Патриша Корнуел
Следа (3)

3.

Доктор Джоел Маркъс й се усмихна сковано и й подаде малката си суха ръка. Тя инстинктивно усети, че при определени обстоятелства би могла да го презира, но побърза да прогони това усещане от съзнанието си.

Преди около четири месеца научи за назначаването му случайно. Озовала се на борда на някакъв самолет, тя запълваше времето си с последния брой на списанието „Ю Ес Ей Тудей“. На една от последните страници се натъкна на кратка новина, която гласеше: „След продължително търсене губернаторът на Вирджиния най-сетне назначи главен патолог на щата…“ Най-после! След толкова години без постоянен или временен ръководител на отдел „Съдебна медицина“ Вирджиния най-после се беше сдобила с такъв. Но по време на „продължителното търсене“ никой не беше поискал мнението на Скарпета, никой не пожела да я изслуша. Кандидатурата на доктор Маркъс не се нуждаеше от нейното одобрение.

Ако я бяха попитали, щеше откровено да признае, че не е чувала за него. След което щеше да изкаже дипломатичното предположение, че вероятно го е срещала по националните конференции, но не си спомня името му. Би трябвало да е съдебен патолог с отлична репутация, иначе не биха го номинирали за ръководител на най-добрата служба по съдебна медицина в страната.

Но в момента, в който стисна ръката на доктор Маркъс и надникна в малките му студени очи, тя си даде сметка, че този човек й е напълно непознат. Очевидно не беше участвал в по-значимите форуми на патолозите, нито пък беше чел лекции на някой от съдебномедицинските или криминологическите семинари, на които тя беше присъствала. Защото понякога й се случваше да забрави име, но физиономия никога.

— Най-накрая се срещнахме, Кей — промълви той. Това беше нова и още по-тежка обида, тъй като беше произнесена право в лицето й.

Това, което интуицията й отказа да приеме по телефона, сега се налагаше като неоспорим факт. Намираха се във фоайето на сградата „Биотек–2“, където тя беше работила като шеф. Доктор Маркъс беше дребен човек със слабо лице и оскъдно, посивяло окосмяване по тила. Сякаш природата бе проявила изключителна пестеливост при създаването му. Вратовръзката му беше демодирана и тясна, а панталоните и обувките — доста поизносени. Под евтината бяла риза се очертаваше старомоден потник, а самата риза беше доста протъркана и с прекалено широка яка за мършавия му врат.

— Да влезем — покани я с жест той. — Страхувам се, че тази сутрин сме доста натоварени…

Тъкмо се канеше да му съобщи, че не е сама, когато Марино изскочи от мъжката тоалетна, придърпа черните си торбести панталони и заплашително нахлупи шапката с инициалите на полицията в Лос Анджелис. Скарпета ги запозна с делови тон, обяснявайки появата на Марино дотолкова, доколкото изобщо можеше да бъде обяснена.

— Преди време е работил в градската полиция на Ричмънд и е опитен детектив — добави тя, докато чертите на доктор Маркъс бавно се вкаменяваха.

— Не ми казахте, че ще имате компания — отривисто рече той. Кей безпомощно се огледа. Все още се намираха в просторното фоайе от гранит и стъкло на сградата, която някога беше управлявала. Беше съобщила името си на рецепцията и беше чакала почти двадесет минути някой да слезе да я посрещне. — Изрично ви споменах, че става въпрос за нещо изключително деликатно…

— Хей, няма проблем — подхвърли Марино. — Аз съм деликатен човек.

Доктор Маркъс не му отговори, но видимо настръхна. Скарпета усети как гневът му увисва във въздуха.

— В гимназията ме смятаха за много чувствителен и почти деликатен — добави на висок глас Марино, после зърна един униформен пазач на десетина метра от себе си, който излезе от стаята за разпити и внимателно затвори вратата. — Хей, Брус! — радостно ревна той. — К’во става с тебе, бе човек? Още ли играеш боулинг в онзи скапан отбор „Карфиците“?

