеки ще види, че не само мястото те привлича — Кери се изкиска злъчно. — Знаех, че някога ще се случи — заяви тя. — Знаех, че някой ще успее да разпали огъня. Някога дори вярвах, че това ще бъда аз. Бог ми е свидетел, че направих много за тебе. Заслужавах да бъда аз. Какво е направила тя за теб? Знае ли изобщо за твоята работа? Интересува ли я?

Джей си сипа още кафе и запали цигара.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че я интересува. Тя се интересува от земята. От лозето. От дъщеря си. От истинските неща.

Той се усмихна при мисълта за това.

— Много бързо ще ти омръзнат — подигравателно отбеляза Кери. — Ти никога не си живял в истинския свят. Не си се сблъсквал с проблем, от който да не можеш да избягаш. Само почакай нещата да станат прекалено истински за теб. Ще хукнеш презглава.

— Не и този път — спокойно отвърна той. — Не и този път.

— Ще видим — хладно каза тя. — Нали? След като завършим „Нови пасища“.

 

След като Кери си тръгна, Джей отиде с колата до Ланскене, като остави Роза със строгата заръка да не излиза от къщата, и изля част от гнева си по телефона на Ник Хорнели. Ник беше по-невъзприемчив, отколкото Джей бе очаквал.

— Мислех, че ще бъде добра реклама за теб — невъзмутимо каза той. — В издателския бизнес човек рядко получава втори шанс, Джей, и честно казано, очаквах, че ще бъдеш по-проницателен и ще се възползваш максимално.

— А-ха.

Не беше очаквал това и за миг се почувства изваден от равновесие. Зачуди се какво точно бе казала Кери на Ник.

— Освен това не искам да те пришпорвам, но все още чакам да ми изпратиш подписаните договори и последната част от ръкописа. Издателите започват да се безпокоят, чудят се кога ще свършиш. Да можех да получа поне чернова…

— Не — Джей почувства как гласът му става груб. — Не искам да ме притискаш, Ник.

Изведнъж тонът на Ник стана ужасяващо безразличен.

— Не забравяй, че отдавна не си знаменитост, Джей. Може би донякъде си легенда. Това не е лошо. Но имаш и лоша репутация.

— Каква репутация?

— Не мисля, че е много подходящо сега…

— По дяволите, каква репутация?

Стори му се, че чу как Ник сви рамене.

— Добре де. Ти представляваш риск, Джей. Имаш страхотни идеи, но от години не си написал нищо стойностно. Темпераментен си. Не спазваш срокове. Винаги закъсняваш за срещи. Държиш се като проклета примадона, почиваш на слава отпреди десет години и не разбираш, че в този бизнес трябва да цениш рекламата.

Джей се опита да прикрие вълнението си.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Ник?

Ник въздъхна.

— Казвам само, че трябва да бъдеш малко по-отстъпчив. Книгоиздаването се е променило от времето на „Джо Пръстената ябълка“. Тогава беше нормално да си ексцентричен. Дори се очакваше от теб. Минаваше за интересно. Но в днешно време ти си само продукт, Джей. И не можещ да си позволиш да проваляш всички. Най-малко мен.

— Е, и?

— Искам да ти кажа, че ако не подпишеш договора и не завършиш ръкописа в разумен срок — да кажем, месец, месец и половина, — „Уърлдуайд“ ще се оттеглят и аз ще съсипя репутацията си за нищо. Аз имам и други клиенти, Джей. Трябва да мисля и за тях.

Джей с мъка отговори.

— Разбирам.

— Виж, Джей. Знаеш, че съм на твоя страна, нали?

— Да, знам — изведнъж му се прииска да се махне. — Имах лоша седмица, Ник. Много неща се случиха. А когато и Кери цъфна на вратата…

— Тя иска само да помогне, Джей. Загрижена е за теб. Всички сме загрижени.

— Разбира се. Знам — Джей го каза тихо, любезно, макар че вътрешно кипеше от гняв. — Ще се оправя, Ник. Ще видиш.

— Ще се оправиш, разбира се.

Джей затвори с ясното чувство, че това беше най-лошият обрат, който можеше да очаква. Нещо се беше променило. Сякаш с изчезването на защитното присъствие на Джо той изведнъж бе станал отново уязвим. Джей стисна юмруци.

— Мосю Джей? Добре ли сте?

