Джоан Харис
Къпиново вино (32)

32

Поуг Хил, лятото на 1977 година.

Спомените на Джей от това последно лято бяха смътни и неясни, за разлика от спомените от предишните лета. За това допринасяха няколко фактора — бледото и мрачно небе на първо място, което го караше да примижава, и му причиняваше главоболие. Джо изглеждаше някак отнесен, а присъствието на Джили пречеше на дългите разговори, които преди водеха помежду си. А самата Джили… сякаш откакто юли се смени с август, Джили присъстваше неотстъпно в мислите му. Джей се улавяше, че все по-често мисли за нея. Удоволствието от компанията й се примесваше с несигурност, ревност и други чувства, които му беше трудно да определи. Намираше се в състояние на постоянен смут. Често избухваше, без да знае защо. Непрекъснато се караше с майка си, която през това лято повече от когато и да било му досаждаше — тази година всичко му досаждаше. Чувстваше се уязвим, сякаш всеки нерв в тялото му беше изложен на показ. Купи си „Съвсем свободен“ на „Секс Пистълс“ и го слушаше в стаята си, като усилваше звука до дупка за ужас на дядо си и баба си. Мечтаеше да си пробие ушите. Двамата с Джили ходеха в Недър Едж, воюваха с бандата на Гленда и събираха полезни отпадъци, които после отнасяха при Джо. Понякога му помагаха в градината и се случваше той да говори с тях за пътешествията си, за живота си в Африка сред масаите или за пътуването си през Андите. Но за Джей всичко това изглеждаше повърхностно, сякаш умът на Джо вече беше другаде. Ритуалът за запечатване на територията също като че ли се съкрати, траеше най-много минута-две, през които те обикаляха с ароматна пръчка и торбичка с билки в ръка. Тогава не му хрумна да пита стареца, но след това разбра. Джо знаеше. Още тогава беше решил.

Един ден той заведе Джей в задната стая и отново му показа шкафа със семената. Беше минала година, откакто ги бяха разглеждали за последен път — хилядите семена, пакетирани, опаковани и надписани, готови за засаждане. В полумрака — прозорците вече бяха заковани — шкафът изглеждаше прашен, изоставен, пакетчетата хартия — пожълтели от времето, надписите избелели.

— Не изглежда кой знае какво, нали? — попита Джо и прокара пръст по прашната повърхност на шкафа.

Джей поклати глава. Стаята беше задушна и влажна, миришеше така, сякаш в нея растяха домати. Джо се усмихна някак тъжно.

— Не вярвай, момче. Всяко от тези семенца си го бива. Можеш ей сега да ги посадиш и те ще израснат шампиони. Като ракети. Всяко от тях — той сложи ръка на рамото на момчето. — Само помни, не е важно как изглеждат нещата. Важно е какво има вътре. В сърцето.

Но Джей не го слушаше. Цялото това лято изобщо не го слушаше — беше твърде зает със собствените си мисли, твърде сигурен, че всичко ще остане неизменно завинаги. Сега той стоеше малко встрани от Джо и покорно слушаше тази проповед, като възрастен кимаше неопределено и чувстваше, че му е горещо, досадно и задушно в спарената тъмна стая. Искаше да се махне.

По-късно му хрумна, че може би Джо му е казал „сбогом“.