Патриша Корнуел
Следа (20)

20.

Руди беше излязъл някъде, а на кухненската маса лежеше копие от служебния рапорт на шерифската служба на община Броуърд, съдържащ описание на нарушенията на обществения ред. В него нямаше кой знае какво — бяха арестували някакъв квартирен крадец, когото подозираха за проникване с взлом.

До рапорта лежеше голям плик от кафява хартия, в него бе нарисуваното с молив око, което бяха открили залепено за задната врата. Ченгето не го беше взело. Добра работа, Руди. Сега можеше да подложи рисунката на деструктивен тест. Погледна през прозореца към къщата на съседката, питайки се дали Кейт вече е поела по обратния път или още е в плен на алкохолното опиянение, въобразявайки си всички онези неща, които изникват в замъгления ум на пияните хора. В ноздрите я удари миризмата на шампанското, раменете й потръпнаха от отвращение. Знаеше всичко за шампанското и контактите с непознати, които с всяко питие изглеждат все по-добре и по-добре. Знаеше всичко за това пътуване и по тази причина не искаше да го предприема отново. А когато нещо или някой й напомняше за него, тя се свиваше от пристъпа на угризенията.

Беше благодарна, че Руди го нямаше. Ако знаеше какво се беше случило току-що, щеше да си спомни всичко, след което и двамата щяха да потънат в мълчание. Това мълчание щеше да се проточи дълго време, а напрежението щеше да се увеличава. В крайна сметка щяха да стигнат до поредния луд скандал, с последиците от който щяха да се борят дълго време. Когато се напиваше, тя вземаше това, което си въобразяваше, че иска. След което, естествено, изведнъж си даваше сметка, че изобщо не го е искала и то дори й е противно. Разбира се, това се случваше само когато помнеше какво е направила — нещо, което с времето ставаше все по-рядко. За човек под тридесетте Луси забравяше твърде много. Последната изцепка, за която си спомняше, беше появата й през една леденостудена януарска нощ в Ню Йорк на някаква тераса на тридесет етажа над земята, само по спортни шорти и нищо друго. Това й се случи след някакъв луд купон в Гринич Вилидж, но къде точно, тя нито помнеше, нито искаше да разбере…

И до ден днешен не беше сигурна защо се беше появила на тази тераса. Вероятно бе тръгнала за тоалетната, но беше сбъркала вратата… Слава Богу, че не беше взела парапета за ръба на ваната, защото тогава със сигурност щеше да полети тридесет етажа надолу. А леля й щеше да изиска аутопсионния протокол, където колегите й със сигурност щяха да запишат, че е направила успешен опит за самоубийство в нетрезво състояние. Никакъв тест не би могъл да докаже, че нещастието е станало случайно, само защото Луси се е озовала в апартамента на някакъв непознат, с когото се срещнала в Гринич Вилидж, и по тази причина беше сбъркала пътя към банята. Но това беше друга история, в която също не изпитваше никакво желание да се задълбочава.

След тази история други не последваха. Спря да пие, за да си отмъсти на алкохола за всичките случаи, в които се беше оказвала победена от него. Днес ароматът на питието й напомняше за неприятната миризма на любовници, които не беше обичала и до които в трезво състояние никога не би се докоснала. Погледна отново къщата на съседката си, после излезе от кухнята и пое по стълбите към горния етаж. Все пак трябваше да бъде доволна, че решението за Хенри не беше взето под влиянието на алкохола. Разбира се, това важеше за нея, а не за самата Хенри…

Влезе в кабинета си, включи осветлението и отвори едно черно куфарче, което на пръв поглед изглеждаше като всички останали, но във вътрешността на специално усилената му конструкция беше монтирана система за глобално наблюдение и контрол — съкратено СГНК, която й осигуряваше достъп до скрити безжични приемници по всички точки на света. Погледна дали батериите са заредени, включи специалните четириканални устройства, които повтаряха и усилваха сигнала, провери дали двата касетни дека записват нормално, след което свърза системата към телефона, включи приемника и си сложи слушалките. Провери дали Кейт не беше разговаряла с някого от фитнеса или спалнята си, но на лентата все още нямаше никакви записи. Луси седна зад бюрото и се заслуша, насочила поглед към водата, над която се гонеха слънчеви зайчета; към палмите на брега, потрепващи под напъните на вятъра. Въоръжи се с търпение, пръстите й механично докоснаха копчето за регулиране на сигнала.

