Джоан Харис
Къпиново вино (41)

41

Ланскене, май 1999 година

Не беше виждал Джо от деня на гостуването на Мирей. Отначало Джей изпитваше облекчение от отсъствието му, но с течение на времето започна да става неспокоен. Опитваше се да призове стареца, да го накара да се появи, но Джо продължи да упорства, сякаш за да покаже, че посещенията му не зависят от волята на Джей. Липсата му караше Джей да се чувства странно опечален. Очакваше го всеки момент да се появи или да нагледа зеленчуците в градината, или да надникне в тенджерата на кухненската печка, за да види какво готви Джей. Чувстваше отсъствието на Джо, когато сядаше зад пишещата си машина, виждаше дупка на мястото, където старецът бе седял. Странен беше и фактът, че колкото и да се опитваше, по никакъв начин не можеше да намери станцията за стари шлагери на радиото, която Джо откриваше с такава лекота. Но по-лошото бе, че в новата му книга нямаше живот. Вече не му се пишеше. Беше започнал да пие повече, което само засилваше чувството за загуба.

Казваше си, че това е смехотворно. Не можеше да му липсва някой, който никога не е бил тук. И все пак не можеше да се отърси от усещането, че е изгубил нещо завинаги, че е допуснал непоправима грешка.

Да беше повярвал поне мъничко!

Това беше същинският проблем, нали? Вярата. Предишният Джей не би изпитвал колебания. Той вярваше във всичко. Разбираше, че трябва да върне стария Джей, да завърши онова, което двамата с Джо бяха оставили недовършено през онова лято на 1977. Само да знаеше как! Казваше си, че би направил всичко. Всичко.

Един ден Джей извади останалото шипково вино на Джо. Бутилката беше прашна от дългото стоене в избата, връвчицата на гърлото й бе избеляла от времето. Съдържанието й стоеше смълчано и кротуваше. Смутено и в същото време със странно въодушевление Джей си сипа вино в една чаша и я поднесе към устните си.

— Съжалявам, старче. Приятели сме, нали?

И зачака Джо да дойде.

Чака до стъмване.

В избата се чуваше смях.