Беше Жозефин с поруменяло от загриженост лице. Той кимна.

— Ще пийнете ли кафе? Искате ли парче сладкиш?

Джей знаеше, че трябва бързо да се връща, за да нагледа Роза, но изкушението да остане беше твърде силно. Думите на Ник бяха оставили отвратителен вкус в устата му, най-малкото защото бяха верни.

Жозефин имаше цял куп новини за разказване.

— Жорж и Каро Клермон са се свързали с една англичанка от телевизията. Казала им, че може да направят филм тук, нещо за пътешествия. Люсиен Мерл също е много заинтригуван. Мисли, че това е големият шанс на Ланскене.

Джей кимна уморено.

— Знам.

— Познавате ли я?

Той отново кимна. Сладкишът беше вкусен, с глазирани ябълки и бадеми. Джей се съсредоточи върху яденето. Жозефин обясни, че Кери говори с хората от няколко дни, записва нещо с малкия си касетофон, прави снимки. С нея имаше фотограф, англичанин, много изискан на вид. Джей прочете неодобрение на лицето на Жозефин. Нищо чудно. Кери не беше от жените, които се интересуваха от другите жени. Тя се сближаваше само с мъже. Изглежда, че Кери и фотографът обикаляха из селото от известно време. Бяха отседнали у Мерл. Джей си спомни, че Тоанет Мерл се занимаваше с журналистика. Това обясняваше снимката и статията в „Курие д’Ажен“.

— Те са тук заради мен.

Той разказа набързо за събитията между неговото заминаване от Лондон и пристигането на Кери. Жозефин го слушаше мълчаливо.

— Колко време ще останат, как мислите?

Джей с безразличие сви рамене.

— Колкото останат — толкова.

— О — тя замълча за миг, — Жорж Клермон вече разправя, че ще изкупува изоставени имоти в Ле Маро. Казва, че цените на земята ще скочат, когато се разчуе.

— Вероятно наистина ще скочат.

Тя го изгледа странно.

— Добре е да се купува сега, след влажното лято — продължи. — Хората имат нужда от пари. За реколтата не си струва да се говори. Не могат да си позволят да държат земя, която не носи приходи. Люсиен Мерл вече е пуснал слуха в Ажен.

Джей не можеше да се отърси от чувството, че Жозефин го гледа с неодобрение.

— Няма да навреди на търговията ви, нали? — попита той, като се мъчеше тонът му да звучи безгрижно. — Ще бъде пълно с хора, които ще искат да пийнат по нещо.

Тя сви рамене.

— Няма да е задълго. Не и тук.

Джей разбираше какво има предвид Жозефин. В Льо Пино имаше двайсет кафенета, ресторанти, един „Макдоналдс“ и център за развлечения. Местните търговци отдавна бяха затворили врати и заведенията им бяха изместени от по-предприемчиви фирми от града. Местните бяха започнали да напускат селото, неспособни да вървят в крак с времето. Фермите бяха станали нежизнеспособни, цените на арендата бяха скочили двойно и тройно. Джей се запита дали Жозефин би издържала на конкуренцията. Изглеждаше слабо вероятно.

Дали Жозефин не го обвиняваше? Не можеше да отгатне по лицето й. Обикновено румена и усмихната, сега тя изглеждаше затворена в себе си. Кичури коса падаха на веждите й, докато събираше празните чаши.

Джей се върна във фермата с чувство на неудобство, което привидната топлота на Жозефин не бе успяла да разсее. По пътя видя Нарсис и му махна, но старецът не му отвърна.

Едва след час се прибра в Шато Фудуен. Паркира колата си на алеята и тръгна да търси Роза, която вероятно бе започнала да огладнява. Къщата беше празна. Клопет обикаляше край зеленчуковата градина. Якето и шапката на Роза висяха зад вратата на кухнята. Джей я повика. Отговор не последва. Започна да се тревожи и заобиколи зад къщата, после отиде до любимото място на Роза край реката. Нямаше я. А ако беше паднала във водата? Тан все още беше заплашително бурна, с проядени от ерозията брегове, готови всеки миг да се срутят. А ако беше паднала в някой от капаните за лисици? Или се бе подхлъзнала на стълбите в избата?

