Джоан Харис
Къпиново вино (49)

49

Ланскене, лятото на 1999 година

Юни доплува като кораб, тласкан от сини рошави вълни. Това беше хубаво време за писане — книгата на Джей се удължи с още петдесет страници, — но още по-хубаво за засаждане, за преместване на младия разсад в наново прекопаните лехи, за подреждане на картофите в редове, за плевене, за сваляне на гирляндите от еньовчета и див бъз от храстите касис, за бране на ягоди и малини за сладко. Джо изпитваше особено удоволствие от това.

— Няма по-сладко нещо от брането на свои плодове от своята градина — казваше той, стиснал цигара между зъбите си.

Тази година ягодите бяха станали хубави — три реда по петдесет метра, достатъчно и за продан, ако му хрумнеше да продава, но Джей не се интересуваше от това. Предпочиташе да ги раздава на новите си приятели, да прави сладко, да ги яде пресни, понякога направо от градината, покрити с прах от розовата почва. Плашилата на Джо — гъвкави пръчки, украсени със станиол и неизменен червен талисман — бяха достатъчни за пропъждане на птиците.

— Трябва да направиш малко вино, момче — съветваше го Джо. — Аз никога не съм правил вино от ягоди. Не съм отглеждал толкова много, че да си струва труда. Искам да видя какво ще излезе.

Джей откри, че сега с лекота приема присъствието на Джо, без да задава въпроси, но не защото нямаше въпроси към него. Просто не се осмеляваше да ги зададе. По-добре беше да го приеме такъв, какъвто е, като поредното всекидневно чудо. Прекалено упоритото задълбаване можеше да му разкрие повече неща, отколкото Джей искаше да знае. Гневът му също не беше изчезнал безследно. Той продължаваше да бъде част от същността му, като заспало семе, готово да покълне при подходящите условия. Но на фона на всичко останало сега гневът изглеждаше по-маловажен, сякаш бе част от друг живот. Прекалено тежкият баласт, казваше Джо, те забавя. Освен това имаше много неща за вършене. Юни беше натоварен месец. Зеленчуковата градина имаше нужда от грижи: трябваше да се изкопаят нови картофи, които да се складират на палети заедно с полепналата суха пръст, да се побият колчета край младия праз, цикорията да се покрие с черен найлон, за да се предпази от слънцето. Вечер, когато захладяваше, Джей работеше върху книгата си, а Джо го наблюдаваше от ъгъла на стаята, легнал в леглото с ботушите и вдигнал крака на стената, или пушеше и гледаше към полето с блеснали мързеливи очи. Както градината, и книгата на този етап се нуждаеше от много работа. Когато последните сто страници наближиха края си, Джей започна да забавя ход, да се запъва. Краят на книгата беше все още толкова неясно оформен в главата на Джей, както и в началото. Той прекарваше все повече време в съзерцание на пишещата машина или в гледане през прозореца навън, където се взираше в сенките по варосаните стени. Прочете написаните страници и нанесе поправки с коректор. Преномерира страниците, подчерта заглавията. Правеше какво ли не, само и само да се заблуждава, че още работи. Но Джо не се остави да го заблудят.

— Тая нощ не пада голямо писане, момче — отбеляза той в една непродуктивна нощ. Акцентът му се беше усилил, както всеки път, когато говореше с насмешка.

Джей поклати глава.

— Справям се добре.

— Нали искаш да свършиш — продължи Джо. — Измисли го, докато още можеш.

Джей се ядоса.

— Не мога да го направя.

Джо сви рамене.

— Наистина, Джо. Не мога.

— Няма такава дума — това беше поредното любимо изказване на Джо. — Искаш ли да свършиш проклетата книга или не искаш? Няма да ме има тука вечно, нали знаеш.

За пръв път Джо загатна, че може да си отиде. Джей рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш? Ти току-що се върна!

Старецът отново сви рамене.

— Е…

Всичко беше ясно. Някои неща нямаше нужда да се казват. Но Джо беше по-открит.

— Исках да те накарам да започнеш — каза той накрая. — Да те видя как работиш, ако така по ти харесва. Обаче за оставането…

— Заминаваш, така ли?

— Е, сигурно няма да е сега.

Сигурно. Думата падна като камък в спокойна вода.

— Пак ли? — тонът на Джей беше повече от обвинителен.

— Още не.

— Но скоро.

Джо сви рамене. Накрая каза:

— Не знам.

Пак този гняв — старият познайник. Като повтаряща се треска. Джей го чувстваше в себе си като топлина и гъделичкане на тила. Гняв на себе си, на тази потребност, която никога не можеше да бъде задоволена.

— По някое време трябва да тръгна, момче. И двамата трябва да тръгнем. Ти — повече от всякога.

Мълчание.

— Обаче май ще поостана още малко. До есента поне.

Хрумна му, че никога не е виждал стареца през зимата. Сякаш беше частица от летния въздух.

— Все пак защо си тук, Джо? Призрак ли си? Това ли е? Преследваш ли ме?

Джо се разсмя. На светлината на луната, която надничаше изпод капаците, той наистина приличаше на призрак, но в усмивката му нямаше нищо страховито.

