Джоан Харис
Къпиново вино (31)

31

Ланскене, март 1999 година

През следващата седмица Джей пишеше всяка нощ. В петък най-после електричеството в къщата бе възстановено, но дотогава той вече беше свикнал да работи на светлината от газената лампа. Тя бе някак по-дружелюбна, по-задушевна. Страниците от изоставения ръкопис оформяха дебела купчина на масата. Вече бяха около сто. В понеделник пристигна Клермон с четирима работници и се захвана с ремонта на къщата. Започна от покрива, където липсваха много керемиди. Канализацията също трябваше да се поправи. В Ажен Джей успя да намери фирма за даване на коли под наем и нае петгодишен зелен ситроен, с който да ходи на пазар и да се придвижва по-бързо до центъра на Ланскене. Освен това купи три топа хартия и няколко ленти за пишеща машина. Работеше след залез слънце, когато Клермон и хората му се разотиваха и купчината изписани страници бързо нарастваше.

Джей не препрочиташе новите страници. Може би от страх, че пак може да блокира както през последните няколко години. Но по някаква причина вярваше, че това няма да се случи. Отчасти заради мястото. Заради атмосферата, чувството за близост и принадлежност въпреки факта, че беше чужденец тук. Заради живите спомени от миналото. Сякаш Поуг Хил Лейн се бе преместил тук, сред овощните градини и лозята.

В слънчевите утрини той отиваше пеша до Ланскене, за да си купи хляб. Глезенът му бе заздравял бързо и напълно, беше останал само малък белег. Джей започваше да изпитва удоволствие от разходките и да разпознава някои от лицата, които виждаше по пътя си. Жозефин му казваше имената на хората, а понякога и нещо повече за тях. Като съдържателка на единственото кафене в селото тя имаше отличната възможност да научава всичко, което става тук. Старият човек със съсухрено лице и синя барета беше Нарсис, градинар, който снабдяваше местната бакалница и цветарския магазин. Въпреки че беше сдържан, в погледа му се долавяше иронична, скрита насмешка. Джей научи от Жозефин, че той е приятел с циганите, които се установяват край реката всяко лято, че търгува с тях и им предлага сезонна работа в градината си. Години наред му се налагаше да спори с различните местни свещеници по повод толерантността си към циганите, но беше упорит и циганите останаха в селото. Червенокосият мъж от работилницата на Клермон беше Мишел Ру от Марсилия, който пътувал по реката, един ден преди пет години пристигнал в селото и повече не си тръгнал. Жената с червената кърпа беше Дьониз Поату, съпругата на пекаря. Възпълната жена с изпито лице, облечена в черно, която предпазваше очите си от слънцето с широкопола шапка, беше Мирей Фезанд, свекървата на Мари. Джей се опитваше да улови погледа й, когато старицата минаваше край откритата тераса на кафенето, но тя като че ли не го забелязваше.

Зад всички тези лица се криеха истории. Жозефин, надвесена над барплота с чаша кафе в ръка, гореше от нетърпение да му ги разкаже. Първоначалната й стеснителност беше изчезнала и тя посрещаше Джей с радост. Понякога, когато нямаше много посетители в кафенето, двамата разговаряха. Джей познаваше съвсем малка част от хората, за които му разказваше Жозефин. Но това като че ли не я обезкуражаваше.

— Нима никога не съм ви разказвала за стария Обер? А за дъщеря му? — Жозефин изглеждаше смаяна от невежеството му. — Те живееха точно до хлебарницата. Е, тогава беше хлебарница, а после стана сладкарница. Точно срещу цветарите.

Отначало Джей просто я оставяше да говори. Не я слушаше и пропускаше край ушите си имена, случки, описания. През това време пиеше кафето си и гледаше минувачите.