Той отново претърси къщата, а след това и земята наоколо. Овощната градина. Лозето. Бараката за инструменти и стария обор. Нищо. Не се виждаха дори стъпки. Накрая Джей тръгна към полето на Мари с надеждата, че детето бе отишло да види майка си. Но Мари довършваше ремонта в кухнята. Косата й бе прибрана с червена забрадка, дънките й бяха изцапани с боя.

— Джей! — тя го посрещна с радост. — Всичко наред ли е? Как е Роза?

Той не посмя да й каже.

— Роза е добре. Исках да проверя дали не ви трябва нещо от селото.

Мари поклати глава. Като че ли не бе забелязала смущението му.

— Не, нямам нужда от нищо — весело отвърна тя. — Почти свърших работата тук. Роза може да се върне още утре сутринта.

Джей кимна.

— Чудесно. Искам да кажа…

Тя му отвърна с една от редките си топли усмивки.

— Знам — каза. — Вие бяхте много любезен и търпелив. Но знам, че ще ви бъде приятно отново да останете сам в къщата си.

Джей се намръщи. Главата отново започваше да го боли. Той преглътна.

— Вижте, трябва да се връщам — каза неловко. — Роза…

Мари кимна.

— Знам. Вие сте много мил с нея. Не можете да си представите…

Джей не можа да понесе благодарността й. На връщане измина тичешком целия път до къщата.

Джей прекара още един час в размисли за възможните места, където можеше да се е скрила Роза. Не биваше изобщо да я оставя сама. Тя беше палаво дете, имаше какви ли не капризи и приумици. Може би сега си играеше с него на криеница, както го бе правила доста често през първите му седмици в селото. Това можеше да бъде поредното й хрумване или шега. Но времето минаваше, а Роза не се виждаше никъде и той започна да обмисля други възможности. Например не му беше трудно да си представи как Роза се катери по брега на Тан и се подхлъзва, как течението я отнася няколко километра по-надолу и я изхвърля на калния бряг, може би чак в Ле Маро. Лесно беше да си я представи как върви сама по пътя към Ланскене и как може би някой непознат я качва в колата си.

Непознат? Но в Ланскене нямаше непознати. Всички се познаваха помежду си. Хората не заключваха вратите си. Освен ако… Изведнъж Джей си спомни за Патрис — човека, който преследваше Мари още от Париж. Оттогава бяха изминали седем години и беше малко вероятно. Но това би обяснило много неща. Нежеланието на Мари да се показва в селото. Отказът й да напусне мястото, което се бе превърнало в сигурно убежище за нея. Ожесточението, с което бдеше над Роза. Възможно ли беше Патрис да я е открил в Ланскене? Дали не наблюдаваше фермата й, като дебнеше удобен момент, за да предприеме нещо? Дали самият той не се беше превърнал в един от селяните, за да я следи отблизо? Мисълта за това бе смехотворна, направо като от комикс; нещо, което самият той би написал на четиринайсетгодишна възраст в някой от ленивите следобеди край канала. Въпреки това чувстваше как гърдите му се свиват от тази мисъл. Представяше си Патрис малко като Зет, станал по-висок и по-озлобен с възрастта, с хлътнали бузи, безумни и хитри очи. Зет, но този път с истинска пушка да чака край вратата с онзи злобен преценяващ поглед. Беше нелепо, но в този миг му се струваше съвсем възможно, логичен завършек на това лято, когато Джо окончателно си замина, на събитията, които неотстъпно го връщаха към последния октомври на Поуг Хил Лейн. Във всеки случай подозренията не бяха по-нелепи от действителността.

Хрумна му да вземе колата, но после се отказа. Роза можеше да се крие зад някой храст край пътя и той не би могъл да я забележи, дори ако караше бавно. Затова тръгна пеша по пътя към Ланскене, като от време на време спираше, за да я вика по име. Надничаше в канавките и зад дърветата. Кривна от пътя, за да огледа едно езерце, което би изкушило любопитно дете, после надникна в изоставен обор. Но от Роза нямаше и следа. Когато наближи селото, реши да провери единствената реална възможност. Тръгна към дома на Мирей.

Първото, което забеляза, когато наближи, беше колата, паркирана отпред: дълъг сив „Мерцедес“ със затъмнени стъкла и регистрационни номера на кола под наем. Гангстерска кола, каза си. Или може би кола на медийна знаменитост. Сърцето му заби силно от внезапното прозрение. Джей се втурна към вратата. Без да чука, той я отвори и извика:

— Роза!

