Джоан Харис
Къпиново вино (13)

13

Париж, март 1999 година

Джей прекара нощта на летището. Дори поспа малко в един от оранжевите столове на „Шарл дьо Гол“, макар че все още беше твърде въодушевен, за да може да се отпусне. Енергията му бе неизтощима, сякаш електричен заряд го блъскаше в ребрата. Сетивата му бяха странно изострени. Миризмите — на почистващ препарат, пот, цигарен дим, парфюм, ранно сутрешно кафе — го облъхваха на вълни. В пет часа изостави мисълта за сън и отиде в кафенето, където си купи еспресо, два кроасана и блокче шоколад „Пулен“. Първия „Корай“ за Марсилия потегляше в шест и десет. От там с по-бавен влак щеше да стигне до Ажен, откъдето щеше да вземе такси до… къде беше? Картата към брошурата представляваше само бегла диаграма, но той се надяваше да получи по-точна информация, когато пристигне в Ажен. Впрочем пътешествието му беше приятно, допадаше му това стремително прекосяване на разстояния до място, което до този момент не беше нищо повече от кръстче върху картата. Сякаш като пиеше от виното на Джо, можеше изведнъж да се превърне в Джо, да измине пътя, очертан на картата на стареца, да промени самоличността си, когато пожелае. В същото време се чувстваше по-лек, освободен от обидата и гнева, които бе носил в себе си толкова дълго, толкова много години като безполезен баласт.

Когато отпътуваш достатъчно надалеч, казваше Джо, привилата вече не важат.

Сега Джей започваше да разбира какво е имал предвид старецът. Истина, вярност, самоличност. Нещата, които ни привързват към местата и лицата от дома, вече нямат значение. Той може да бъде всеки. Да отиде навсякъде. На летищата, гарите, автогарите всичко е възможно. Никой не задава въпроси. Хората стават почти невидими. Той е само поредният пътник, един от хилядите. Никой не го познава. Никой не е чувал за него.

Джей успя да поспи няколко часа във влака, дори да сънува. Сънят беше поразително достоверен: как тича по насипа край канала в Недър Едж и напразно се опитва да скочи на движещия се товарен влак. С изключителна яснота виждаше метала на колелата, който изглеждаше някак праисторически. Усещаше миризмата на въглищен прах и стара смазка по осите на вагоните. А в последния вагон видя Джо, седнал върху купчината въглища в оранжевия си миньорски гащеризон и каскет с емблемата на Британските железници. Той му махаше за довиждане с бутилка домашно вино в едната ръка и карта на света в другата и викаше с глас, който ехтеше от далечното разстояние и Джей не можеше да различи думите.

Събуди се на двайсет мили от Марсилия с усещането, че има нужда от питие. През прозореца се виждаше бързо преминаващ селски пейзаж, окъпан в светлина. Джей отиде до мини бара, поръча водка с тоник и я изпи бавно, след което запали цигара. Пушенето все още му се струваше забранено удоволствие — изпитваше вина, примесена с трепет, като ученик, избягал от училище.

Отново извади брошурата от джоба си. Сега тя беше вече много смачкана, евтината хартия бе започнала да се прокъсва по гънките. За миг Джей се уплаши, че може да се почувства различно, да открие, че желанието да притежава къщата на всяка цена си е отишло. Но не беше така. В брезентовия сак до него „Специалитетите“ се търкаляха и бълбукаха в ритъма на движението на влака и утайката в тях, наслоявана през отминалите лета, се надигаше като червена каша.

Струваше му се, че никога няма да стигне Марсилия.