— Не съм ли ви разказвала за Арно и прасето за трюфели? Или как веднъж Арманд се облече като Непорочната Дева и седна да чака Арно в двора на църквата? Слушайте…

Тя разказваше много истории за най-добрата си приятелка Виан, напуснала селото преди няколко години, и за отдавна починали хора, чиито имена не му говореха нищо. Но Жозефин не се отказваше. Може би и тя се чувстваше самотна. Сутрешните редовни клиенти на кафенето мълчаха през повечето време; това бяха предимно старци. Може би тя се радваше да общува с по-млади хора. Полека-лека нескончаемата сапунена опера за живота в Ланскене су Тан го увлече.

Джей осъзнаваше, че все още хората тук го считат за странен. Някои го гледаха с открито любопитство. Имаше и такива, които се усмихваха. Повечето бяха сдържани, хладно любезни и само кимаха за поздрав или го проследяваха с поглед, когато минаваше покрай тях. В повечето дни Джей минаваше през „Кафе де Маро“ да пийне бира или cafe-cassis^[1] на връщане от хлебарницата на Поату. Терасата беше заобиколена с ограда, малка, не повече от разширена павирана площадка край тесния път, но бе приятно място, където човек можеше да седне и да наблюдава как селото оживява. Намираше се точно встрани от централния площад и беше прекрасен наблюдателен пункт, от който се виждаше всичко: дългият склон, който се спускаше надолу към тресавищата; малката горичка над „Рю де Франк Буржоа“; камбанарията на църквата, чийто звън се разнасяше над полето в седем часа всяка сутрин; площадът, розовата сграда на училището, която се издигаше там, където пътят се раздвояваше. В подножието на хълма Тан течеше мътна и мъждиво блещукаше, а полята от другата страна едва се виждаха в далечината. Ранното слънце грееше много ярко, почти ослепително, като рязко очертаваше белите фасади на къщите и кафеникавите им сенки. На реката, близо до няколко изоставени къщи, които сякаш висяха над водата на крехките си дървени подпори, стоеше закотвен кораб. От комина му се вдигаше струйка дим и миришеше на пържена риба.

Между седем и осем часа минаваха няколко души, предимно жени, които носеха хляб или хартиени пликове с кроасани от пекарната на Поату. В осем камбаните на църквата звъняха за служба. Джей винаги разпознаваше богомолците. В празничните им пролетни шлифери, лъснатите им обувки, шапките и баретите им имаше някаква тържествена сдържаност, която ги отличаваше от останалите. Сред тях винаги бяха Каро Клермон и съпругът й, той стъпваше тромаво в стегнатите си обувки, тя изглеждаше много изискана, всеки път с различно копринено шалче. Каро винаги поздравяваше Джей, като махваше екстравагантно с ръка и се провикваше:

— Как върви книгата?

Съпругът й кимваше едва забележимо и припряно отминаваше, смирено навел глава. Докато траеше службата, на терасата на „Кафе де Маро“ се настаняваха неколцина старци с лица, изразяващи уморено пренебрежение. Те пиеха кафе със сметана и играеха шах или разговаряха помежду си Джей разпознаваше между тях Нарсис, градинаря, който винаги сядаше на едно и също място до вратата. В джоба на якето си носеше опърпан каталог за семена, който четеше мълчаливо, докато отпиваше от кафето пред себе си. В неделя Жозефин купуваше кифли с шоколад и старецът винаги изяждаше две, като ги поднасяше към устата си с груби загорели ръце, някак странно деликатни. Рядко говореше, задоволяваше се с леко кимане за поздрав към останалите посетители, след което се настаняваше на любимото си място. В осем и половина минаваха учениците, които изглеждаха неуместно в своите анораци и ярки дрехи с училищни емблеми, процесия от пурпурно, яркочервено, жълто, тюркоазно синьо, сигнално зелено. Те гледаха Джей втренчено, с неприкрито любопитство. Някои се смееха и крещяха с присмехулно добродушие:

— Ростбиф! Ростбиф!

След това тичешком отминаваха. В Ланскене имаше около двадесет деца в ранна училищна възраст, разделени в два класа; по-големите трябваше да пътуват до Ажен с автобус, в който се вдигаше глъч и стъклата бяха изпъстрени с рисунки, направени с пръсти.