Тя седеше на стълбището в оранжевия си пуловер и дънки и разглеждаше албум със снимки. Ботушите й бяха оставени до вратата. Вдигна глава, когато Джей я извика по име, И се усмихна. Краката му се разтрепериха от облекчение.

— На какво си играеш, а? Търсих те къде ли не. Как попадна тук?

Роза го погледна невъзмутимо.

— Приятелката ти дойде да ме вземе. Англичанката.

— Къде е тя? — Джей почувства как облекчението му преминава в страшен гняв. — Къде е тя, по дяволите?

— Джей, скъпи! — Кери стоеше на вратата към кухнята, държеше чаша вино в ръка и явно се чувстваше като у дома си. — Не бих казала, че е уместно да използваш такъв език пред дете — тя го удостои с една от ослепителните си усмивки. Зад нея стоеше Мирей, внушителна като паметник в черната си домашна рокля.

— Минах през къщата да поговоря с теб, но ти беше излязъл — безгрижно обясни Кери. — Роза ми отвори. Двете с нея хубаво си поговорихме, нали, Роза?

Последното изречение беше на френски, вероятно за да включи в разговора и Мирей, която стоеше безмълвна отзад.

— Трябва да призная, че си бил много потаен. Джей, скъпи! Горката мадам Фезанд нямаше никаква представа.

Джей хвърли поглед към Мирей, която го гледаше, скръстила ръце на огромните си гърди.

— Кери — започна той.

Тя отново му отвърна с една от очарователните си усмивки.

— Каква чудесна среща — отбеляза Кери. — Знаеш ли, започвам да разбирам защо харесваш толкова това място. Толкова тайни! Толкова завладяващи персонажи! Мадам Д’Апи. Мадам Фезанд ми разказа всичко за нея. Не прилича много на героинята от твоята книга.

Джей погледна към Роза.

— Ела тук, Роза — каза той тихо. — Време е да си вървим.

— Излиза, че си много популярен тук — каза Кери. — Представям си, че след „Нови пасища“ ще станеш местният герой. Ще съживиш това място.

Джей не й обърна внимание.

— Роза — каза отново.

Детето въздъхна театрално и стана.

— Наистина ли ще ни показват по телевизията? — полюбопитства Роза, докато обуваше ботушите си. — И маман, и теб, и всички? Ние имаме телевизор у дома. Аз обичам да гледам „Кукуригу, петльо“ и „Нашите приятели животните“. Но мама не ми позволява да гледам „Кино в полунощ“ — тя направи гримаса. — Много се целуват.

Джей я улови за ръка.

— Никого няма да показват по телевизията — каза.

— О!

— Не мисля, че имаш избор — невъзмутимо отбеляза Кери. — Ще направя предаването с теб или без теб. Писател, влияние, герои, знаеш как става. Преди да се усетиш, всички ще се втурнат насам, за да видят селото на Джей Макинтош. Наистина ще ми благодариш.

— Стига, Кери.

— О, за Бога! Човек ще си помисля, че съм допряла пистолет до главата ти. Хората биха отрязали дясната си ръка за подобна безплатна реклама.

— Не и аз.

Тя се разсмя.

— Винаги трябва да върша всичко сама — отбеляза весело. — Срещи, интервюта. Подходящите партита, контакти. А сега ти си вириш носа и се отказваш от такава страхотна възможност — и за какво? Кога ще пораснеш, скъпи? Ексцентричността вече не е на мода.

Говореше точно като Ник. За миг Джей се усъмни, че двамата заедно са замислили това, че са се уговорили помежду си.

— Не искам хората да се стичат тук — каза той. — Не искам туристи, заведения за бързо хранене, магазини за сувенири в Ланскене. Знаеш какво прави подобна реклама с такова място.

Кери сви рамене.

— Струва ми се, че това място се нуждае точно от реклама. Сега е пълно мъртвило — тя се загледа в ноктите си и се намръщи. — Освен това не си ти този, който решава, нали? Не виждам кой тук ще обърне гръб на новите възможности за работа.

Имаше право, разбира се. И това беше най-лошото. Инерцията щеше да помете всичко, независимо дали той искаше или не. Джей си представи Ланскене като Поуг Хил, пометен от необратимите промени на живота.

— Не и тук. Тук това няма да се случи.

Докато вървеше по улицата, смехът на Кери го преследваше.