Джоан Харис
Къпиново вино (46)

46

Недър Едж, лятото на 1977 година

След като остави Джили, Джей поседя известно време на моста, обзет от гняв и вина, убеден, че тя ще тръгне след него. Когато Джили не се появи, той легна в мократа трева, като вдъхваше горчивото ухание на земя и плевели и гледаше в небето, докато се почувства замаян от гледката на ромолящия дъжд. Започна да му става студено, затова стана и бавно тръгна към Поуг Хил по насипа, като току спираше да разгледа нещо на земята по-скоро по навик, отколкото от същински интерес. Беше така унесен в разходката си, че нито чу, нито видя четирите силуета, които се показаха иззад дърветата откъм гърба му и се втурнаха след него.

Когато ги забеляза, вече беше късно. Там беше Гленда с две от приятелките си: кльощавата блондинка — като че ли се казваше Карън — и едно по-малко момиче, Пола или може би Пати, на десет-единадесет години с продупчени уши и злобна нацупена уста. Те го задминаха, за да му препречат пътя, Гленда от едната страна, Карън и Пола от другата. Лицата им лъщяха от дъжд и злорадство. Очите на Гленда срещнаха неговите и Джей видя, че те блестяха. За миг му се стори почти хубава.

Най-лошото бе, че с нея беше и Зет.

В първата секунда Джей замръзна на място. Момичетата не представляваха особена заплаха. Вече ги беше изпреварвал в тичането, в приказките и в заяждането, освен това бяха само три. Той ги познаваше, те бяха част от Недър Едж, като изоставената шахта или склона над шлюза; като природно явление или като осите — нещо, към което трябваше да се отнася предпазливо, но от което не се страхуваше.

Зет беше друго.

Той носеше тениска на „Стейтъс Куо“ с навити ръкави. В сгъвката на единия ръкав беше пъхнал пакет „Уинстън“. Косата му беше дълга и се ветрееше около тънкото му умно лице. То почти се бе изчистило от акнето, но по бузите му личаха дълбоки белези от някогашни пъпки — белези на посвещаване. Той се усмихваше.

— Що съ закачаш със сестра…

Джей вече тичаше, преди Зет да е довършил изречението. Това беше най-неудачното място, където можеха да го притиснат; далеч от канала и множеството тайни кътчета, правият открит насип се простираше пред него като пустиня. Храстите от двете страни бяха прекалено гъсти, за да се промуши през тях, и прекалено ниски, за да го скрият. От къщите наблизо го деляха дълбока канавка и ред храсти. Гуменките му се плъзгаха заплашително по чакъла. Гленда и приятелките й стояха пред него, Зет тичаше отзад. Джей избра най-сигурния вариант, като блъсна двете момичета и се втурна право към Гленда. Тя пристъпи напред да му препречи пътя, разперила месести ръце, сякаш за да хване огромна топка, но Джей я блъсна с всичка сила, като я избута с рамо встрани като американски футболист и свободно се втурна по браздата на някогашната железопътна линия. Зад себе си чу воя на Гленда. Гласът на Зет прозвуча заплашително близо:

— Мръсен гадняр!

Джей не се обърна. На около четвърт миля от Поуг Хил имаше железопътен мост и пътека, която водеше право към улицата. Сигурно имаше и други пътеки, които отвеждаха към пустеещите земи по-нататък. Да можеше само да стигне… Мостът не беше далеч. Той бе по-малък и по-лек от Зет. Можеше да го надбяга. Ако стигнеше до моста, щеше да намери място, където да се скрие.

Джей хвърли поглед през рамо. Разстоянието между него и Зет се бе увеличило. Деляха ги трийсет-четирийсет ярда. Гленда се беше изправила и също тичаше, но въпреки мощното й телосложение Джей не се тревожеше за това. Тя вече изглеждаше задъхана, големите й гърди се люлееха нелепо под тясната тениска. Зет тичаше бавно до нея, но точно когато Джей се обърна да погледне, той рязко прибави скорост, като силно размахваше ръце и разпръскваше чакъл около себе си.

Джей се чувстваше замаян, дъхът му излизаше на горещи вълни. Точно зад завоя виждаше моста и реда тополи, който ограждаше пустеещата земя. Петстотин ярда, не повече.

Талисманът на Джо беше в джоба му. Той чувстваше допира му до хълбока си, докато тичаше, и изпитваше странно облекчение от това, че го е взел със себе си. Можеше просто да го е забравил. Това лято беше твърде отнесен, твърде съсредоточен в себе си, за да мисли за магии.

Надяваше се само още да действа.