— Все много питаш — засилването на акцента бе насмешка към самия себе си, нотка на носталгия. Изведнъж Джей се запита дали и каква част от това също е фалшива. — Разправях ти още много отдавна. Астрално пътуване, момче. Аз пътувам, докато спя. Много ме бива вече. Мога да отида навсякъде. Египет, Банкок, Южния полюс, танцьорките в Хавай, Северното сияние — всичко съм видял. Затуй толкова много спя.

Джо се засмя и хвърли угарката от цигарата си на каменния под.

— Ако е така, къде си сега? — тонът на Джей звучеше подозрително, както винаги, когато подозираше, че старият Джо му се присмива. — Искам да кажа, къде си наистина? На пакетчето със семената имаше печат от Кърби Монктън. Там ли…

— Е, ами… — Джо запали нова цигара. Миризмата й се разнесе свръхестествено силно из малкото помещение. — Не е важно. Нали сега съм тука.

Не каза нищо повече. Отдолу в избата останалите „Специалитети“ подрънкваха с копнеж и нетърпение. Почти не издаваха звук, но аз чувствах как се суетят, как ферментират бързо и вдигат много пяна като развалено вино. „Скоро“ — шепнеха сякаш те зад стъклото в тъмното. Скоро. Скоро. Скоро. Не млъкваха. Стояха до мен в избата по-живи, по-напрегнати от всякога, гласовете им се издигаха в обща какофония от писъци, сумтене, смях и кикотене, които разтърсваха къщата до основи. Къпиново синьо, катранено черно. Само тези две оставаха, но гласовете им бяха станали по-силни. Сякаш духът на другите бутилки още витаеше тук, караше останалите да полудяват. Въздухът бе изпълнен с тяхната енергия. Дори се бяха просмукали в почвата. Джо също беше тук почти постоянно, рядко изчезваше, дори когато в къщата имаше други хора. Джей трябваше непрекъснато да си напомня, че другите не могат да виждат стареца, макар че реакцията им показваше, че по някакъв начин усещат неговото присъствие. Попот усети мирис на сладко. Нарсис — шум от запален двигател на кола. Жозефин почувства, че се надига нещо като буря, което накара космите на ръцете й да настръхнат като на ядосана котка. Джей имаше много посетители. Нарсис, който му носеше семена за градината, беше станал много дружелюбен. Той поглеждаше лехите на възстановената зеленчукова градина с мрачно одобрение.

— Не е лошо — каза веднъж, като потърка с палец един стрък босилек, за да пусне аромат. — За англичанин… Може да станете истински фермер.

Сега, след като посади специалните семена на Джо, Джей започна да работи в овощната градина. Трябваха му стълби, за да се качва достатъчно нависоко и да освобождава клоните на дърветата от натрапчивия имел, а също мрежи, за да пази плодовете от птици. Тук имаше около сто дървета, занемарени от няколко години, но все още хубави: круши, ябълки, праскови, череши. Нарсис сви пренебрежително рамене.

— От плодове не може да се преживява — заключи той мрачно. — Всички ги отглеждат, има ги много и накрая хранят с тях прасетата. Но ако обичате конфитюр… — Нарсис поклати глава, учуден от този негов каприз. — Сигурно няма лошо, а?

— Ще се опитам да направя малко вино — призна Джей усмихнат.

Нарсис го погледна озадачен.

— Вино от плодове?

Джей изтъкна, че гроздето също е плод, но Нарсис поклати глава стъписан.

— Е, щом ви харесва. Това е по английски.

Джей скромно се съгласи, че наистина беше по английски. Може би Нарсис би искал да опита малко вино? Старецът се усмихна неочаквано и дяволито. Останалите „Специалитети“ задрънчаха в очакване. Въздухът се изпълни с карнавалното им веселие.

„Къпини, 1976“. Хубаво лято за къпините, зрели, пурпурни, плувнали в тъмен сок. Ароматът беше неустоим. Джей се запита как Нарсис ще реагира на вкуса.

Старецът отпи глътка и я търкулна по езика си. За миг му се стори, че чува музика, оглушителен взрив на духови и ударни инструменти оттатък реката. Речните цигани, смътно си каза той, макар че тази година беше малко рано за циганите, които идваха предимно за сезонната работа в лозята през есента. С музиката дойде ароматът на дим, на пържени картофи и кървавица, както когато Март я приготвяше, макар че Март беше мъртва от десет години, а бяха минали повече от трийсет, когато пристигна онова лято с циганите.

— Не е лошо — гласът му прозвуча малко дрезгаво, когато остави празната чаша на масата. — Има вкус на…

Не можеше да си спомни какъв точно беше вкусът, но оня мирис го преследваше, мирисът на гозбите на Март и на пушека, който се просмукваше в косата й и караше ябълките на бузите й да поруменяват. Спомни си как тя решеше косата си вечер, как разплиташе кестенявите си къдрици от стегнатия възел, на който ги носеше, как уханията на дневните гозби бяха уловени в кичурите на врата й — на хляб с маслини, кървавица, прясно опечен хляб и дърва. Той освобождаваше дима от косите й с пръстите си и косата й свободно падаше в ръцете му.

— Има вкус на дим.

На дим. Сигурно от дима очите ми се насълзяват, каза си Нарсис. Или от дима, или от алкохола. Каквото и да беше сложил англичанинът във виното си, то беше…

— Силно е.