Джоан Харис
Къпиново вино (5)

5

Лондон, пролетта на 1999 година

На другия ден се събуди късно и откри, че Кери вече е излязла. Беше оставила кратка бележка, пропита с неодобрение като с воден знак. Джей я прочете мързеливо, незаинтересовано и се помъчи да си спомни какво се бе случило предишната вечер.

„Дж., не забравяй за приема в «Спай» довечера — много е важно да присъстваш! Сложи си костюма от Армани. К.“

Болеше го глава, направи си силно кафе и го изпи заслушан в радиото. Не можа да си припомни кой знае какво — напоследък голяма част от живота му се сливаше в една мъглява върволица от дни, които с нищо не се отличаваха помежду си, подобно на епизоди от скучен сапунен сериал, гледан по навик. Денят се простираше пред него като безлюден път в пустиня. Вечерта имаше час за консултации, но отсега се чудеше как да го пропусне. Не беше трудно; и друг път беше пропускал консултации. Това донякъде дори се очакваше от него. Артистичен темперамент. Той леко се усмихна. Каква ирония.

Бутилката с виното на Джо стоеше на масата точно както я беше оставил. Изненада се, когато видя, че все още е наполовина пълна. Такова малко количество вино трудно би могло да предизвика толкова силен махмурлук и странните сънища, от които успя да се отърве едва на разсъмване, когато най-после заспа дълбоко. Миризмата от празната чаша бе слаба, но ясно доловима, сладникав аромат на лекарства, който успокояваше. Джей напълни догоре чашата.

— Да пропъди махмурлука — промърмори.

Тази сутрин неприятното усещане беше съвсем слабо, виното бе почти безвкусно. Някъде дълбоко в съзнанието му се размърда стар спомен, твърде далечен, за да може да го определи.

Изведнъж се чу шум на вратата и Джей се обърна рязко със смътно чувство на вина, сякаш заловен на местопрестъплението. Но беше пощальонът. Той пъхна пощата в кутията и част от съдържанието й се разпиля по изтривалката. През стъклената врата се процеждаше светлина, която падаше върху най-горния плик, сякаш настояваше Джей да му обърне особено внимание. Сигурно е поредната рекламна брошура, каза си той. Напоследък рядко получаваше нещо друго. И въпреки това под лъчите на светлината пликът сякаш сияеше и придаваше ново, съдбоносно значение на единствената дума, изписана на него: „ИЗБЯГАЙ“. Сякаш можеше да отвори вратата и от лондонското утро да попадне в друг свят, изпълнен с възможности, които го очакваха, за да се възползва от тях. Той се приближи към светещия правоъгълник, вдигна го и го отвори.

Първата му мисъл беше, че това наистина е поредната ненужна рекламна брошура. На евтина хартия бе отпечатано лого „ИЗБЯГАЙТЕ ОТ НАПРЕГНАТОТО ЕЖЕДНЕВИЕ: ВАКАНЦИИ, ПОЧИВКИ, ПЪТЕШЕСТВИЯ“. Отдолу имаше размазани снимки на ферми и селски къщи, а между тях колонки с текст. „Тази очарователна къщичка само на пет мили от Авиньон…“ „Тази голяма къща, преустроена от стопанска сграда и заобиколена от обширна земя…“ „Тази бивша конюшня от XVI век в сърцето на Дордон…“ Снимките си приличаха: живописни селски къщи под яркосини небеса като във филм на Дисни, жени със забрадки и бели шапчици, мъже с барети, които пасяха стада на нереално зелени планински склонове. Джей хвърли брошурата на масата, необяснимо разочарован. Чувстваше се измамен, сякаш се беше разминал с нещо хубаво, макар и неизвестно. Тогава забеляза снимката. При падането брошурата се бе разтворила по средата. На две страници беше поместена снимка на къща, която му се стори странно позната. Голяма квадратна сграда с избелели бледорозови стени и покрив с червени керемиди. Отдолу пишеше: „Шато Фудуен, Лот е Гарон“. Отгоре надпис с яркочервени букви, който гласеше: „ПРОДАВА СЕ“.

Изненадата от това тъй неочаквано откритие накара сърцето му да се разтупти. Това е знак, каза си. В такъв момент не може да бъде друго. Трябва да е знак.

Той се вгледа в снимката. След като я изучи обстойно, реши, че това не е точно замъкът на Джо. Архитектурата на тази къща бе малко по-различна, покривът беше по-полегат, прозорците — по-малки и по-навътре в стените. Освен това не се намираше в Бордо, а в друга област, на няколко мили от Ажен, край малък приток на река Гарона, който се наричаше Тан. И все пак не беше чак толкова далеч. Всъщност съвсем близо. Не можеше да бъде случайно съвпадение.

Долу под стълбището новодошлите бяха потънали в тайнствено мълчание, като в очакване. От тях не се чуваше нито шепот, нито подрънкване или съскане.

Джей се загледа в снимката. Яркочервеният надпис отгоре блестеше неумолимо, съблазнително.

„ПРОДАВА СЕ“.

Той посегна към бутилката и отново напълни чашата си.