Джоан Харис
Къпиново вино (29)

29

Ланскене, март 1999 година

Следващата работа на Джей в Ланскене беше да потърси строителна работилница. Къщата имаше нужда от сериозен ремонт и макар че би могъл да свърши някои неща сам, по-голямата част беше работа за професионалисти. За късмет Джей намери такива в селото. Много по-скъпо би му струвало да ги извика от Ажен. Работилницата беше голяма и просторна. В дъното бяха подредени купчини дърва. Рамки за прозорци и врати стояха подпрени на стените. Това беше някогашна ферма с нисък покрив. Над вратата висеше табела, на която пишеше на френски: „Клермон — дърводелство-стъкларство-строителство“.

Недовършени мебели, огради, блокове бетон, керемиди и плочи бяха струпани на купчини около вратата. Името на майстора бе Жорж Клермон. Той беше нисък и набит човек, с унило провиснали мустаци и бяла риза, посивяла от пот. Говореше с плътния гърлен акцент, характерен за областта, но бавно и дълбокомислено, което даваше възможност на Джей да разбира думите му. По някакъв начин всички вече знаеха за него. Той предположи, че Жозефин е пуснала слуха за пристигането му.

Работниците на Клермон — четирима мъже в комбинезони, изцапани с боя, и нахлупени каскети, за да предпазват очите им от слънцето — го изгледаха с подозрително любопитство, когато мина покрай тях. В приглушеното им мърморене на местно наречие Джей долови думата „англиш^[1]“. В селото нямаше много работа — а следователно и пари. Всеки искаше да се включи в работата по обновяването на Шато Фудуен. Клермон плесна сърдито с ръце, когато видя как четири чифта очи ги проследиха на влизане в дърводелския цех.

— На работа, хей, на работа!

Джей срещна погледа на един от работниците — млад мъж с червена коса, привързана с кърпа — и се усмихна. Човекът се усмихна в отговор, скрил лице зад едната си ръка, за да не го види Клермон. Джей последва управителя в дърводелския цех.

Влязоха в просторно и хладно помещение, подобно на хангар. Край вратата стоеше малка маса, която служеше за бюро и бе отрупана с хартии и папки. Имаше и телефонен апарат с факс. До него стоеше бутилка вино и две малки чашки. Клермон ги напълни и подаде едната чашка на Джей.

— Благодаря.

Виното бе тъмночервено до черно и ароматно. Беше хубаво и Джей го похвали.

— Не може да не е хубаво — отвърна Клермон. — Направено е от вашето лозе. Старият собственик Фудуен някога се славеше с него. Беше добър винар. Хубаво грозде. Хубава земя — и той отпи от виното с удоволствие.

— Сигурно ще искате да изпратите някого да огледа къщата — предположи Джей.

Клермон сви рамене.

— Познавам добре къщата. Миналия месец ходих да я видя. Дори направих някои изчисления.

Той забеляза учудването на Джей и се усмихна.

— Тя работи по нея още от декември насам — каза. — Боядисва, шпаклова тук-таме. Беше съвсем сигурна за уговорката си със стареца.

— Мари д’Апи?

— Че кой друг, хе-хе? Той обаче вече се беше спазарил с племенника си. Твърда сума — сто хиляди франка годишно — като рента в замяна на къщата и земята. Беше вече стар и не можеше да работи. А пък се инатеше, не му се щеше да остави къщата. Никой друг не я искаше освен нея. В днешно време не се изкарват пари от земеделие, а колкото до къщата… Е, много е стара — Клермон красноречиво сви рамене. — Само че тя е друго нещо. Много е упорита. Отдавна е хвърлила око на земята. Все чака. Премества оградата по малко. Не си поплюва, хе-хе! — той се изсмя рязко и откъслечно. — Каза, че няма да ми даде никаква работа. По-добре било да наеме строител от града, отколкото да дължи пари на някого в селото. Или пък да направи ремонта сама — Клермон потри пръсти в красноречив жест. — Парите й се свидят — обясни лаконично и допи останалото вино. — Всичко й се свиди.

— Предполагам, че ще трябва да й предложа някаква компенсация — каза Джей.

