Джоан Харис
Къпиново вино (23)

23

Ланскене, март 1999 година

Джей се събуди от лъч ослепителна слънчева светлина, която грееше в лицето му. Тя беше необичайно жълта, някак неестествена и винена, не като бледата светлина на изгрева. Погледна часовника си и с изненада установи, че е спал повече от четиринайсет часа. Спомни си, че миналата нощ имаше треска, дори видения и тревожно огледа наранения си крак за признаци на инфекция. Нямаше нищо такова. Подутината беше спаднала, докато бе спал, и макар че глезенът бе охлузен и зачервен, а раната изглеждаше зловещо, общо взето, нараняването не беше толкова сериозно, колкото му се бе сторило миналата нощ. Вероятно дългият сън му се беше отразил добре.

Джей успя да обуе обувката си. В нея кракът го болеше, но не толкова, колкото бе очаквал. След като изяде останалия от вчера сандвич — вече съвсем спарен и безвкусен, но Джей беше гладен като вълк, — взе нещата си и бавно се придвижи до пътя. Остави сака и куфара си в храстите и тръгна на дълго пътешествие до селото. Отне му почти цял час, с много почивки, но накрая излезе на главната улица. Имаше достатъчно време на разположение, за да разгледа наоколо. Ланскене е малко селце; една главна улица и няколко странични улички, площад с няколко магазинчета — хлебарница, аптека, месарница, цветарски магазин, — църква между два реда липи, после дълъг път надолу към реката, кафене и няколко полуразрушени къщи, които стърчаха тук-таме по неравните брегове. Джей се спусна по реката, намери по-плитко място с големи камъни, където да пресече, затова попадна първо в кафенето. Ярък навес в червено и бяло почти скриваше малък прозорец, отвън на паважа бяха сложени две метални маси. На табелата отпред пишеше: „Кафе де Маро^[1]“.

Джей влезе и си поръча светла бира. Съдържателката го изгледа с любопитство и той си представи как изглежда в нейните очи: немит и небръснат, със смачкана фланелка, вмирисан на евтино вино. Усмихна й се, но тя го погледна недоверчиво.

— Аз съм Джей Макинтош — обясни й той. — Англичанин съм.

— А, англичанин — жената се усмихна и кимна, сякаш това обясняваше всичко. Лицето й беше кръгло, розово и гладко като на кукла. Джей отпи голяма глътка от бирата си.

— Казвам се Жозефин — представи се тя. — Вие… турист ли сте?

Стори му се, че това предположение я забавлява.

Джей поклати глава.

— Не съвсем. Снощи не можах да стигна до тук. Изгубих се. Наложи ми се да спя в спален чувал — обясни набързо.

Жозефин го погледна с предпазливо съчувствие. Явно не можеше да си представи, че някой е способен да се изгуби в такова малко познато село като Ланскене.

— Давате ли стаи? За нощувка?

Тя поклати глава.

— А има ли хотел? Или стаи под наем?

Съдържателката отново го изгледа присмехулно. Джей започна да разбира, че тук туристите не са често явление. Е, какво да се прави. Щеше да се наложи да отседне в Ажен.

— В такъв случай може ли да използвам телефона ви? За да повикам такси.

— Такси? — тя се разсмя с цяло гърло. — Такси в неделя вечер?

Джей изтъкна, че е едва шест часа, но Жозефин поклати глава и отново се засмя. Всички таксита се прибират, обясни тя. Никой не би се съгласил да дойде чак дотук, за да вземе клиент. Селските момчета често правят фалшиви повиквания, каза Жозефин с усмивка. Обаждат се за такси, поръчват пица… Струва им се забавно.

— А-ха.

Разбира се, можеше да спи в къщата. В своята къща. Вече беше прекарал там една нощ и със спалния чувал и свещите можеше да изкара още една. Щеше да си купи нещо за ядене от кафенето. Би могъл да събере дърва и да запали огън в камината. В куфара му имаше дрехи. На сутринта щеше да се преоблече и да отиде в Ажен, за да подпише документите и да вземе ключовете.

