Джоан Харис
Къпиново вино (47)

47

Ланскене, май 1999 година

Джей работеше в градината, когато пристигна Попот с пощальонската си чанта. Попот беше ниска, закръглена, румена жена, облечена в червен пуловер. Тя винаги оставяше стария си велосипед край пътя и тръгваше пеша по пътеката, за да занесе пощата на Джей.

— Ех, мосю Джей! — въздъхна Попот и му подаде пакет писма. — Защо живеете толкова далеч от пътя? Обиколката ми винаги се удължава с половин час, когато има нещо за вас. Докато дойда дотук, свалям десет килограма. Не може повече така! Трябва да си сложите пощенска кутия!

Джей се усмихна.

— Елате да хапнете от пресните ябълкови тарталети на Поату. Има кафе на печката. Тъкмо се канех и аз да пийна.

Попот го изгледа строго, доколкото й позволяваше веселото лице.

— Опитвате се да ме подкупите, а, Ростбиф?

— Не, мадам — той отново се усмихна. — Само да ви отклоня от правия път.

Тя се разсмя.

— Може би ще хапна една тарталета. Имам нужда от калории.

Докато ядеше, Джей прегледа писмата. Сметка за ток, анкетен лист от съвета в Ажен, малък плосък пакет, увит в кафява хартия, адресиран до него със ситен, грижлив, познат почерк.

На марката стоеше печат от Кърби Монктън.

Ръцете на Джей се разтрепериха.

— Надявам се да няма само сметки — каза Попот, след като изяде тарталетата и си взе втора. — Не искам да се чувствам виновна, че съм ви донесла лоши вести.

Той с мъка разгъна пакета.

Спря се два пъти, за да се успокои и ръцете му да престанат да треперят. Опаковъчната хартия беше дебела и твърда, сякаш вътре имаше картичка. Нямаше писмо. Само лист жълта хартия, грижливо сгънат, който съдържаше шепа ситни черни семенца. Върху хартията с молив беше изписана една-единствена дума.

„Специалитет“.

— Добре ли сте?

Попот беше разтревожена. Вероятно Джей изглеждаше странно със семената в едната ръка, хартията в другата, със зяпнала уста.

— Просто бях поръчал малко семена от Англия — едва успя да промълви той. — Бях… бях забравил.

В ума му се въртяха всякакви възможности. Джей стоеше вцепенен, потресен от огромната значимост на тези дребни семенца. Отпи глътка кафе, после сложи семената върху жълтата хартия и ги разгледа.

— Не изглеждат много — отбеляза Попот.

— Не, нали?

Бяха може би стотина, едва покриваха дланта на ръката му.

— За Бога, гледай да не кихнеш — обади се Джо зад гърба му и Джей за малко да ги изпусне. Старецът стоеше до кухненския шкаф небрежно, сякаш никога не си беше отивал, с невъзможни ярки шорти и тениска със Спрингстийн и надпис „Роден да тича“, с миньорските си ботуши и каскет. Изглеждаше съвсем реален, но в очите на Попот не се забеляза изненада, макар че гледаше в същата посока. Джо се усмихна и доближи пръст до устните си.

— Спокойно, момче — кротко каза той. — Мисля да отида да нагледам градината.

Джей безпомощно го проследи с поглед. Старецът излезе от кухнята в градината. Джей едва овладя почти непреодолимото си желание да изтича след него. Попот остави чашата си на масата и го изгледа с любопитство.

— Сладко ли правите днес, мосю Джей?

Той поклати глава. През прозореца на кухнята зад гърба й видя как Джо се надвеси над импровизирания разсадник.

— Хм — Попот гледаше недоверчиво и душеше въздуха. — Стори ми се, че мирише на сладко. На черен касис. На разтопена захар.

Значи и тя долавяше присъствието на Джо. На Поуг Хил Лейн винаги се носеше ухание на пяна, на плодове и карамелизирана захар, дори когато Джо не правеше вино. Миризмата се бе просмукала в килимите, пердетата, дървените мебели. Тя го преследваше навсякъде, проникваше в дрехите му, дори убиваше мириса на цигарен дим, който толкова често обгръщаше стареца.

— Трябва да се залавям за работа — каза Джей, като се мъчеше да не издава вълнението си. — Искам да посадя тези семена възможно най-скоро.

— Така ли? — Попот отново погледна към семената. — Значи е нещо специално?

— Точно така — отговори той. — Нещо специално.