Джоан Харис
Къпиново вино (16)

16

Поуг Хил, лятото на 1976 година

Централен Кърби беше разрушен в края на август. Джей беше там, когато го затвориха, беше се скрил в едни високи бурени; а когато си тръгнаха и взеха със себе си лостовете, светлинните сигнали и всичко, което можеше да бъде откраднато, той се промъкна до стълбището и надникна през прозореца. Вътре бяха останали разписания на влаковете и пътни диаграми, но изглеждаше някак необичайно пусто и необитаемо, сякаш кантонерът беше излязъл за малко и всеки момент щеше да се върне. Джей реши, че вътре може би има много полезна стъклария и двамата с Джо биха могли да дойдат, за да я вземат.

— Не си прави труда, момче — отвърна старецът, когато Джей му докладва видяното. — Вече съм събрал много, ще ми стигне за цялата есен.

Момчето не се нуждаеше от допълнителни обяснения. От началото на август насам Джо ставаше все по-загрижен за съдбата на градината си. Рядко говореше открито за това, но се случваше да спре насред работата и да се загледа в дърветата, сякаш се опитваше да пресметне колко време им остава. Понякога протягаше ръка и докосваше гладката кора на някое ябълково или сливово дърво, говореше — на Джей, на себе си — с тих глас. Винаги наричаше дърветата с имена, сякаш бяха хора.

— Мирабел. Добре изглежда, нали? Френска е, жълта джанка, става за сладко, за вино или ей така, за ядене. Харесва й тук, на високото, на сухо и на припек — той помълча малко. — Обаче е късно да местим старото момиче — каза със съжаление. — Няма да издържи. Пускаш корени надълбоко, мислиш си, че ще останеш тука завинаги, а пък виж какво става. Мръсници.

Това беше първият път от седмици, когато говореше открито за проблема със земята.

— Сега искат да съборят и Поуг Хил Лейн, такива ми ти работи — гласът на Джо стана по-силен и Джей осъзна, че за пръв път вижда стареца почти ядосан. — Поуг Хил Лейн съществува от сто години и повече, тук е било застроено още когато в Недър Едж е имало рудник и земекопачите са работили точно до канала.

Джей го гледаше с широко отворени очи.

— Да съборят Поуг Хил Лейн? — попита. — Искаш да кажеш, че ще събарят къщите?

Джо кимна.

— Оня ден получих писмо по пощата — отсече. — Разправят, че не бива да оставаме повече тука. Ще ги съборят всичките. Целия ред — лицето му беше мрачно и учудено. — Ще ги съборят. След толкова време. Трийсет и девет години живея тука, още откакто затвориха Недър Едж и Горен Кърби. Купих си своя къща от съвета и тъй нататък. Не им вярвах още тогава… — той млъкна и вдигна осакатената си лява ръка като за поздрав. — Какво още искат, а? Оставих си пръстите в онази шахта. Едва оживях. Мислех, че има за какво. Мислех, че ще запомнят такова нещо!

Джей го гледаше със зяпнала уста. Това беше Джо, който не познаваше, какъвто не бе виждал досега. Беше занемял от възторг и страх. После старецът млъкна също така неочаквано, както бе започнал, и грижливо се надвеси над едно пречупено клонче, за да види дали е зараснало.

— Мислех, че е станало през войната — каза Джей накрая.

— Кое?

На мястото на счупването клончето беше омотано с памучно червено парцалче. Джо го беше намазал отгоре с нещо като смола, от която се разнасяше наситен и сочен аромат. Той кимна, доволен от резултата.

— Нали каза, че си загубил двата си пръста в Диеп — упорстваше Джей. — През войната.

— А, да. Ами… — Джо не се смути ни най-малко. — Там и без това беше като на война. Загубих ги, когато бях на шестнайсет, през 1931, затиснах ги между две вагонетки. После не поискаха да ме вземат в армията, затова продължих да работя в мината. Същата година имахме три срутвания. Един тунел се срути и седем души останаха под земята. Не бяха още пораснали мъже, някои бяха момчета колкото мен, че и по-млади; под земята можеш да работиш и на четиринайсет на пълна заплата. Цяла седмица работихме на две смени, мъчихме се да ги извадим от там. Чувахме ги как крещят и плачат, само че колкото пъти се опитвахме да ги изкопаем, друга част от тунела се срутваше върху нас. Работехме на тъмно заради газа, газехме до колене във вода. Бяхме мокри и полузадушени, знаехме, че таванът може пак да се срути, обаче не престанахме да работим. Накрая шефовете дойдоха и затвориха цялата шахта — той погледна Джей с необичайно вълнение, погледът му беше помътнял от дълго стаяван гняв. — Тъй че не ми казвай, че не съм ходил на война, момче — отсече той. — Знам много за войната — знам какво е, — точно колкото всички войници във Франция.

Джей го гледаше втренчено и не знаеше какво да каже. Джо се загледа в далечината, сякаш чуваше виковете и молбите на отдавна загиналите младежи от изоставената шахта в Недър Едж. Момчето потръпна.

— И какво ще правиш сега?

Старецът го изгледа изпитателно, сякаш търсеше признаци на укор. После се успокои и на лицето му цъфна старата тъжна усмивка. Той порови в джоба си и извади поомачкан пакет желирани бонбони. Избра един за себе си, после подаде пликчето на Джей.

— Ще правя каквото съм правил досега, момче — обяви Джо. — Ще се бия за това, което ми принадлежи. Няма да ги оставя да ми го вземат. Поуг Хил е мой и аз няма да се преместя на някакво въшливо място нито заради тях, нито заради който и да било.