— Че защо? — попита Клермон и го погледна с недоумение.

— Е, след като е похарчила пари за…

Клермон се изсмя дрезгаво.

— Пари! По-скоро би обрала къщата. Огледайте оградите, плетовете. Ще видите с колко ги е преместила. Тук десет метра, там пет метра. Гризе от земята като гладен плъх. От години краде от нея, още отпреди, когато старецът беше жив. А после, като умря… — той енергично сви рамене. — Ех! Тя е отрова, мосю Макинтош, пепелянка. Познавах горкия й съпруг и макар че никога не се е оплаквал, подочувах това-онова.

Отново сви рамене, този път по-философски и делово.

— Нищо не й давайте, мосю Макинтош. Елате тази вечер у дома, ще се запознаете с жена ми. Ще вечеряме. Можем да обсъдим плановете ви за къщата Фудуен. Ще ви направим чудна вила, мосю. С добри инвестиции всичко е възможно. Зеленчуковата градина може да се изкорени и да се пресади. Може да се възстанови овощната градина. Ако искате, ще ви направим плувен басейн. Паваж, както на вилите в „Жуан ле Пен“. Фонтани.

При тази мисъл очите му блеснаха.

Джей отговори предпазливо:

— Е, засега не съм мислил за друго освен за най-належащ ремонт.

— Не, не, но всяко нещо с времето си, а? — и Клермон дружески го потупа по рамото. — Моята къща е точно зад главния площад. „Рю де Франк Буржоа“. Номер четири. Жена ми няма търпение да се запознае с новата ни знаменитост. Ще бъде много щастлива да ви види — усмивката му, смесица между скромност и честолюбие, бе странно заразителна. — Елате на вечеря у нас. Ще опитате от gesiers farcis^[2] на жена ми. Каро знае всичко, което би могло да се знае в селото. Ще опознаете Ланскене.

Джей очакваше непретенциозна вечеря. Хапване на скромни домашни ястия в компанията на строителя и съпругата му — дребничка невзрачна женица с престилка и кърпа на главата или миловидна румена селянка като Жозефин от кафенето, с блестящи птичи очи. Вероятно отначало щяха да се смущават, да говорят малко, докато жена му сипва супа в глинени купички и доволно се изчервява от хвалбите на госта. Може би щеше да има домашни пастети, червено вино, маслини и чушки в ароматен зехтин с подправки. По-късно щяха да кажат на съседите, че новодошлият англичанин е un mec sympathique, pas da tout pretentieux^[3], и бързо щяха да го приемат като член на общността.

Действителността се оказа доста по-различна.

Отвори му закръглена, елегантно облечена дама, с костюм и обувки с високи токове в светлосиньо, която ахна, щом го видя. Съпругът и, облечен в погребален тъмен костюм и с вратовръзка, му махна иззад рамото на жена си. Джей чу музика и гласове отвътре. От коридора се откриваше изглед към крещящо пъстър интериор, който го накара да примигне. В черните си дънки, тениска и семпло черно сако Джей се почувства неудобно и не на място.

Освен него имаше още трима гости. Каролин Клермон ги представи, докато сипваше питиетата — „нашите приятели Тоанет и Люсиен Мерл и Жесика Морне, която държи моден бутик в Ажен“, — и едновременно с това допря буза до неговата и пъхна в свободната му ръка чаша коктейл с шампанско.

— Толкова искахме да се запознаем с вас, мосю Макинтош — или Джей, ако може да ви наричам така.

Той понечи да кимне, но в същия миг го настаниха в едно кресло.

— А вие, разбира се, можете да ме наричате Каро. Толкова е приятно да идват нови хора в селото, особено хора с култура — според мен културата е нещо важно, не мислите ли?

— О, да! — възкликна Жесика Морне и впи червени нокти в ръката му, несъмнено изкуствени. — Искам да кажа, че Ланскене е очарователно примитивно място, но понякога един образован човек просто копнее за нещо повече. Трябва да ни разкажете за себе си. Жорж казва, че сте писател.