— Не ви ли предупредих, че ще ме придружи? — изрази учудване Скарпета. — Съжалявам. — Не беше му казала, разбира се, нито пък съжаляваше. Когато я молеха за консултация по определен случай, тя се чувстваше свободна да вземе със себе си когото пожелае, освен това не можеше да прости на Маркъс, че я нарече Кей.

Пазачът Брус учудено извърна глава, после на лицето му изплува широка усмивка.

— Марино! Пресвета Дево, това ти ли си?! Все едно че виждам призрак!

— Нищо не сте ме предупреждавали! — нацупено отговори доктор Маркъс. Гласът му гневно потрепери, но се долавяше и нотка на смущение. Сякаш уплашени птици пляскаха с криле.

— Никакъв призрак! — изкрещя в отговор Марино. — Жив съм, от плът и кръв!

— Не съм сигурен, че мога да го допусна — промърмори със същия треперлив глас доктор Маркъс. — Няма акредитация…

От думите му стана ясно, че някой над него не само познава Скарпета, но по всяка вероятност е причина за появата й тук.

— Колко време ще останеш?

Надвикването между старите приятели продължаваше. Вътрешният глас на Скарпета я предупреди да внимава, явно й предстоеше нещо неочаквано.

— Колкото трябва, друже.

„Допуснах грешка, при това сериозна — помисли си тя. — Трябваше да замина за Аспен.“

— Отбий се, когато имаш време.

— Дадено, приятелче…

— Достатъчно, моля! — не издържа доктор Маркъс. — Това тук не е бирария!

На специален шнур около врата му висеше мастер-ключ за вратите в цялото „кралство“, но тази към етажа се отваряше с магнитна карта, която той пъхна в процепа на стената. Тук беше крилото по съдебна медицина, което се намираше под прякото му ръководство. Скарпета усети как устата й пресъхва, дланите й се овлажняват, а коремните й мускули болезнено се присвиват. Всичко това й се случи в момента, в който влезе в крилото, за което беше набирала средства и в чието проектиране беше участвала. Малко бяха промените и в кабинета на завеждащия — същата гарнитура в тъмносин цвят, същата масичка за кафе от тъмно дърво, същата картина с житни поля на стената. Единствените промени в приемната бяха няколко нови саксии с декоративни слънчогледи и хибискус. На времето тя беше много ентусиазирана относно цветята. Поливаше ги сама, отстраняваше изсъхналите листа, местеше ги според светлината през различните годишни сезони.

— Страхувам се, че не можем да допуснем странични хора — взе най-сетне решението си доктор Маркъс, докато спираше пред поредната заключена врата. Тази водеше към администрацията и моргата — светая светих, в която преди време Скарпета се беше разпореждала като пълновластен господар.

Магнитната карта изпълни предназначението си и ключалката покорно изщрака. Маркъс влезе пръв. Крачеше забързано, а флуоресцентните тръби на тавана се отразяваха в очилата му.

— Попаднах в задръстване и закъснях — промърмори загрижено той. — А днес графикът ни е много натоварен, имаме цели осем случая… — Обясненията му бяха предназначени за Скарпета, като че ли Марино изобщо не съществуваше. — Трябва да проведа задължителната оперативка, а през това време вие можете да изпиете едно кафе, Кей… — Обърна се към ниската преградна стена, зад която се долавяше ритмичното почукване на клавиатура: — Джули? Ако обичаш, обясни на гостите как да стигнат до барчето… — А на Скарпета каза: — Можете да се настаните в библиотеката. Ще ви намеря там веднага след като приключа.

Професионалната етика позволяваше гостуващият патолог да присъства както на сутрешната оперативка, така и в моргата, особено когато предлага безкористната си помощ и е бивш началник на целия отдел. Доктор Маркъс не би могъл да я обиди повече, дори дай беше предложил да го изчака на паркинга.

— Страхувам се, че вашият гост не може да влезе тук — намери за нужно да повтори завеждащият и нетърпеливо се огледа: — Джули, моля те да изпратиш господина обратно до фоайето!