През деня Клермон се занимаваше с ремонта в къщата. Приземният етаж вече изглеждаше значително по-добре и покривът беше почти завършен, макар че Джей виждаше, че Жорж бе разочарован от липсата му на амбиция. Клермон мечтаеше за оранжерии, закрити плувни басейни, джакузита, пиаци и ливади с подстригана зелена трева, но реагира философски, когато Джей му каза, че няма намерение да живее във вила като тези в Сен Тропе.

— Е, доколкото разбирам, вие предпочитате селската обстановка — отвърна Клермон, като сви рамене. В очите му вече се забелязваше пресметлив поглед. Джей разбра, че ако не бъде по-твърд с този човек, със сигурност не след дълго ще бъде затрупан с нежелани предмети — стари глинени съдове, столчета за доене, лоша имитация на антикварни мебели, бастуни, стари керемиди, дървени дъски за рязане и някогашни градински инструменти; всякакви нежелани и захвърлени предмети от тавани и мазета, които щяха да бъдат спасени от изгаряне само защото минаваха за rustique^[2] и от него се очакваше да ги купи. Трябваше да пресече в корен намеренията на Клермон. Но в този човек имаше нещо трогателно, някакво смирение и надежда в мишите черни очички, които светеха над провисналите мустаци, което му попречи да го направи.

Джей въздъхна и се остави на неизбежното.

В четвъртък той видя Мари за пръв път след първоначалната им кратка среща. Джей се прибираше у дома след сутрешната си разходка, стиснал хляб под мишница. На мястото, където земята му граничеше с нейната, имаше жив плет, успоредно на който вървеше пътека. Плетът беше млад, най-много три-четиригодишен, и новите мартенски листа едва стигаха, за да покрият пролуките. По-нататък се виждаше мястото на някогашния стар плет — неравен ред дънери и туфи, лошо прикрити от нова бразда. Джей пресметна наум разстоянието. Клермон беше прав. Тя беше преместила границата с около петдесет фута. Може би още когато старецът се бе разболял. Джей огледа по-отблизо плета, тласкан от любопитство. Контрастът между неговата и нейната земя беше поразителен. Откъм страната на Фудуен лозите се бяха разрасли във всички посоки и отдавна не бяха подрязвани, новите филизи едва се виждаха; имаше само няколко твърди кафяви пъпки по краищата им. Нейните бяха подкастрени до височина дванадесет инча от земята и готови за лятото. Откъм страната на Мари нямаше плевели; редовете бяха чисти и равни и между тях минаваха пътеки, достатъчно широки, за да позволят лесното преминаване на трактора. Откъм страната на Джей редовете се бяха събрали, неподрязаните лози се преплитаха над пътеките. През плетеницата се подаваха дръзки стръкове мента и арника. Той отново погледна към земята на Мари и видя, че съвсем в края на полето се вижда част от фронтона на къщата, скрита от поглед от няколко тополи. Имаше и овощни дървета — ябълковите цветчета белееха по оголените клони, — и нещо подобно на зеленчукова градина. Купчина дърва, трактор, още нещо, което би могло да бъде само оборът.

Сигурно беше чула изстрела от къщата. Бе оставила бебето в креватчето му и бе излязла. Спокойно и хладнокръвно. Представата за това беше толкова жива в съзнанието на Джей, че той сякаш я виждаше: как обува ботушите си върху дебели чорапи, как облича дебелото палто — било е зима, — как замръзналата почва скърца под краката й. Лицето й е било безизразно, точно като онзи път, когато се срещнаха. Образът го преследваше. Мари вече беше се появявала неведнъж по страниците на новата му книга; Джей имаше чувството, че я познава, макар че бяха разменили само няколко думи. Но в нея имаше нещо, което го привличаше, неустоима тайнственост. Не знаеше защо Мари го навежда на мисли за Джо. Може би заради дебелото палто или мъжката шапка, силно нахлупена над очите й, заради полупознатия силует, който беше видял в онази нощ зад ъгъла на къщата. Със сигурност нямаше прилика между Джо и нея. Джо никога не би могъл да гледа с този празен, безизразен поглед. Джей понечи да тръгне, но в този момент забеляза нещо с крайчеца на окото си — фигура, която вървеше бързо край плета от другата страна на няколкостотин ярда от мястото, където той бе застанал. Скрит зад тънката плетеница от храсти, Джей я видя, преди тя да го забележи. Беше топла сутрин и Мари бе сменила дебелата си горна дреха с раиран пуловер и дънки. Тези дрехи я правеха да изглежда стройна като момче. Червената й коса беше несръчно подстригана до нивото на брадичката — Джей предположи, че вероятно го е направила сама. В този момент на непредпазливост лицето й бе оживено, енергично. В първия миг едва я позна.