Джей освободи ръката си и се остави на неизбежното. Наложи му се да отговаря на безброй въпроси. Дали е женен? Не? Но сигурно си има някого, нали? Жесика показа лъскавите си зъби и седна по-близо до него. За да я разсее, той се престори на заинтересован от банални дреболии. Семейство Мерл, дребнички и спретнати, облечени в еднакви кашмирени пуловери, бяха дошли от север. Мъжът беше представител на германска фирма, която изнасяше френски вина. Тоанет се занимаваше с нещо като местна журналистика. Жесика беше стълбът на селската театрална трупа — „нейната Антигона беше изключителна“, а Джей пише ли за театъра?

Той спомена „Джо Пръстената ябълка“, за която всички бяха чували, но никой не беше чел, и предизвика възторжените писъци на Каро, когато разкри, че е започнал нова книга. Гозбите й, точно както и къщата й, бяха претенциозни; Джей похвали суфлето с шампанско и vol-au-vent^[4], gesiers farcis и boeuf en croute^[5], като тайно съжали за домашния пастет и маслините, които беше видял във въображението си. Той любезно отклони още по-настъпателните опити за сближаване от страна на Жесика. Беше умерено остроумен и духовит. Прие множеството незаслужени комплименти за своя francais superbe^[6]. След вечеря получи главоболие, което неуспешно се опита да притъпи с алкохол. Беше му значително по-трудно да се съсредоточи върху все по-бързия им френски. Цели части от разговора преминаваха край него като облаци. За щастие домакинята беше достатъчно словоохотлива и егоцентрична, за да приеме мълчанието му за проява на невнимание.

Когато вечерята свърши, беше почти полунощ. Докато пиеха кафе с петифури, главоболието му намаля и той отново успя да улови нишката на разговора.

С разхлабена вратовръзка, зачервено и потно лице Клермон говореше:

— Е, мога да кажа само, че сега му е времето да се случи нещо в Ланскене, та да намери място на картата, а? Тук имаме същите условия като в Льо Пино, малко по-нататък по пътя, и можем да направим много, ако се организираме.

Каро кимна в знак на съгласие. Джей разбираше нейния френски по-добре от този на съпруга й, чието произношение бе станало по-завалено от изпитото вино. Тя седеше срещу него с ръка на страничната облегалка, кръстосала крака и запалила цигара.

— Сигурна съм, че сега, след като Джей се присъедини към нашата малка общност — Каро оголи зъби и изпусна облак дим, — нещата ще потръгнат. Атмосферата тук се променя. Хората започват да се развиват. Бог ми е свидетел, самата аз работя много за това — за църквата, за театралната трупа, за литературния кръг. Убедена съм, че Джей ще се съгласи да се обърне към нашата малка група писатели, нали?

Джей се усмихна неопределено.

— Разбира се, ще го направите! — тя се усмихна подкупващо, сякаш беше получила съгласието му. — Точно от такива хора се нуждае село като Ланскене. Вие сте глътка свеж въздух. Нали не искате другите да си мислят, че ви пазим само за себе си?

Каро се засмя, а Жесика възкликна ентусиазирано. Съпрузите Мерл се спогледаха весело. Джей имаше странното чувство, че пищната вечеря и коктейлите с шампанско, и чашите леденостуден „Сотерн^[7]“, и пастетът от гъши дроб са само допълнение, че той е основното блюдо.

— Но защо Ланскене? — това беше Жесика, приведена напред и присвила сини очи от плътния цигарен дим. — Със сигурност бихте се чувствали по-добре на по-оживено място. В Ажен например или по на юг, към Тулуза.

Джей поклати глава.

— Уморен съм от градовете — каза. — Купих къщата съвсем спонтанно.

— А! — възторжено възкликна Каро. — Артистичен темперамент!

— Защото търсех спокойно място, далеч от града.

Клермон поклати глава.

— Е, тук е доста спокойно — отбеляза той. — Дори прекалено спокойно за нас. Цените на недвижимите имоти се понижават главоломно, докато в Льо Пино, само на четирийсет километра от тук…

Жена му набързо обясни, че Льо Пино е село, разположено на Гарона и предпочитано от много чуждестранни туристи.

