Патриша Корнуел
Следа (56)

57.

Едгар Алан Пог се разхождаше из просторния оръжеен магазин „Гънс енд Поун“ на Национална магистрала №1 и леко опипваше оловно-медните патрони, потънали дълбоко в десния джоб на панталоните му. От време на време сваляше някой кобур от рафта, изчиташе данните от вътрешната му страна, след което внимателно го връщаше обратно. Днес нямаше нужда от кобур. Всъщност, каква дата бе днес? Не беше много сигурен. Дните се точеха монотонно, без нищо да ги отличава един от друг. Освен беглия спомен за смяна на осветлението, докато се потеше на градинския си стол и гледаше в голямото око, изрисувано на стената.

Нямаше мира от изтощителната кашлица, която го връхлиташе час по час — тежка, суха и дълбока. Носът му течеше, ставите го боляха. Добре знаеше какво означава това. Доктор Филпот беше свършил ваксината. Доктор Филпот не беше помислил за Пог, не беше се сетил, че той се нуждае от противогрипната ваксина повече от всеки друг пациент. Е, извини се наистина, но това не оправи нещата. Оказа се, че ваксината е свършила в целия град.

— Обади се другата седмица, но лично аз не храня особени надежди…

— А дали ще ги има във Флорида? — попита Пог.

— Съмнявам се — отвърна доктор Филпот. Беше много зает и почти не го слушаше. — Съмнявам се, че ще намериш ваксина срещу грип, освен ако не извадиш голям късмет. Тази година е регистриран рекорден недостиг на ваксина. Не са произвели достатъчно, а за допълнително количество са необходими минимум четири месеца. Което означава, че ваксина ще има чак следващата година. Но тя не винаги е сигурна. Често става така, че се ваксинираш срещу един вирус, а те пипва друг. Най-добрата профилактика е да избягваш контакт с болни и да се грижиш за себе си. Не се качвай на самолети, стой далеч от фитнеси и гимнастически зали. Там вирусите се разпространяват най-лесно.

— Да, сър, добре, сър — беше отговорил Пог, въпреки че никога през живота си не беше летял със самолет, а в гимнастически салон не беше влизал от гимназията.

Изправен пред щанда с аксесоари за почистване на оръжие, Едгар Алан Пог се закашля с такава сила, че очите му се насълзиха. Въпреки това не се отмести, тъй като му беше приятно да съзерцава всичките тези шишенца, кутийки и четчици. Но днес не възнамеряваше да почиства оръжие, затова продължи обиколката си. Очите му не изпускаха нито един от посетителите. След няколко минути се оказа сам, ако не се броеше един едър мъж зад тезгяха, зает да слага някакъв пистолет във витрината.

— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът, беше някъде към петдесетте, с бръсната глава и застрашителен вид.

— Чух, че продавате пури — рече Пог и моментално се закашля.

— Хм — изгледа го мъжът, задържайки поглед най-вече върху перуката му. В лицето му имаше нещо познато. — И къде го чухте?

— Просто го чух — тръсна глава Пог и отново изпита чувството, че някой го потупва по рамото с цел да привлече вниманието му. След което го връхлетя поредният пристъп на кашлица и очите му се насълзиха.

— Като те слушам, май не ставаш за пури, приятелю — подхвърли мъжът иззад стъклената витрина. В широкия му колан беше затъкната бейзболна шапка, но Пог не можеше да прочете надписа й.

— Аз ще преценя това! — сопна се той, опитвайки да си поеме дъх. — Предпочитам „Кохибас“. Плащам двайсетачка на парче, но искам поне шест…

— Що за пистолет е този „Кохибас“? — попита с безизразно лице мъжът.

— Двайсет и пет — вдигна мизата Пог.

— Нямам представа за какво говориш, приятел.

— Трийсет — рече Пог. — Това е максимумът, който мога да дам. И гледай да са кубински, защото ги познавам… Освен това искам да разгледам онзи „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър… — Пръстът му се насочи към един от пистолетите във витрината. — Дай ми шест парчета „Кохибас“ и пистолета…

— Чух те, приятел — отвърна мъжът и погледът му се насочи някъде отзад и встрани. А Пог отново изпита чувството, че някой го потупва по рамото, за да го предупреди…

Обърна се рязко, изпитал внезапното подозрение, че зад него има човек. Но магазинът беше все така пуст — две дълги лавици, отрупани с оръжейни аксесоари, камуфлажно облекло и кутии с патрони. Пръстите му опипаха шестте парчета трийсет и осми калибър в джоба на панталона му, а в главата му се появи един практичен въпрос: как ли ще се почувства, ако застреля този голям мъж с черни дрехи? Вероятно добре, рече си и му стана приятно. После се обърна към стъклената витрина с намерението пак да си поиска нужното за целта оръжие, но изведнъж се озова пред дулото на пистолет, насочен между очите му.

— Как я караш, Едгар Алан? — попита мъжът. — На мен ми викат Марино…