После тя хвърли бегъл поглед към него и сякаш се затвори капак на прозорец. Това стана толкова бързо, че Джей се запита дали предишното му впечатление не беше въображаемо.

— Мадам…

Тя се спря за секунда и го изгледа с равнодушие, граничещо с нахалство. Очите й бяха зелени в любопитния светъл нюанс на патина. В книгата си Джей ги бе направил черни. Той се усмихна и протегна ръка за поздрав през плета.

— Мадам д’Апи, съжалявам, че ви стреснах. Аз съм…

Но преди да продължи, Мари бе изчезнала. Беше завила рязко между редовете и вървеше с бърза крачка по пътеката към къщата, без да се обръща.

— Мадам д’Апи! — извика Джей след нея. — Мадам!

Сигурно го беше чула и въпреки това не се обърна. Той я проследи с поглед няколко минути, докато тя продължаваше да се отдалечава, след това сви рамене и тръгна към къщата си. Каза си, че разочарованието му е абсурдно. Нямаше причина Мари да желае да говори с него. Джей даваше прекалено голяма свобода на въображението си. На ярката дневна светлина тя по нищо не приличаше на героинята на неговата история. Той твърдо реши да не мисли повече за нея.

Когато се прибра в къщата, Клермон го чакаше отпред с цял камион стари джунджурии. Като видя Джей да свива в алеята, той му намигна и килна назад синята си барета.

— Ола, мосю Джей — провикна се от кабината на камиона. — Намерих някои неща за новата ви къща!

Джей въздъхна. Предчувствията му се оправдаха. Сега всяка седмица Клермон щеше да стоварва в къщата му несметно количество „антиквариат“, представян за селски шик, на абсурдно високи цени. От това, което се виждаше в камиона — счупени столове, проскубани четки за бърсане на прах, олющени врати, чудовищна драконова глава от картон, останала от някакъв карнавал, — Джей разбра, че подозренията му не се покриват със страшната реалност.

— Ами, не знам… — подхвана той. Клермон се усмихна широко.

— Ще видите, ще ви харесат — каза и скочи от камиона. Джей забеляза, че майсторът носи бутилка вино. — За повдигане на духа, а? После ще говорим за работа.

Нямаше спасение от настойчивостта на този човек. Джей копнееше за топла баня и тишина. Вместо това трябваше да виси поне час в кухнята, да пие вино, което не му се пие, и да мисли как да се отърве от „произведенията на изкуството“, донесени от Клермон, без да го засегне. Той се примири.

— За сделката — обяви Клермон и напълни две чаши с вино. — Между вас и мен — той се усмихна. — Скоро ще стана и антиквар, а? В Льо Пино и Монтобан се правят добри пари от антиквариат. Купете ги евтино сега, ще ги продадете, като дойдат туристите.

Джей отпи от виното. Беше хубаво.

— На това ваше лозе можете да вдигнете двадесет бунгала — весело продължи Клермон. — Или хотел. Как ви се струва идеята да имате собствен хотел, а?

Джей поклати глава.

— Харесва ми каквото е сега — отвърна. Клермон въздъхна.