— Жорж често работи там, нали, Жорж? Той направи плувния басейн на онази симпатична английска двойка и участва в обновяването на старата къща точно до църквата. Да можехме и ние да предизвикаме същия интерес към нашето село!

Туристи. Плувни басейни. Магазинчета за сувенири. Заведения за бързо хранене. Вероятно липсата на ентусиазъм се бе изписала на лицето на Джей, защото Каро закачливо го смушка с лакът.

— Както виждам, нашият мосю Макинтош е романтик, Жесика! Той обича прашните селски пътища, лозята и самотните ферми. Това е толкова английско!

Джей се усмихна, кимна и се съгласи, че тази негова ексцентричност е tout a fait anglais^[8].

— Но общност като нашата, хе-хе, трябва да расте — Клермон беше пиян и настоятелен. — Трябват ни инвестиции. Пари. В земеделието вече няма пари. Нашите фермери едва успяват да се задържат на сегашното ниво. Работата е в градовете. Младите си отиват. Тук остават само старците и неудачниците. Нехранимайковците. Несретниците. Хората не искат да го разберат. Трябва да се развиваме или да умрем. Да се развиваме или да умрем.

Каро кимна.

— Но тук има много хора, които не виждат нещата в перспектива — тя се намръщи. — Отказват да продадат земята си, за да може селото да се развива, дори когато е ясно, че не могат да печелят от нея. Когато се обсъждаха плановете за построяване на нов хипермаркет нагоре по пътя, те протестираха толкова дълго, че накрая хипермаркетът беше построен в Льо Пино. Само преди двайсет години Льо Пино беше точно като Ланскене. А вижте го сега.

Льо Пино беше местната история на успеха. Това село с население триста души беше намерило място на картата благодарение на предприемчива двойка парижани, купили и обновили няколко местни имота, за да ги продадат по-късно като вили. С помощта на щедри инвестиции и няколко добри познанства в Лондон вилите бяха продадени или дадени под наем на заможни английски туристи и постепенно това се бе превърнало в традиция. Не след дълго селяните бяха разбрали, че в туризма има потенциал. Земеделието бе започнало да се разраства, за да може да снабдява търговията с туристите. Бяха открити няколко нови кафенета, последвани от един-два пансиона, които предлагаха нощувка със закуска. По-късно бе дошъл ред и на специализираните магазини за луксозни стоки, които разчитаха предимно на лятната търговия, на ресторанта и малкия, но луксозен хотел с фитнес зала и плувен басейн. Бяха обновени множество места, свързани с местната история, и напълно незабележимата местна църква се превърна в исторически паметник. Там бе заснета телевизионна адаптация на „Клошмерл^[9]“ и оттогава насам в селото се правеха непрестанни обновления. Хипермаркет на няколко километра извън селото. Жокейклуб. Цяла редица почивни бунгала край реката. А сега, сякаш това не стигаше, се правеха планове за построяване на курортен комплекс с минерални бани само на пет километра оттам, което щеше да пренесе търговията от Ажен, а и от по-далеч, в селото.

Каро като че ли приемаше успеха на Льо Пино за лична обида.

— Това спокойно можеше да бъде и Ланскене — каза с тон на съжаление и си взе петифура. — Нашето село не е по-лошо от тяхното. Църквата ни е истински исторически паметник, строена е през XIV век. Край Ле Маро, недалеч от тук, има и останки от римски акведукт. Можехме и ние да го направим. А сега единствените посетители тук са сезонните работници и циганите, които се настаняват край реката.

Тя обидено отхапа от петифурата си. Жесика кимна.

— Тукашните хора са виновни — каза. — Нямат никакви амбиции. Мислят си, че могат да живеят, както са живели прадядовците им.

Джей научи, че Льо Пино е толкова преуспяло, че там вече не се произвежда традиционното местно вино, от което селото е получило наименованието си.

— Вашата съседка е от тези хора — отбеляза Каро и присви устни, намазани с розово червило. — Обработва половината земя от тук до Ле Маро, а от производството на вино печели едва колкото да преживява. Цяла година не си показва носа в селото, живее в старата си къща и не разменя дума с никого. А горкото дете, което живее затворено там…

Тоанет и Жесика кимнаха, а Клермон си наля още кафе.