Стигна моста. Разстоянието между него и останалите се бе увеличило още повече и Джей се огледа за място, където да се скрие. Беше твърде рисковано да тръгне по стръмната пътека към пътя. Вече бе останал без дъх, а до пътя и спасението имаше петдесетина фута по криволичеща кална пътека. Той стисна талисмана на Джо в юмрука си и пое в противоположна посока, накъдето преследвачите му не биха очаквали да тръгне — под моста и назад към Поуг Хил. Под арката на моста растеше върбовка, вече обсипана със семена, и Джей се шмугна в тревата. Главата му пулсираше, сърцето му се бе свило от вълнение.

Беше в безопасност.

От скривалището си чуваше гласовете им. Гласът на Зет звучеше някъде наблизо, този на Гленда бе по-далечен, отекваше над празното пространство между моста и пътеката.

— Къде са дяна оня гадняр?

Джей чуваше гласа на Зет в другия край на арката и си го представяше как оглежда пътеката, как преценява разстоянието. Сниши се още повече под люлеещите се бели главици на върбовката.

Чу се гласът на Гленда, задъхан от тичането:

— Изтърва го мръсника!

— Не съм. Тука е някъде. Не мо’е да е отишъл далеч.

Изминаха няколко минути. Джей стискаше талисмана, докато те обикаляха из района. Талисманът на Джо. Беше го спасявал и преди. Тогава още не вярваше напълно, но сега знаеше със сигурност. Сега вярваше в магията. Вярваше искрено. Той чу нечии стъпки наблизо, хрущене на камъчета и парчета стъкло някъде под моста. Стъпките се приближиха. Но той бе в безопасност. Беше невидим. Вярваше в това.

— Ей го, тука е!

Беше десетгодишната Пола или Пати. Стоеше нагазила до кръста в тревата.

— Бързо, Зет, фани го! Фани го!

Джей започна да отстъпва назад към моста, като с всяко движение вдигаше облак бели семенца. Талисманът висеше свободно между пръстите му. Гленда и Карън заобиколиха арката. Лицата им бяха потни. Точно след арката имаше дълбока канавка, обрасла с лятна коприва. Нямаше път за бягство. В този миг Зет изскочи изпод моста, грабна го за ръката, придърпа го приятелски, хвана го за раменете с натрапчив жест на приветствие и се усмихна.

— Падна ми.

Магията се беше изхабила.

Джей не обичаше да си спомня за това, което се случи после. Той сякаш наблюдаваше отстрани с мълчаливо любопитство, като насън. Първо го задърпаха за тениската и започнаха да блъскат, да ритат и да крещят, като го бутаха към канавката, където растеше коприва. Джей се опита да се покатери нагоре, но Зет продължи да го бута. Листата бяха покрити с меки иглички, от които щеше да сърби и пари дни наред. Джей вдигна ръце, за да предпази лицето си, като си мислеше: как така с Клинт никога не се случват такива неща? После някой го дръпна за косата и Зет каза много любезно:

— Се’а аз съм наред, мръсник с мръсник!

Във всяка въображаема история Джей би му отвърнал. Но тук не го направи. Можеше поне да покаже презрение, отчаяно самодоволство. Всички негови герои го правеха.

Джей не беше герой.

Той започна да крещи още преди първия удар. Може би затова се отърва от по-сериозни наранявания. Можеше да бъде и по-зле, мислеше си по-късно, докато преценяваше последствията. Разкървавен нос, някоя и друга синина, съдрани колена на дънките от влачене по насипа. Единственото счупено нещо бе часовникът му. По-късно разбра, че е имало и още нещо, далеч по-сериозно, по-дълготрайно от часовник, дори от счупена кост, което бе пострадало в онзи ден. Беше свързано с вярата. Нещо вътре в него се бе пречупило и не можеше да се поправи.

Както би казал Джо, живецът си беше отишъл.

Обясни на майка си, че е паднал от колелото. Това звучеше достоверно — във всеки случай достатъчно достоверно, за да обясни съдраните колена на дънките и подутия нос. Тя не вдигна такъв шум, какъвто Джей бе очаквал; беше късно и всички гледаха повторение на „Блу Хавай“, част от предаванията в памет на Елвис.

Джей бавно прибра колелото си. Направи си сандвич, извади кутия „Кока-кола“ от хладилника, после отиде в стаята си и слуша радио. Всичко изглеждаше привидно нормално, сякаш Джили, Зет и Поуг Хил отдавна бяха минало. „Странглърс“ пееха „Слагам в ред“.

Същата неделя Джей и майка му си заминаха. Той не се сбогува.