— Ех, вие и онази д’Апи, La Paienne^[3] — възкликна той със съжаление. — Не виждате нещата в перспектива. Тази земя е цяло съкровище, стига само да попадне в подходящите ръце. Лудост е да оставите всичко така, когато само няколко бунгала могат да…

Джей се мъчеше да проумее странната дума.

— La Paienne? Безбожницата? — преведе си той колебливо.

Клермон кимна към съседната ферма.

— Мари тоест. Някога я наричахме La Parisienne^[4]. Само че другото повече й подхожда, а? Никога не ходи на църква. Не е кръстила детето. Не говори с никого. Не се усмихва. Работи тази земя от чиста злоба и инат, докато останалите… — той сви рамене. — Е. Не е моя работа, нали? Но на ваше място бих си заключвал вратите, мосю Джей. Тя е луда. От години е хвърлила око на тукашната земя. Може да ви навреди, ако поиска.

Джей се намръщи. Спомни си лисичите капани край къщата.

— Веднъж за малко да счупи носа на Мирей — продължи Клермон. — Само защото беше доближила момичето. След това повече не стъпи в селото. Ходи в Ла Першри с мотопеда си. Виждал съм я да ходи и в Ажен.

— Кой се грижи за дъщеря й? — попита Джей.

Майсторът сви рамене.

— Никой. Предполагам, че просто я оставя сама.

— Учуден съм, че социалните служби не са…

— О! В Ланскене? Трябва да идват чак от Ажен или Монтобан, може би дори от Тулуза. Кой ще си направи труда? Мирей се опита. Няколко пъти. Само че онази е хитра. Отпрати ги. Мирей би осиновила детето, ако Мари й беше позволила. Старицата има пари. Има семейство зад гърба си. Но на нейната възраст с глухо дете… сигурно от социалните са решили…

Джей се вторачи в него.

— Глухо дете?

Клермон го погледна изненадан.

— О, не знаехте ли? Оглуша още като бебе. Онази сигурно знае как да се грижи за него — той поклати глава. — Затова стои тук. Затова не се връща в Париж.

— Защо? — полюбопитства Джей.

— Няма пари — отсече Клермон и пресуши чашата си.

— Но фермата сигурно струва доста.

— О, разбира се — каза той. — Само че не е нейна. Защо, мислите, толкова искаше да получи имота на Фудуен? Тя е арендатор. Когато договорът изтече, ще я изхвърлят — освен ако не бъде подновен. А няма вероятност това да стане след всичко, което се случи.

— Защо? Кой е собственикът?

Клермон облиза виното от устните си.

— Пиер-Емил Фудуен. Човекът, който ви продаде къщата. Племенникът на Мирей.

След това излязоха навън, за да огледат донесеното от Жорж. Всичко беше боклук, точно както Джей се бе опасявал. Но умът му беше другаде. Той предложи на Клермон петстотин франка за целия камион; очите на строителя се разшириха за кратко, но бързо се съгласи. Той намигна дяволито:

— Бива ви в сделките, а?

Банкнотата изчезна в прашната му ръка като карта в дланта на фокусник.

— И не се тревожете. Мога да ви намеря още много!

Клермон отпътува и вдигна след себе си облак розов прах от алеята. Джей остана сам с купчината джунджурии.

И тук уроците на Джо се оказаха полезни: Джей установи, че не може с лека ръка да хвърли нещо, което все още би могло да му свърши работа. Макар че беше твърдо решен да използва всичко като дърва за огрев, започна да се заглежда по това-онова. Стъклена врата, пукната по средата — можеше да послужи за добър разсадник. Бурканите биха осигурили добра защита за крехки семена, когато застуди. Малко по малко боклуците, които Клермон беше донесъл, започнаха да намират място в градината и на полето. Джей намери приложение дори на драконовата глава. Внимателно я отнесе до границата между неговото лозе и това на Мари и я окачи на един кол от плета с лице към нейната ферма. От отворената уста на дракона висеше дълъг яркочервен език от креп, а жълтите му очи светеха. Симпатична магия, би казал Джо. Като водоливниците по покривите на църквите. Джей се запита какво би казала Безбожницата за това.