— Дете?

Нищо във външния вид на Мари д’Апи, доколкото Джей бе успял да види при първата им кратка среща, не му бе подсказало, че тя е майка.

— Да, момиче. Изобщо не го виждаме. Не ходи на училище. Никога не сме ги срещали в църквата. Веднъж се опитахме да поговорим с майка й, да й кажем, че би било добре да ходят на църква, но тя ни обсипа с ругатни — Каро направи гримаса. — Направо отвратително.

Другите жени замърмориха в знак на съгласие. Жесика се приближи още повече и Джей долови мирис на парфюм — „Поазон“, както му се стори — от късо подстриганата й руса коса.

— Детето би се чувствало по-добре при баба си — категорично отсече Тоанет. — Поне щеше да получава грижите, от които се нуждае. Мирей беше напълно всеотдайна към Тони.

Тони, както обясни Каро, беше съпругът на Мари.

— Но тя никога не би й дала детето — каза Жесика. — Мисля, че го държи при себе си, само защото знае, че Мирей се измъчва. Разбира се, ние сме далеч от това да вярваме на всичко, което говори старата жена.

— Твърдеше се, че е нещастен случай — продължи Каро загадъчно. — Всъщност не биха могли да кажат друго, нали? Дори Мирей се съгласи с тях заради погребението. Казаха, че пушката му гръмнала, защото един куршум заседнал в патронника. Но всички знаят, че онази жена го е докарала дотам. Направила е всичко, освен да дръпне спусъка. Бих повярвала на всичко, което се говори за нея. Тя е способна на всичко.

От този разговор Джей започваше да се чувства неудобно. Главоболието му се завърна. Не беше очаквал да намери в Ланскене точно това — префинена злоба, самодоволно ожесточение, скрито зад привлекателна фасада. Не беше дошъл в Ланскене, за да слуша подобни неща. Книгата му — ако от това изобщо можеше да излезе книга — не се нуждаеше от тях. Лекотата, с която бе написал първите двайсет страници на гърба на „Храбрият Кортес“, го доказваше. Той имаше нужда от жени с румени кръгли лица, които беряха билки в градините си. Трябваше му френска идилия, ябълково вино, розетки, безгрижен анекдот на Джо.

И въпреки това в тази история, в лицата на трите жени, доближени до неговото с еднакво изражение на лисиче злорадство, със сведени погледи и усти, щедро очертани с червило около белите, добре поддържани зъби, имаше нещо неустоимо. Това бе стара история — дори не особено оригинална, — но все пак го привлече. Чувството — усещането как сякаш го тласкаше невидима ръка — не беше съвсем неприятно.

— Слушам ви — каза той.

— Тя непрекъснато го тормозеше — продължи разказа Жесика. — Още откакто се ожениха. Той беше толкова безгрижен, симпатичен човек. Едър мъж, но, кълна се, страхуваше се от нея. Оставяше я да прави каквото си иска. А когато се роди детето, тя стана още по-лоша. Никога не се усмихваше. Не се сприятеляваше с никого. А разправиите с Мирей! Сигурна съм, че са се чували в другия край на селото.

— Тъкмо това го съсипа: скандалите.

— Горкият Тони.

— Намерила го в обора — това, което било останало от него. Половината му глава била отнесена от изстрела. Оставила бебето в креватчето и отишла в селото с мотопеда, без окото й да мига, да търси помощ. На погребението всички плакаха — Каро поклати глава, — а тя — ледено спокойствие. Дума не обели, не проля нито сълза. Поръча най-простото, най-евтиното погребение. А когато Мирей предложи да плати за нещо по-добро — Боже, какъв скандал вдигна!

Джей разбра, че Мирей е свекървата на Мари. В продължение на близо шест години Мирей, която беше на седемдесет и една и страдаше от хроничен артрит, не беше говорила с внучката си, дори не бе я виждала, освен от разстояние.

След смъртта на мъжа си Мари бе възвърнала моминското си име. Очевидно толкова мразеше всички в селото, че наемаше само пътуващи сезонни работници, и то при условие, че докато работят за нея, ще се хранят и ще нощуват във фермата. Неизбежно плъзваха слухове.

