Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

16.

Луси влезе в просторната зала с големи прозорци на третия етаж, оборудвана със скъпи уреди за фитнес. Кейт разполагаше с всевъзможна апаратура за поддържане на физическата си форма — и можеше да я използва, докато се наслаждава на прекрасна панорама към плавателния канал, плажната ивица и скалите, отвъд които се простираше безбрежният океан. А само с едно обръщане на главата може да види фара, базата на крайбрежната охрана и голяма част от частната собственост на Луси.

Южните прозорци на салона гледаха към задния двор на Луси и тя се изнерви, давайки си сметка, че Кейт може да наблюдава какво се случва в кухнята, трапезарията и дневната й, на терасата и около басейна, чак до края на вълнолома. Очите й се насочиха към ниската стена, която разделяше двата имота. Беше убедена, че ако е дошъл по суша, онзи звяр е използвал покритата с кедрови иглички пътека, която вървеше успоредно на оградата. Именно по тази пътека е стигнал до задната врата, която Хенри беше оставила отключена. Ако не е било така, единственият друг начин за достъп е по вода… Луси не вярваше, че нападателят е използвал лодка, но все пак отдели време да обмисли и този вариант. Подвижната стълба на вълнолома беше вдигната и заключена, но ако някой на всяка цена пожелае да акостира там с цел проникване в имота, това несъмнено би му се удало. Заключената стълба е препятствие за нормални хора, но не и за крадци, изнасилвачи и убийци. Те могат да бъдат спрени само с оръжие.

На масичката до тангентора имаше безжичен телефон, свързан с контакта на стената. Луси дръпна ципа на раницата си и извади малък предавател, маскиран като адаптор. Включи го в контакта, поставен редом с телефонната букса. Беше бял на цвят и се сливаше с бялата пластмаса на контакта. Надяваше се, че Кейт няма да го забележи, а ако го стори — няма да му обърне внимание. В контакта можеше да се включи уред, тъй като апаратчето действително работеше като адаптор. Изправи се, остана неподвижна за момент, след което се обърна и излезе. Кейт все още беше долу, вероятно в кухнята.

Главната спалня се намираше в южното крило — огромна стая с широко легло, над което се издигаше балдахин. На отсрещната стена имаше гигантски телевизор с плосък екран, а стените към океана бяха изцяло стъклени. Оттук Кейт имаше отлична гледка както към задния двор на Луси, така и към част от прозорците на горния етаж. Това не е хубаво, поклати глава младата жена, докато оглеждаше обстановката. На пода до нощното шкафче се търкаляше празна бутилка от шампанско, а върху плота му имаше висока чаша, телефон и разтворен роман. Богатата съседка можеше да следи почти всичко, което се случва в къщата на Луси, особено ако капаците са отворени. Слава Богу, че в повечето случаи те си оставаха затворени.

Замисли се за утрото, в което нападнаха Хенри, опитвайки да си спомни дали капаците бяха отворени или не. После видя телефонния щепсел до нощното шкафче и се запита дали ще има време да развие и завие капачето му. Напрегна слух за бръмченето на асансьора или за стъпки по каменните стъпала, но отдолу не долиташе никакъв звук. Клекна пред конзолата и извади малка отвертка от раницата си. Винтовете бяха само два, при това почти незатегнати. Развинти ги за секунди, продължавайки да се ослушва за Кейт. На мястото на бежовата конзола завинти плочка с почти същия цвят. На нея беше монтирано миниатюрно подслушвателно устройство, с което можеше да се включва във всички разговори по тази линия. Още няколко секунди й бяха достатъчни за връщането на телефонния щепсел на мястото му. Напусна спалнята навреме, за да види как вратите на асансьора се плъзгат встрани и на площадката се появява Кейт. В ръцете си държеше две високи чаши, пълни почти до ръба с бледожълта течност.

— Страхотна къща — рече Луси.

И твоята трябва да е такава — отвърна Кейт и й подаде едната чаша.

„Би трябвало да го знаеш — отговори мислено Луси. — Нали непрекъснато ме шпионираш…“

— Някой ден трябва да ми я покажеш — усмихна се Кейт.

— С удоволствие. За съжаление често пътувам… — До ноздрите й достигна острият аромат на шампанското. Отдавна вече не слагаше нито капка в уста, знаеше от личен опит колко вреди може да донесе алкохолът.

Очите на Кейт светеха като фенери, а поведението й беше коренно различно от това, което беше демонстрирала само петнадесет минути по-рано. По всяка вероятност беше обърнала няколко чаши още долу. Луси сериозно подозираше, че освен шампанско, в питието на домакинята присъства и сериозно количество водка. То беше доста бледо, а поведението на Кейт — достатъчно разкрепостено за подобни подозрения.