Така изтекоха няколко минути, после тя свали слушалките и ги остави на бюрото. Премести куфарчето на масата с отражателя. Палави облачета скриха слънцето и светлината в стаята изведнъж помръкна. Последваха ги други, а сенките им заиграха по стените. Луси си сложи памучни ръкавици и внимателно извади рисунката на окото от кафявия плик. Положи я в центъра на голям черен лист хартия, после седна, нагласи слушалките на главата си и извади флакон нинхидрин от комплекта за снемане на отпечатъци. Развинти капачката и натисна бутончето. Рисунката равномерно се навлажни от ситните капчици. Въпреки уверенията на етикета, че спреят не съдържа хлорофлуорвъглерод и е „приятелски настроен“ към околната среда, отношението му към живите хора очевидно беше по-различно. Миниатюрните капчици захапаха дробовете й, предизвиквайки суха кашлица.

Отново свали слушалките и се изправи. Вдигна напоения с химикали лист и го прехвърли на плота, където беше поставена парна ютия. Включи я да се загрява и след минута натисна копчето за изпускане на парата. Бързите нагреватели действаха безупречно и парата изсъска. Постави рисунката върху топлоустойчива поставка и започна да я пръска с пара, държейки ютията на десетина сантиметра над нея. След броени секунди части от нея започнаха да порозовяват, след което станаха яркочервени. Появиха се и пръстови отпечатъци. Не бяха нейни, тя отлично знаеше къде бе докосвала хартията при свалянето на рисунката от вратата, освен това беше действала с ръкавици. Не бяха и на ченгето от Броуърд, тъй като Руди никога не би му позволил да пипа рисунката. Внимаваше да не насочва парата към лепенката, която не беше порьозна и нямаше да реагира на нинхидрина. Пък и лепилото щеше да се разтопи от високата температура и щеше да унищожи евентуалните детайли по ръба.

Върна се на работната маса, сложи си слушалките и очилата, след което нагласи обсипаната с пурпурни петна рисунка под окуляра на отражателя. Включи ултравиолетовата лампа. Пробата под окуляра светна в зелено, в ноздрите й се промъкна неприятната миризма на обработената с химикали хартия. Очертанията на окото се появиха под формата на тънки бели линии. Пръстовият отпечатък в близост до ириса беше блед, но достатъчно отчетлив. Тя нагласи фокуса на максимален контраст и доволно кимна с глава. Появиха се няколко назъбени линии, които щяха да са напълно достатъчни за Интегрираната автоматична система за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР. Вече я беше използвала за отпечатъците, които бе снела от леглото след нападението срещу Хенри, но не получи резултат, тъй като звярът се оказа без полицейско досие. Този път обаче щеше да направи т.нар. двойна латентна проверка, влизайки в разширената база данни на системата, съдържаща над два милиарда отпечатъци. В допълнение нейната лаборатория щеше да прибегне и до ръчно сравнение между отпечатъците в спалнята и тези на рисунката. Луси свали от рафта цифров фотоапарат и сръчно го монтира на специалната поставка над окуляра.

Пет минути по-късно, докато все още фотографираше частичните отпечатъци в края на листа, в слушалките се разнесоха първите човешки звуци. Бързо усили звука и погледна към индикатора за чувствителност. Искаше да е сигурна, че някой от дековете ще улови и запише разговора.

— К’во правиш? — попита пиянският глас на Кейт, уловен съвършено ясно от апаратурата. Луси се наведе и огледа за последен път портативната СГНК. — Днес няма да мога да играя тенис… — Кейт говореше завалено, а предавателят в телефонната розетка улавяше дори дишането й.

Намираше се във фитнеса, но не се чуваха включени уреди. Разбира се, Луси не очакваше, че съседката й ще тренира мускулите си на пияна глава. Което обаче съвсем не й пречеше да шпионира. Отличната гледка към имота на Луси и фактът, че през по-голямата част от времето няма какво да прави, бяха напълно достатъчен стимул за проява на нездраво любопитство.

— Не, не. Мисля, че съм понастинала. И ти го чуваш, нали? Направо съм задръстена!

Луси погледна червената лампичка на магнетофона, после очите й се насочиха към рисунката под окуляра на криминологическия микроскоп. Листът се беше понакъдрил от топлината, а пурпурните петна по него бяха достатъчно големи, за да бъдат оставени от човек. Но опитът я беше научил да не разчита на догадки. От значение бяха само отпечатъците. Втренчи се в пурпурните остатъци от него, в аминокиселините, изпуснати от потната му мазна кожа.