— Всъщност не вярвам, че ще се виждате често — заключи Тоанет. — Тя не говори с никого. Дори пътува до Ла Першри веднъж седмично, за да пазарува. Предполагам, че с такава съседка ще се радвате на пълно спокойствие.

Джей се прибра у дома пеша въпреки предложенията на Жесика и Каро да го откарат. Беше почти два часа, нощта бе прохладна и тиха. Чувстваше се странно замаян. Макар че не светеше луна, небето беше осеяно със звезди. Джей заобиколи централния площад и докато се спускаше към Ле Маро, с учудване установи колко е тъмно. Последната улична лампа стоеше пред „Кафе де Маро“, а в подножието на хълма реката, тресавищата, малките полуразрушени къщи, разкривени и надвесени над водата, тънеха в почти непрогледен мрак. Но когато наближи реката, очите му бяха вече привикнали с тъмното. Той я прекоси в плитката й част, като се вслушваше в шумоленето на водата край бреговете. Намери пътеката през полето и тръгна по нея, докато излезе на пътя. Дългият ред дървета чернееше на фона на виолетовото небе. Джей чуваше звуци навсякъде около себе си: нощни животни и насекоми, далечна сова, но най-вече шума на вятър и листа, който не чуваме, когато образите ни разсейват.

Хладният въздух бе прочистил главата му от цигарения дим и алкохола и той се чувстваше бодър и трезвен, способен да върви цяла нощ. Докато вървеше, Джей осъзна, че мислите му все по-упорито се връщат към последната част от разговора. В тази история, колкото и грозна да беше, имаше нещо привлекателно. Примитивно. Дълбоко. Жена, която живее сама с тайните си; мъртъв съпруг в обора; загадъчен триъгълник между майка, баба и дъщеря… И всичко това на топлата, сладка, суха земя край реката, сред тези лозя, овощни градини, варосани къщи, вдовици в черни забрадки, мъже в комбинезони с провиснали, пожълтели от никотин мустаци.

Във въздуха се носеше силно ухание на мащерка. Тя растеше на воля край пътя. Мащерката подобрява паметта, казваше Джо. Той правеше от нея сироп, който държеше в шкафа. По две супени лъжици всяка сутрин на гладно. Бистрата зеленикава течност миришеше точно като нощния въздух над Ланскене, на свежест, пръст и носталгия, като плевенето на билки лятно време с включено радио.

Изведнъж му се прииска да си бъде у дома. Ръцете го сърбяха. Искаше му се да почувства допира на старата пишеща машина до пръстите си, да чуе тракането й в озарената от звезди тишина. Повече от всичко му се искаше да улови тази история.

Завари Джо да го чака, изтегнат на походното легло, пъхнал ръце под главата. Беше оставил ботушите си отстрани до леглото, но не бе свалил от главата си старата миньорска каска, която стоеше странно килната назад. Отпред имаше жълт надпис, който гласеше: „Хората винаги ще се нуждаят от въглища.“

Джей не се изненада, когато го видя. Гневът му го беше напуснал и вместо него сега чувстваше някакъв душевен уют, сякаш бе очаквал да види стареца — призрачното видение започваше да му става близко, той предчувстваше появата му и то започваше да се превръща във…

Всекидневна магия.

Джей седна зад пишещата машина. Историята го бе завладяла и той пишеше бързо, пръстите му блъскаха по клавишите. Писа без прекъсване повече от два часа, като пъхаше лист след лист от „Храбрият Кортес“ в машината, превеждаше историята, превръщаше я в своя собствена лаическа алхимия. Думите подскачаха по страницата твърде бързо и Джей едва смогваше да се движи в крачка с тях. От време на време спираше, като смътно усещаше присъствието на стареца в леглото, макар че той мълчеше, докато Джей работеше. За миг долови мирис на цигарен дим. Джо беше запалил цигара. Към пет сутринта Джей отиде да направи кафе в кухнята и когато се върна на пишещата машина, със странно чувство на разочарование забеляза, че старецът си е отишъл.