— Той не е мой гост и няма да чака във фоайето — тихо се обади Скарпета.

— Моля? — изненадано попита Маркъс и завъртя малката си глава към нея.

— Заедно сме — поясни тя.

— Вероятно не си давате сметка за ситуацията — подхвърли Маркъс с мрачен тон.

— Вероятно — кимна Кей. — Затова предлагам да си поговорим.

Той се сви като от удар, помълча малко, после неохотно се съгласи:

— Добре, да отидем за малко в библиотеката.

— Ще ни извиниш, нали? — усмихна се тя на Марино.

— Няма проблем — кимна детективът, вдигна купчината снимки от аутопсии от бюрото на Джули и започна да ги разглежда, ловко прехвърляйки ги между палеца и показалеца си като тесте карти. — Знаеш ли защо наркодилърите имат по-малко тлъстини от теб и мен? — обърна се към секретарката и започна да подхвърля снимките върху клавиатурата й.

Джули, която едва ли имаше повече от двайсет и пет, но притежаваше доста пищни форми, втренчи поглед във фигурата на мускулест млад негър, гол както майка го е родила. Лежеше на масата за аутопсии с отворен гръден кош, почти изцяло освободен от вътрешни органи. Беше останал само един — подозрително голям и вероятно най-важният — разбира се, ако човекът беше жив и можеше да го оцени.

— Какво? — вдигна поглед тя. — Шегуваш ли се?

— Сериозен съм като сърдечен инфаркт — отвърна Марино, придърпа един стол и седна — разбира се, прекалено близо до нея. — Знаеш ли, че количеството на телесните мазнини е правопропорционално на големината на мозъка? Ние с теб сме доказателство за това… Водим една вечна битка, нали?

— Стига шеги. Сериозно ли мислиш, че умните хора дебелеят?

— Това е факт, доказан от живота. Хората като теб и мен полагат допълнителни усилия.

— Не ми казвай, че ядеш всичко, с изключение на продуктите, оцветени в бяло!

— Улучи, скъпа. Не се докосвам до нищо бяло, с изключение на белите жени. Ако бях наркодилър, изобщо нямаше да ми пука. Щях да ям каквото ми се прииска, без никакви ограничения. Понички, пай, бял хляб с конфитюр. Но щях да си го позволя, защото нямаше да имам мозък, разбираш ли? Всички тези мъртви наркодилъри са умрели, защото са били глупави. Пак по същата причина те нямат тлъстини и могат да лапат всички гадории, за които се сетят…

Смехът им заглъхна зад гърба на Скарпета, която крачеше по познатия до болка коридор. Твърдият мокет леко пружинираше под краката й — сама го беше поръчала според личния си вкус.

— Той се държи наистина неподходящо — промърмори доктор Маркъс. — А аз много държа на достойното поведение в тази сграда.

От стената в коридора липсваха две от литографиите на Норман Рокуел, които лично беше поставила в рамки. Хвърли поглед през отворените врати на лабораториите, покрай които минаваха. Бюрата бяха отрупани с папки и стъкълца с микроскопски проби, сред които като тъжни птици надничаха микроскопите. Скарпета имаше чувството, че те й махат с ръце и се молят да ги докосне. Болка прониза сърцето й — далеч по-силна, отколкото си беше представяла.

— Едва сега правя връзката — промърмори с недоволен глас доктор Маркъс. — Питър Марано, който се радва на доста лоша слава… Да, разбира се. Този човек има изключително лоша репутация.

— Марино — поправи го тя.

Завиха надясно, минаха, без да спират, покрай машината за кафе и доктор Маркъс отвори солидната дъбова врата на библиотеката. По масите бяха разпръснати медицински книги и справочници, други стърчаха от лавиците, раздърпани като пияници. Голямата подковообразна маса в центъра на помещението беше покрита с разхвърляни списания, листове хартия и използвани чаши за кафе, имаше дори кутия от понички с крем. Сърцето й пропусна един такт. Лично беше проектирала тази зала и много се гордееше с разумното разпределение на средствата, позволило нейното обзавеждане. Медицинската литература и учебниците са скъпи, още по-скъпа е библиотеката за тяхното съхранение. А щатските власти не бяха склонни да финансират подобно начинание в заведение, чиито пациенти са мъртви… Вниманието й беше привлечено от томчетата „Невропатология“ на Грийнфийлд и сборниците с юридически статии, които бяха нейно лично дарение за библиотеката. Книгите изглеждаха зле — изцапани и раздърпани. Единият том беше обърнат наопаки. Усети как гневът се надига в гърдите й.