— От прозорците на фитнеса ти се вижда почти целият ми имот — подхвърли тя, без да отпива от чашата си. — Със сигурност би могла да засечеш всеки, който направи опит да проникне там…

— Точно така, скъпа — бих могла… — отвърна с напевен глас Кейт. — Това е ключовата дума… — Говореше отпуснато, като човек, който вече е потеглил по пътя към опиянението.

— Но нямам навик да си пъхам носа в чужди работи, вероятно защото не мога да оправя своите…

— Може ли да използвам тоалетната? — попита Луси.

— Разбира се, ей там е… — Кейт махна към северното крило. Движението на ръката й беше достатъчно, за да се олюлее, въпреки че краката й бяха широко разкрачени за допълнителна стабилност.

Луси влезе в банята, която включваше душ, огромна вана, две тоалетни и две бидета — съответно мъжко и дамско, плюс внушителна гледка от прозорчето. Изсипа половината от питието си в тоалетната чиния и пусна водата. Изчака няколко секунди и отново излезе на стълбищната площадка, където я очакваше леко олюляващата се Кейт.

— Кое е любимото ти шампанско? — попита Луси, спомнила си за празната бутилка до леглото.

— Нима има повече от едно, скъпа? — изсмя се Кейт.

— О, да, има различни — според кесията…

— Без майтап? Разказах ли ти за онази вечер в парижкия хотел „Риц“, когато двамата с Джеф превъртяхме? Не съм, разбира се… Всъщност, аз почти не те познавам, нали? Но имам чувството, че вече сме на път да станем близки приятелки… — От устата й излетяха пръски, ръката й се вкопчи в рамото на Луси. — Чакай малко… — Отпи още една глътка, потърка рамото на Луси, сякаш за да избърше капчиците слюнка, и продължи да се обляга на него. — Всъщност, това се случи в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло. Била ли си там?

— Веднъж отскочих за малко, на волана на своето „Енцо“ — излъга, без да й мигне окото, Луси.

— Чакай, чакай… За коя от двете коли говориш? За сребристата или за черната?

— „Енцо“ е червена, но тя не е тук. — Това беше много близо до истината. „Енцо“ го нямаше тук по простата причина, че Луси не притежаваше този модел ферари.

— Значи познаваш Монте Карло, знаеш къде е „Отел дьо Пари“ — промърмори Кейт и отново потърка ръката й. — Е, аз и Джеф бяхме в казиното…

Луси кимна и вдигна чашата си по начин, който предполагаше отливането на една глътка — акт, който остана неосъществен.

— Тъкмо бях захапала два игрални автомата и им вадех душичката… Страхотен късмет, знаеш… — Кейт пресуши чашата си и отново потърка ръката на Луси. — Хей, ти си доста яка… И му викам на Джеф: „Скъпи, трябва да празнуваме“… по онова време още му виках „скъпи“, а не „задник“…

— Изкикоти се, очите й се спряха на празната кристална чаша.

— И тъй, помъкнахме се към апартамента си — още помня, че държахме онзи, дето са го кръстили на Уинстън Чърчил. И познай какво си поръчахме…

Луси се колебаеше дали да се измъкне веднага, или да изчака Кейт да се накваси още повече. Кокалестите й пръсти продължаваха да стискат рамото й.

— „Дом“? — попита тя.

— О, скъпа! Никакъв „Дом Периньон“! Mais non! Той е газираната вода на богатите, нищо повече. Освен това аз не го обичам… Тогава обаче бяхме много лоши деца и решихме да си поръчаме бутилка „Розе Кристал“, която струваше повече от петстотин и шейсет евро… Разбира се, говорим за цените на „Отел дьо Пари“. Опитвала ли си го някога?

— Не си спомням.

— О, скъпа, ако си го опитвала, няма как да не си спомниш… Близнеш ли от това розе, забравяш за всичко останало. Ето как човек започва да си мисли, че на света има само едно шампанско… Но нещата не спряха дотук. След като опразнихме бутилката, решихме да си поръчаме най-фантастичното червено вино на света — „Руж дьо Шато Марго“… — Френското й произношение беше забележително предвид количеството на погълнатия алкохол.

— Искаш ли да довършиш това? — попита Луси и вдигна питието си. — Ето, вземи, нека се разменим…

Полупълната й чаша премина в ръката на Кейт, а Луси се задоволи с празната.