— Там, където спах, имаше една жена. Мадам д’Апи. Тя като че ли ме взе за престъпник.

Жозефин го стрелна с поглед.

— Сигурно е така. Но след като къщата вече е ваша…

— Помислих, че наглежда имота. Заприлича ми на пазач — Джей се усмихна. — Да ви кажа честно, не беше много дружелюбна.

Жозефин поклати глава.

— Сигурно е било така. Не ме учудва.

— Познавате ли я?

— Не много добре.

Споменаването на Мари д’Апи като че ли стресна съдържателката. На лицето й отново се появи предишният предпазлив поглед и тя се зае усърдно да търка някакво петно на барплота.

— Поне вече знам, че съществува наистина — весело отбеляза Джей. — Миналата нощ си помислих, че съм видял призрак. Предполагам, че излиза и през деня?

Жозефин кимна мълчаливо, като продължи да търка петното на барплота. Джей остана озадачен от нейната сдържаност, но беше прекалено гладен, за да продължи да разнищва темата.

Менюто не бе особено разнообразно, но специалитетът на деня — голям омлет със салата и пържени картофи — беше вкусен. Той си купи пакет „Голоаз“ и резервна запалка, а след това Жозефин му даде за вкъщи франзела със сирене, увита във восъчна хартия, заедно с три бутилки бира и торба ябълки. Джей тръгна още по светло, като сложи покупките си в найлонов плик, и бавно пое по обратния път.

Извади скрития си багаж от храстите край пътя и го занесе в къщата. Вече се чувстваше уморен и нараненият му крак започна да се обажда, но успя да довлече куфара до стаята и едва тогава си позволи почивка. Слънцето вече се беше скрило, небето бе още светло, но започваше да тъмнее. Джей донесе малко дърва иззад къщата и ги сложи в празната камина. Дървата изглеждаха прясно насечени и бяха покрити с дебела хартия, импрегнирана със смола, за да ги пази от дъжда. Поредната загадка. Той предположи, че Мари ги е насякла, но не можеше да проумее защо го е направила. Със сигурност не приличаше на човек, който поддържа добросъседски отношения. Намери празната бутилка от вино в кош за смет зад къщата. Не помнеше да я е оставял там, но в състоянието, в което се намираше миналата нощ, можеше да го е направил и да е забравил. Тогава не разсъждаваше трезво. Халюцинацията с Джо, толкова истинска, че почти повярва в нея, бе достатъчно доказателство за състоянието на ума му. Единствената угарка от цигара в стаята, където беше прекарал нощта, изглеждаше доста стара. Можеше да се въргаля тук и от десет години. Джей я разкъса на парченца и я хвърли през прозореца, след което затвори капаците отвътре.

Запали няколко свещи, после накладе огън в камината, като използва стари вестници, намерени в кашон на горния етаж, и дървата, които беше донесъл отвън. Няколко пъти хартията пламна и угасна, но накрая дървата се разгоряха. Джей внимателно сложи още дърва в огъня, като се изненада от удоволствието, което изпитва от това. В тези прости действия имаше нещо примитивно, което му напомняше любимите уестърни от времето, когато беше още момче.

Отвори куфара си, после сложи пишещата машина на масата редом с бутилките вино, доволен от гледката. Чувстваше се способен да напише нещо тази вечер, нещо ново. Не научна фантастика. Джонатан Уайнсап беше в отпуск. Тази вечер щеше да види какво може Джей Макинтош.

Той седна зад пишещата машина. Беше тромава, с пружини, пръстите се движеха по нея с усилие. Бяха изминали години от времето, когато Джей я използваше редовно, но допирът до клавишите му беше приятен и той тракна няколко думи пробно.

Звукът също бе приятен, но без хартия…

Незавършеният ръкопис на „Храбрият Кортес“ беше прибран в плик в дъното на куфара. Джей го извади, обърна първата страница и я пъхна в процепа. Машината пред него приличаше на кола, на танк, на ракета. Стаята около него се завъртя и забълбука като тъмно шампанско. Клавишите под пръстите му заподскачаха и затракаха. Той изгуби представа за времето. За всичко.