Спря поглед върху кльощавото лице на доктор Маркъс и хладно подхвърли:

— Предлагам да въведем няколко основни правила.

— За Бога, Кей! Какви основни правила? — Гримасата му би трябвало да изразява учудване, но беше толкова фалшива, че предизвикваше само раздразнение.

Скарпета не можеше да повярва, че е обект на толкова цинично отношение. Този човек й приличаше на посредствен адвокат, който се опитва да пренебрегне седемнадесетте години на следдипломна квалификация в кариерата й и да я превърне в обикновен свидетел зад банката, към когото може да се обръща с мадам, госпожо, госпожице и, да не дава Господ — с Кей…

— Усещам някаква съпротива срещу присъствието ми в тази сграда… — започна тя, но Маркъс размаха ръце.

— Каква съпротива, за Бога? Страхувам се, че не ви разбирам!

— Мисля, че много добре ме разбирате.

— Нека не прибягваме до предположения!

— Моля да не ме прекъсвате, доктор Маркъс! — леко повиши тон Скарпета, а очите й с отвращение огледаха наоколо: — Мястото ми май изобщо не е тук! — Неволно се запита дали този човек се отнася така и с личните си вещи. — Какво, за Бога, е станало в тази зала?

Доктор Маркъс замълча за момент, сякаш не можеше да разбере въпроса й.

— Такива са днешните студенти — каза най-сетне. — Никой не ги е учил да прибират след себе си.

— Значи през последните пет години доста са се променили — жлъчно подхвърли Скарпета.

— Имам чувството, че погрешно тълкувате настроението ми от тази сутрин — поде той със същия умолителен тон, с който беше говорил по телефона. — Наистина имам куп проблеми на главата, но искрено се радвам, че сте тук…

— Изглеждате всичко друго, но не и доволен — отбеляза Скарпета, нарочно приковала очи в лицето му. — Нека започнем оттук. Не аз ви потърсих, а вие мен. Защо?

„Би трябвало да ти задам този въпрос още вчера“, добави наум тя.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно, Кей. Вие сте уважаван съдебен лекар и желан консултант.

Изявлението му прозвуча така, сякаш подхвърляше клюка зад гърба на човек, когото не може да понася.

— Ние не се познаваме. Дори не сме се виждали. Не мога да повярвам, че ме потърсихте само защото съм уважаван патолог или известен консултант. — Скръсти ръце, доволна, че е облякла тъмния си делови костюм. — Аз не играя игри, доктор Маркъс.

— Не бих казал, че имам време за игри — отвърна той с наченки на някаква сърдечност, които бързо се стопиха, заменени от враждебна дребнавост.

— Някой ме препоръча ли? Наредиха ви да ме потърсите? — Изведнъж й се стори, че долавя вонята на политиканството.

Маркъс хвърли изразителен поглед към вратата, вероятно да й напомни, че е много зает — важен началник, на когото предстоят осем аутопсии и оперативка, която трябва да ръководи. А може би се опасяваше да не ги подслушват.

— Предлагам да прекратим този разговор, тъй като е непродуктивен — отсече внезапно той.

— Окей — кимна тя и взе куфарчето си. — Нямам никакво желание да бъда пионка в нечия игра, нито пък да вися цял ден някъде и да се наливам с кафе. Не мога да бъда от полза за една служба, която не ми се доверява напълно, доктор Маркъс. Това е едно от основните ми правила: службата, която ме моли за помощ, трябва да бъде открита с мен.