— Оказа се, че до мен живее една кинозвезда — прогони мислите й гласът на Кейт. — Нещо да кажеш? Не, скъпа, изобщо не съм изненадана. Всъщност, през цялото време подозирах нещо такова… Непрекъснато идват и си отиват хора, куп фантастични коли и красиви мъже… А самата къща струва някъде между осем и десет милиона… Макар че е пълен кич, ако питаш мен… Всъщност, каквито хората, такава и къщата им…

По отношение на отпечатъците е проявил пълно безгрижие и именно това караше Луси да се чувства зле. Нещата щяха да бъдат съвсем различни, ако тоя тип беше вземал обичайните предпазни мерки. Това би й подсказало, че има полицейско досие, че в масивите на системата за пръстови отпечатъци или някъде другаде се крие онова специфично картонче, върху което лежат отпечатъците на десетте му пръста. Но на него изобщо не му пука, да го вземат мътните!

Защото знае, че никой никъде не може да сравни отпечатъците му с някакъв архив. Е, добре, ще видим, заканително си рече тя. От накъдрената рисунка на окото се излъчваше животинското му присъствие. Усещаше го съвсем ясно. Както беше усетила очите на Кейт от съседната къща… Започна да я обзема гняв. Той се криеше дълбоко в гърдите й, но беше жив и само чакаше някой да го взриви…

Премина на максимално увеличение и закова поглед в пурпурните петна. Едновременно с това слушаше съседката, която говореше за Хенри. Откъде знае, че Хенри е била нападната? Вестниците не бяха публикували нищо, а тя й беше споменала за някакъв тип, който се навърта около къщата, нищо повече. Беше сигурна, че не е казала нито дума за някакво нападение.

— Хубаво маце, много хубаво… Русо, с красиво лице и отлична фигура — слаба и стройна… Типична за Холивуд… Що се отнася до него, не съм много сигурна… Имам чувството, че е гадже на другата, на Тина… Защо? Е, това е съвсем очевидно, скъпа… Ако беше гадже на русата красавица, би трябвало да си замине заедно с нея, не мислиш ли? А нея я няма от деня на проникването с взлом, когато наоколо се беше наводнило с полицейски коли, имаше и една линейка…

Проклетата линейка! Кейт я беше видяла, беше видяла и носилката… Едва ли й е било трудно да стигне до заключението, че Хенри е била нападната. Нещо не разсъждаваше както трябва, рече си Луси и усети как я обзема раздразнение и смут, бавно приближаващи се до паниката. Хей, какво ти става? — запита се безгласно тя, приковала очи в куфарчето с магнетофона. Какво ти става, по дяволите? После си спомни как се беше държала във ферарито, докато онзи латиноамериканец караше по петите им…

— И аз си зададох същия въпрос… Защо в новините нямаше нищо? Обърнах им специално внимание, но нищо… — Гласът на Кейт стана още по-завален, явно питиетата тепърва я хващаха. — Ами да, всеки ще си го помисли… — изломоти тя. — Хем кинозвезда, хем нищо в новините… Точно това исках да ти кажа… Те са тайно тук, медиите просто не подозират за присъствието им… Да, това вече е друго. Ако се замислиш, ще видиш, че е друго, гъска такава!

— Кажи нещо важно, за Бога! — простена полугласно Луси.

„Трябва да се заловя за нещо — добави мислено тя. — Хайде, Луси, залови се за нещо! Мисли, мисли и пак мисли, да те вземат мътните!“

Смъкна слушалките и ги остави на масата пред себе си. Очите й бавно пробягаха из помещението, докато магнетофонът продължаваше да записва монолога на съседката.

— Мамка му! — изруга на глас Луси, сетила се, че не знае нито телефонния номер на Кейт, нито фамилното й име. Но в момента нямаше желание и енергия да се занимава с това. Освен това Кейт едва ли щеше да вдигне, ако я потърси…

Премести се пред компютъра, придърпа клавиатурата и създаде един прост документален файл. Изфабрикува два ВИП билета за премиерата на филма „Скачай!“, в който играеше една от главните роли. Тя щеше да се състои на 6 юни в Лос Анджелис, по време на частно парти за екипа и специалните гости. Отпечата билетите на лъскава фотохартия, изряза ги с ножицата и ги тикна в плика заедно с една бележка, която гласеше: „Скъпа Кейт, много хубаво си поприказвахме! Предлагам ти една тривиална гатанка на тема кино: Коя е жената с тъмната къдрава коса? (Можеш ли да отгатнеш?)“ А отдолу изписа номера на клетъчния си телефон.

Изскочи навън и забърза към къщата на Кейт. Съседката обаче не отвори на позвъняването й, нито пък включи домофона. Още е в отвъдното, рече си Луси. И вероятно се е вцепенила напълно… Поклати глава и пусна плика в пощенската кутия до вратата.