Той с наслада отхапа главичката на желирания бонбон във формата на бебе, изяде го и после си избра друг от пакета.

— Но какво можеш да направиш? — възрази Джей. — Ще ви връчат заповеди за изселване. Ще спрат газта и електричеството. Не можеш да…

Джо го погледна.

— Винаги може да се направи нещо, момче — каза тихо. — Струва ми се, че е дошло време да разберем коя магия наистина действа. Време е да копаем окопи и да строим укрепления. Време е да угояваме черния петел, както правят на Хаити.

И той намигна на Джей, сякаш за да сподели някаква тайна шега.

Момчето огледа градината. Погледна торбичките, окачени на гвоздеи по стената и вързани за клоните на дърветата, знаците, оформени от късчета счупено стъкло на земята и нарисувани с тебешир по саксиите с цветя, и изведнъж го обзе отчайваща безнадеждност. Всичко изглеждаше толкова крехко, толкова трогателно обречено. Тогава видя къщите, почернелите, полуразрушени малки балкончета с разкривени летви, външните тоалетни и прозорците с опънати парчета найлон вместо стъкла. Пет-шест къщи по-надолу висеше пране, единственото наоколо. Край канавката отпред играеха деца. И Джо — милият стар откачен Джо, с неговите мечти, пътешествия, чато и милиони семена, и изба, пълна с бутилки — се готвеше за война, която не можеше дори да се надява да спечели, въоръжен единствено с всекидневна магия и няколко литра домашно вино.

— Не му мисли, момче — обади се той. — Ще се оправим, ще видиш. Аз имам доста хитрини в торбата и ония мръсници от съвета скоро ще разберат.

Но думите му не бяха обнадеждаващи. Всичките му приказки бяха само за повдигане на духа. Нищо не можеше да направи. Разбира се, Джей се преструваше — заради него, — че му вярва. Събираше билки на железопътния насип. Сушеше листа и ги слагаше в червени торбички. Повтаряше чудновати думи и правеше ритуални жестове, като имитираше Джо. Трябваше да запечатват границите, както казваше старецът, два пъти дневно. Това изискваше да обикалят имота — нагоре по железопътния насип, край изоставения блокпост, който Джо считаше за свой, после по Поуг Хил Лейн и край плета, който отделяше къщата му от тази на съседите, покрай пътната врата до оградата в другия край, — като носят червена свещ и запалени дафинови листа, натопени в ароматно масло, и тържествено произнасят поредица от неразбираеми словосъчетания, за които Джо твърдеше, че са на латински. Той казваше, че този ритуал трябва да предпази къщата и земята му от недоброжелатели, да защити и утвърди правото му на собственост върху територията; и колкото повече наближаваше краят на ваканцията, толкова ритуалът ставаше по-дълъг и сложен, като от триминутна бърза обиколка около градината постепенно се превръщаше в тържествена процесия, която траеше петнайсет минути, а понякога и повече. При други обстоятелства Джей сигурно би изпитвал удоволствие от тези ежедневни церемонии, но докато миналата година всичко казано от Джо звучеше шеговито, сега старецът намираше все по-малко време за шеги. Джей предполагаше, че зад маската на спокойствието тревогата му нараства. Джо говореше все повече за пътешествията си, разказваше за минали приключения и кроеше планове за бъдещи експедиции, като обявяваше решението си тутакси да напусне Поуг Хил Лейн и да се пресели в своето чато във Франция, а веднага след това се кълнеше, че никога няма да напусне старата си къща и ще трябва да го изнесат с краката напред. Неуморно работеше в градината. Тази година есента настъпи бързо и имаше плодове, които трябваше да се берат; трябваше да се прави сладко, вино, зимнина, туршия; да се копаят и прибират картофите и ряпата, както и да се извършва магическият ритуал на Джо, който сега траеше цели трийсет минути и включваше множество жестикулации, посипване с всевъзможни прахчета, приготвяне на ароматни масла и билкови отвари. Сега Джо изглеждаше уморен, чертите му се бяха изопнали, очите блестяха ярко от недоспиване — или може би от прекаляване с пиенето. Сега той пиеше повече от когато и да било, и не само вино или копривена бира, а по-силен алкохол, картофена водка от казана в избата, миналогодишен ликьор от запасите си. Джей се питаше дали при тези условия Джо изобщо ще изкара зимата.

— Ще се оправя — казваше му той, когато момчето изказваше на глас опасенията си. — Просто работата е малко повече, това е всичко. Като дойде зимата, пак всичко ще се нареди, обещавам ти.

Джо стана, подпря ръце на гърба и се разкърши.

— Така е по-добре — усмихна се и за миг стана пак предишният Джо, с присмехулен поглед изпод козирката на зацапания каскет. — Аз се грижа за себе си още отпреди да дойдеш, момче. Ще трябват малко повече от две-три маймунки в съвета, за да ме съборят.

И тутакси се впусна в дълга абсурдна история за някакъв човек, когото срещнал по време на пътешествията си и който се опитвал да продава евтини дрънкулки на индианско племе край Амазонка.

— И вождът на племето, Мунгауомба се казваше, му върна нещата и рече — аз го учех на английски в свободното си време: „Вземи си мънистата, приятел, само че ще ти бъда много благодарен, ако ми намериш тостер.“

Двамата избухнаха в смях и за кратко забравиха, или поне пренебрегнаха, тревогите. На Джей му се искаше да вярва, че Поуг Хил е защитен. Имаше дни, когато оглеждаше пъстрата украса на градината и задния двор и почти вярваше. Джо изглеждаше толкова сигурен, толкова непоколебим. Несъмнено щеше да остане тук завинаги.