— Добре, след като държите на откровеността, ще я получите. — Високопарната фраза не успя да прикрие страха му. Явно не искаше да я прогони, искрено се надяваше да я задържи. — Ако трябва да бъда откровен, повикването ви тук не беше моя идея. Честно казано, комисарят по здравеопазването искаше странично мнение и в тази връзка спомена името ви…

— Би трябвало да ме потърси лично — подхвърли Скарпета. — Това би било далеч по-честно…

— Предложих му аз да се заема. Честно казано, не ми се искаше да ви разкарвам дотук… — Колкото по-често употребяваше „честно казано“, толкова по-малко му вярваше тя.

— Ето за какво става въпрос: доктор Филдинг не успя да открие причината за смъртта. Затова бащата на момичето — бащата на Джили Полсън, потърси помощта на комисаря…

Споменаването на доктор Филдинг я жегна. Не знаеше дали все още работи тук, не беше и попитала.

— А комисарят се обади на мен, както вече ви казах. Настоя за пълна медицинска аргументация. Използва точно този израз…

Бащата трябва да е бил доста настойчив, помисли си Скарпета. Телефонните оплаквания на разстроени семейства се срещат достатъчно често, но единици от тях карат високопоставен държавен служител да изиска пълно разследване и мнението на външен експерт.

— Кей, аз разбирам колко неудобно се чувствате — промълви доктор Маркъс. — Не бих искал да съм във вашето положение.

— А какво според вас е моето положение, доктор Маркъс?

— Мисля, че Дикенс имаше разказ с подобен сюжет, казваше се „Коледната Карол“. Убеден съм, че сте чувала за Призрака на миналото, който се появява по Коледа… — Пусна една от тънките си многозначителни усмивки, вероятно без да си дава сметка, че плагиатства от Брус — човека от охраната, който преди малко нарече Марино Призрак от миналото. — Завръщането винаги е трудно, но вие притежавате забележителен кураж. На ваше място едва ли бих проявил великодушие към институция, която не се е отнесла благосклонно с мен…

— Не става въпрос за моите чувства, а за едно мъртво четиринадесетгодишно момиче — поклати глава Скарпета. — Вярно е, че доста добре познавам това учреждение, но…

— Отношението ви е определено философско — прекъсна я доктор Маркъс.

— Нека кажа това, което е всеизвестно — вдигна ръка тя. — Когато умират деца, федералният закон ни задължава да направим пълно и задълбочено разследване на причините за смъртта, да потърсим сходство между отделните случаи. Ако бъде установено със сигурност, че Джили Полсън е била убита, всяка молекула във вашата служба ще бъде анализирана под лупа, а резултатите от тези анализи ще станат публично достояние. Между другото, ще ви бъда задължена, ако не ме наричате Кей пред своите подчинени и колеги. Бих добавила, че изобщо не желая да използвате малкото ми име.

— Предполагам, че целта на комисаря е била да се ограничат пораженията от изтичането на информация — отговори доктор Маркъс, без да дава вид, че е чул последната й реплика.

— Не съм дала съгласието си да правя каквито и да е изявления пред медиите — поясни тя. — Във вчерашния ни телефонен разговор приех да помогна с каквото мога за установяване причините за смъртта. Но не бих могла да си свърша работата, ако вие не сте напълно откровени с мен и асистента ми — в случая Пит Марино.

— Честно казано, изобщо не ми хрумна, че бихте изявили желание да участвате в оперативката — промърмори доктор Маркъс и отново погледна часовника си — беше стар, с тясна кожена каишка. — Но, ваша воля. Ние нямаме никакви тайни. А по-късно заедно ще прегледаме случая „Полсън“. Ако искате, можете да извършите повторна аутопсия…

След тези думи докторът отвори вратата пред нея.

— Умряла е преди две седмици, а тялото все още не е предадено на близките й? — изненадано попита Скарпета.

— Те са толкова разстроени, че на практика не са направили никакви постъпки да го приберат — отвърна с гримаса доктор Маркъс. — Според мен се надяват, че ние ще поемем разноските по погребението.